Сближаване на катастрофите 9781907166464

Citation preview

Съдържание Бележка от редактора Предговор Въведение: Експлозивен коктейл Да вярваш в чудеса Човекът - болно животно Притчата за голема или машината, която полудя Теорията за билярдната топка Теория за катастрофата и "дискретни структурни метаморфози Трябва да спрем да вярваме в магьосници: Техническата наука е полудяла 1. Към колапса на земната екосистема Вече е твърде късно Как се промениха времената! Обратното броене до климатичната бомба Изправени пред глобалното затопляне, утопиите на еколозите Насилственото изменение на климата ще предизвика геополитически земетресения Призракът на недостига Примери за екологични катастрофи Да не забравяме и епидемиите 2. Към сблъсъка на цивилизациите Глобализацията на войната Към най-красивия век в историята Терорът като изкуство на живота Въпрос на война ли е между исляма и Запада? Китай срещу САЩ Когато всички имат ядрени оръжия Сълзите на Израел Два примера, които да ни накарат да се замислим Завръщането на титаните 3. Към хаос в Европа В окото на циклона Ужасният призрак на етническата гражданска война Икономика: Утре - голямата европейска депресия Демографската кома Ракът на упадъка Европейският съюз: Разрушената мечта 4. Към гигантска икономическа криза Краят на парадигмата на "икономическото развитие Предстоящата смърт на световното икономическо развитие Към "цивилизационен разпад Няма причина да се смята, че традиционните икономики са "слабо развити Жизнеспособна ли е технико-научната икономика? Неоглобалната икономика в епохата след катастрофата Икономика, която не е егалитарна

Технонауката като езотерична алхимия Когато най-лошото е вероятно Краят на "растежа Икономизмът е осъден Измамата на "новата икономика Опасната крехкост на глобализирания либерален капитализъм Някои малки, но тревожни сигнали Призракът на бедността Анулирането на дълговете на бедните страни е фарс Заключение: Ново Средновековие Хаос и постхаос Човечеството - "променливата за регулиране Пияната лодка Сценарии за катастрофи 1. "Мекият" сценарий 2. Сценарий "твърд 3. "Много тежък" сценарий Краят на съвременното човечество, предсказан от традицията От хаоса към светлината

Сближаване на катастрофите

Гийом Файе

Превод: Е. Кристиан Копф

МАШИНЕН ПРЕВОД от Paollo69

ARKTOS LONDON 2012 Original edition, La Convergence des catastrophes, published in 2004 by Diffusion International Edition, Paris. First English edition published in 2012 by Arktos Media Ltd. Copyright to the English edition © 2012 by Arktos Media Ltd. All rights reserved. No part of this book may be reproduced or utilised in any form or by any means (whether electronic or mechanical), including photocopying, recording or by any information storage and retrieval system, without permission in writing from the publisher. Printed in the United Kingdom. ISBN 978-1-907166-46-4

BIC classification: Social forecasting, future studies (JFFR) Social & political philosophy (HPS) Nationalism (JPFN)

Translation: E. Christian Kopff Editor: Matthew Peters Co-Editor: John B. Morgan Cover Design: Andreas Nilsson Layout: Daniel Friberg ARKTOS MEDIA LTD www.arktos.com

СЪДЪРЖАНИЕ БЕЛЕЖКА ОТ РЕДАКТОРА ПРЕДГОВОР ВЪВЕДЕНИЕ: ВЗРИВООПАСЕН КОКТЕЙЛ ДА ВЯРВАШ В ЧУДЕСА ЧОВЕКЪТ - БОЛНО ЖИВОТНО ПРИТЧАТА ЗА ГОЛЕМА ИЛИ МАШИНАТА, КОЯТО ПОЛУДЯ ТЕОРИЯТА ЗА "БИЛЯРДНАТА ТОПКА ТЕОРИЯ ЗА КАТАСТРОФАТА И "ДИСКРЕТНИ СТРУКТУРНИ МЕТАМОРФОЗИ ТРЯБВА ДА СПРЕМ ДА ВЯРВАМЕ В МАГЬОСНИЦИ: ТЕХНИЧЕСКАТА НАУКА Е ПОЛУДЯЛА 1. КЪМ КОЛАПСА НА ЗЕМНАТА ЕКОСИСТЕМА ВЕЧЕ Е ТВЪРДЕ КЪСНО КАК СЕ ПРОМЕНИХА ВРЕМЕНАТА! ОБРАТНОТО БРОЕНЕ ДО КЛИМАТИЧНАТА БОМБА ИЗПРАВЕНИ ПРЕД ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ, УТОПИИТЕ НА ЕКОЛОЗИТЕ НАСИЛСТВЕНОТО ИЗМЕНЕНИЕ НА КЛИМАТА ЩЕ ПРОВОКИРА ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ ПРИЗРАКЪТ НА НЕДОСТИГА ПРИМЕРИ ЗА ЕКОЛОГИЧНИ КАТАСТРОФИ ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ И ЕПИДЕМИИТЕ 2. КЪМ СБЛЪСЪКА НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА НА ВОЙНАТА КЪМ НАЙ-ВОЙНСТВЕНИЯ ВЕК В ИСТОРИЯТА ТЕРОРЪТ КАТО ИЗКУСТВО НА ЖИВОТА ВЪПРОС НА ВОЙНА ЛИ Е МЕЖДУ ИСЛЯМА И ЗАПАДА? КИТАЙ СРЕЩУ САЩ КОГАТО ВСИЧКИ ИМАТ ЯДРЕНИ ОРЪЖИЯ СЪЛЗИТЕ НА ИЗРАЕЛ ДВА ПРИМЕРА, КОИТО ДА НИ НАКАРАТ ДА СЕ ЗАМИСЛИМ ЗАВРЪЩАНЕТО НА ТИТАНИТЕ 3. КЪМ ХАОС В ЕВРОПА В ОКОТО НА ЦИКЛОНА УЖАСНИЯТ ПРИЗРАК НА ЕТНИЧЕСКАТА ГРАЖДАНСКА ВОЙНА ИКОНОМИКА: УТРЕ - ГОЛЯМАТА ЕВРОПЕЙСКА ДЕПРЕСИЯ ДЕМОГРАФСКАТА КОМА РАКЪТ НА УПАДЪКА ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ: РАЗРУШЕНАТА МЕЧТА 4. КЪМ ГИГАНТСКА ИКОНОМИЧЕСКА КРИЗА КРАЯТ НА ПАРАДИГМАТА НА "ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ ПРЕДСТОЯЩАТА СМЪРТ НА СВЕТОВНОТО ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ КЪМ "ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН РАЗПАД НЯМА ПРИЧИНА ДА СЕ СМЯТА, ЧЕ ТРАДИЦИОННИТЕ ИКОНОМИКИ СА "СЛАБО РАЗВИТИ ЖИЗНЕСПОСОБНА ЛИ Е ТЕХНИКО-НАУЧНАТА ИКОНОМИКА?

НЕОГЛОБАЛНАТА ИКОНОМИКА В ЕПОХАТА СЛЕД КАТАСТРОФАТА ИКОНОМИКА, КОЯТО НЕ Е ЕГАЛИТАРНА ТЕХНОНАУКАТА КАТО ЕЗОТЕРИЧНА АЛХИМИЯ КОГАТО НАЙ-ЛОШОТО Е ВЕРОЯТНО КРАЯТ НА "РАСТЕЖА ИКОНОМИЗМЪТ Е ОСЪДЕН ИЗМАМАТА НА "НОВАТА ИКОНОМИКА ОПАСНАТА КРЕХКОСТ НА ГЛОБАЛИЗИРАНИЯ ЛИБЕРАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ НЯКОИ МАЛКИ, НО ТРЕВОЖНИ СИГНАЛИ ПРИЗРАКЪТ НА БЕДНОСТТА АНУЛИРАНЕТО НА ДЪЛГОВЕТЕ НА БЕДНИТЕ СТРАНИ Е ФАРС ЗАКЛЮЧЕНИЕ: НОВО СРЕДНОВЕКОВИЕ ХАОС И ПОСТХАОС ЧОВЕЧЕСТВОТО - "ПРОМЕНЛИВАТА ЗА РЕГУЛИРАНЕ ПИЯНАТА ЛОДКА СЦЕНАРИИ ЗА КАТАСТРОФИ 1. "МЕКИЯТ" СЦЕНАРИЙ 2. СЦЕНАРИЙ "ТВЪРД 3. "МНОГО ТЕЖЪК" СЦЕНАРИЙ КРАЯТ НА СЪВРЕМЕННОТО ЧОВЕЧЕСТВО, ПРЕДСКАЗАН ОТ ТРАДИЦИЯТА ОТ ХАОСА КЪМ СВЕТЛИНАТА

БЕЛЕЖКА ОТ РЕДАКТОРА В оригиналното френско издание на тази книга няма бележки под линия. Затова всички бележки под линия към текста на Фей са мои собствени. Където е възможно, са дадени препратки към английските преводи на текстовете; ако препратката е към произведение на друг език, не успях да открия английска версия на това произведение. Всички препратки към уебсайтове в бележките под линия бяха проверени като точни и достъпни през май 2012 г. Този превод е направен директно от оригиналното френско издание, публикувано през 2004 г. от Diffusion International Edition. Това издание е отпечатано под името Гийом Корвус по искане на издателя. Бих искал да благодаря на професор Е. Кристиан Копф за превода, както и на Джаред Тейлър за предоставения в кратък срок отличен предговор, и на Серджо Книп, който преведе текста на задната корица от френското издание. Бих искал да изразя благодарността си и на Матю Питърс, който извърши по-голямата част от редакцията и коректурата на този том, включително и старателното сравняване на превода с френския оригинал. JOHN B. MORGAN IV Бангалор, Индия, май 2012 г.

ПРЕДГОВОР от Джаред Тейлър За първи път се запознах с Гийом Файе в Париж през 2003 г. При предишните си посещения се бях срещал с няколко личности от френската десница, като Ален дьо Беноа, Шарл Шампетие, Бруно Мегре, Бруно Голнич. Пиер Виал и Жан-Ив Льо Галу. Всички те бяха блестящи и очарователни мъже, изцяло ангажирани в борбата за защита на своята нация и култура. Но от всички тези забележителни французи най-бързо се сближих с Гийом Файе. Двамата - френски дисидент и американски дисидент - открихме, че сме били изтласкани от уважителните дискусии по едни и същи причини и от едни и същи сили. Бързам да отбележа, че г-н Файе е дисидент с много по-широк обхват от мен. Както читателите на тази книга ще разберат, нищо не е в безопасност от Гийом Файе: политика, култура, секс, външна политика, икономика или религия. Но когато ставаше дума за разбирането на расата, на биологичните основи на европейската цивилизация, ние веднага бяхме стари другари. Оттогава насам сме се срещали от двете страни на Атлантическия океан, а г-н Файе е бил лектор на две конференции, които съм организирал. През 2006 г. той говори на тема "Заплахата за Запада", а през 2012 г. темата му беше "Америка и Европа, братя по оръжие: френска гледна точка". Иска ми се да мисля, че тези пътувания са дали на г-н Файе по-цялостна представа за Съединените щати. Като един от основателите на френската Нова десница той споделя дълбокото подозрение на тази група към американците и в книгата си "Защо се бием" от 2001 г. пише доста подробно за "американския противник". Със сигурност не подкрепям по-голямата част от това, което прави правителството на Съединените щати, но смятам, че г-н Файе греши, когато пише например, че американците са се опитали да създадат съюзи с исляма умишлено, за да отслабят Европа. Мултикултурализмът и масовата имиграция, които Съединените щати насърчават за всички бели страни, със сигурност ги отслабват, но американските правителства не натрапват тези неща само на другите. Те ги практикуват безмилостно върху собствения си народ. Следователно Съединените щати не отслабват Европа умишлено. Те я отслабват, както отслабват и самите себе си, по перверзен и трагичен начин. Всеки, който има визия за Запада, трябва да погледне отвъд правителствата към хората, които те управляват неправилно, и това, което открихме с г-н Фей на тази среща през 2003 г., всъщност се превърна в тема на неговата лекция през 2012 г.: че хората в Америка и Европа са братя по оръжие. Не съм сигурен, че той го е знаел, когато е писал "Защо се борим", но г-н Фей със сигурност го знае сега: борбата за спасяване на Европа е борба за спасяване на Америка. Тя е борба за спасяване на всички деца на Европа, независимо дали живеят в Канада, Австралия, Южна Африка или където и да било другаде. Когато г-н Файе предупреждава за катастрофата в Европа и пише за надеждите си за спасение, той предупреждава и се надява за всички нас.

За почти всеки друг член на френската нова десница би било ерес да говори за американците и европейците като за братя по оръжие. Подобен език е естествен за г-н Файе в неотдавнашната му беседа, защото той говори за американските и европейските народи, а не за техните управници. Както посочи, народът е коренът, от който израства културата, цивилизацията и всичко останало, и ако европейските народи - където и да живеят - бъдат заменени с други, всичко е загубено. Разбира се, в тази книга г-н Файе предупреждава, че катастрофата се очертава независимо от това какво правим: "Невъзможно е да се спре главоломната надпревара на съвременната планетарна цивилизация към бездната, защото не съществува сила с решителна воля за това. Как да променим посоката на движение на шест милиарда души? И предупреждава, че именно хората на Запад са най-зле подготвени: "[Н]икога не сме били по-зле подготвени: завладени, девирилизирани, физически и морално обезоръжени, жертва на една култура на безсмислието и мазохистичната виновност. Европейците никога в историята си не са били толкова слаби, колкото в този момент, когато на хоризонта се появява голямата заплаха". Целта на тази книга е не толкова да предотврати катастрофата, колкото и да се надявам, че би могла, колкото да се подготви за новата епоха, която ще настъпи след катастрофата. За някои г-н Файе не е нищо повече от пророк на съдбата, но според мен поне през последните десет години той е най-видният говорител на нашия народ в Европа. Благодарение на преводите на "Арктос" книгите му вече са достъпни за англоезичния свят. Особено приветствам този превод на Е. Кристиан Копф, когото познавам от близо двадесет години и към когото изпитвам най-голямо възхищение. Той напълно е уловил режещия, безкомпромисен стил, който прави г-н Файе толкова провокативен и запомнящ се. Не мога да си представя по-добро съчетание между автор, издател и преводач, които да представят тези важни идеи на новите читатели, и им завиждам за удоволствието от първите им срещи с творчеството на Гийом Файе. Джаред Тейлър Октон, Вирджиния, 3 май 2012 г. Джаред Тейлър е редактор на списание "Американски ренесанс" от 1990 г. и основава фондация "Нов век" през 1994 г. И двете институции са сред най-изявените, които анализират проблемите, с които се сблъскват хората от европейски произход по света. Той е автор и на книгата "Павирани с добри намерения": The Failure of Race Relations in Contemporary America (New York: Carroll & Graf, 1992); The Real American Dilemma: Race, Immigration, and the Future of America (Oakton, Virginia: New Century Foundation, 1998); и White Identity: Расовото съзнание през ХХІ век (Октон, Вирджиния: Фондация "Нов век", 2011 г.).

ВЪВЕДЕНИЕ: ВЗРИВООПАСЕН КОКТЕЙЛ

"Съвременният свят прилича на влак, пълен с боеприпаси, който се движи в мъгла в безлунна нощ с изгасени светлини." - Робърт Ардри[1] За пръв път в историята си човечеството е заплашено от съвкупност от катастрофи. Поредица от "драматични линии" се приближават една към друга и се сливат като притоци на река с пълно съгласие (между 2010 и 2020 г.) към точката на пречупване и изпадане в хаос. От този хаос - който ще бъде изключително болезнен в световен мащаб - може да се появи новият ред на посткатастрофалната епоха и следователно една нова цивилизация, родена в болката. Нека обобщим накратко естеството на тези линии на катастрофата. Първата е раковото разлагане на европейската социална структура. Колонизацията на Северното полукълбо с цел трайно заселване на народите от глобалния Юг[2], която става все по-сериозна въпреки успокоителните твърдения на медиите, е бременна с експлозивни ситуации: провалът на многорасовото общество, все повече изпълнено с расизъм от всякакъв вид, като различните общности стават все по-племенни; постепенната етническа и антропологическа метаморфоза на Европа, истински исторически катаклизъм; завръщането на бедността в Западна и Източна Европа; бавното, но постоянно нарастване на престъпността и употребата на наркотици; непрекъснатото разпадане на семейните структури; упадъкът на образователната инфраструктура и качеството на академичните програми; нарушаването на предаването на културни знания и социални дисциплини (варваризация и загуба на необходимите умения); изчезването на популярната култура и все по-голямото деградиране на масите от културата на зрелищата. [3] Всичко това ни показва, че европейските народи се движат към едно ново Средновековие[4]. Но тези фактори на социалния разпад в Европа ще се задълбочат от икономическата и демографската криза, която само ще се задълбочава и ще завърши с производството на масова бедност. До 2010 г. броят на активните работници няма да е достатъчен, за да финансира пенсионирането на "дядовците-бумъри". Европа ще се срине под тежестта на старите хора; след това застаряващите ѝ държави ще видят как икономиките им се забавят и затрудняват от плащанията за здравни грижи и пенсионни обезщетения за непродуктивни граждани; освен това застаряването на населението ще пресуши техническата и икономическата динамика. Освен тези проблеми икономиката все повече ще заприличва на Третия свят поради неконтролираната имиграция на неквалифицирано население. Третата драматична линия на катастрофата на модерността ще бъде хаосът в глобалния Юг. Като изместиха традиционните си култури с помощта на

индустриализацията, народите от Юга, въпреки измамния и крехък икономически растеж, създадоха социален хаос, който само ще се задълбочава. Четвъртата линия на катастрофата, описана неотдавна от Жак Атали[5], е заплахата от световна финансова криза, която ще бъде много по-сериозна от кризата от 30-те години на миналия век и ще доведе до обща рецесия. Предвестник на кризата ще бъде сривът на фондовите пазари и валутите на Далечния изток, подобно на рецесията, която в момента поразява този регион. Петата линия на катастрофата е възходът на фанатичните религиозни култове, главно на исляма. Възходът на радикалния ислям е ответна реакция на ексцесиите на космополитизма на модерността, който искаше да наложи на целия свят модела на атеистичния индивидуализъм, култа към материалните блага, загубата на духовните ценности и диктатурата на спектакъла. В отговор на тази агресия ислямът се радикализира, точно както вече се превръщаше отново в религия на господството и завоеванието, в съответствие със своите традиции. На хоризонта ще се появи шестата линия на катастрофата: конфронтация между Севера и Юга, с теологични и етнически корени. Все по-вероятно е тя да замени риска от конфликт между Изтока и Запада, който досега сме избягвали. Никой не знае каква форма ще приеме той, но ще бъде сериозен, защото ще се основава на колективни предизвикателства и настроения, много по-силни от старата и изкуствена партийна полярност на Съединените щати и Съветския съюз, капитализма и комунизма. Седмата линия на катастрофата е неконтролируемото нарастване на замърсяването, което няма да застраши Земята (която все още има четири милиарда години пред себе си и може да започне еволюцията отново от нулата), а физическото оцеляване на човечеството. Този колапс на околната среда е плод на либералния и егалитарен мит (който някога беше и съветски мит) за всеобщо индустриално развитие и динамична икономика за всички. Към всичко това можем да прибавим вероятната имплозия на съвременния Европейски съюз, който става все по-неуправляем, рисковете, свързани с разпространението на ядрени оръжия в Третия свят, и вероятността от етническа гражданска война в Европа. Съчетаването на тези фактори в сърцето на една глобализирана и много крехка цивилизация ни позволява да прогнозираме, че ХХІ век няма да бъде "прогресивно" продължение на съвременния свят, а възход на друг свят. Трябва ясно да се подготвим за тази трагична възможност. Да вярваме в чудеса Имаме работа с един общ предразсъдък, наследен от егалитарни и хуманитарни утопии, като философията на прогреса, според която "можем да имаме всичко едновременно" и че реалността никога няма отрицателни последици. Хората вярват, че могат да си вземат тортата и да я изядат. Според либералната вяра те си въобразяват, че една "невидима ръка" спонтанно ще възстанови хармоничното равновесие. Ще посоча няколко примера за вяра в чудеса:

- Въобразяването, че догмата за неограничено икономическо развитие на всяка нация е възможна без масово замърсяване и екологични катастрофи, които ще унищожат именно това развитие. Това е илюзията за неограничено развитие. - Да вярваш, че едно либерално общество няма да доведе до социална джунгла и че можеш да получиш едновременно либертарианска еманципация и самодисциплинирана хармония. Виждаме как тази драма се разиграва в корабокрушението на нашите училища, където насилието, несигурността, невежеството и неграмотността се пораждат от илюзията за прогресивно образование - образователен метод, който отхвърля всякаква форма на дисциплина за своите ученици. - Вярвайки, че ще бъде възможно да се запазят пенсионните системи и социалните и медицинските права, като същевременно се запази верността, в период на демографски спад, на идеала за "солидарно разпределение". Това е илюзията на комунистическата концепция за солидарност. - Вярвайки, че мащабната имиграция на чужденци е съвместима с "ценностите на Френската република" и със запазването на цивилизацията на нациите и народите на Европа; и че ислямът може да стане светски и да се смеси с републиканските ценности. Вярвайки също така, че можем да обновим трудоспособното население чрез внос на имигранти, когато тези имигранти са неквалифицирани получатели на социални помощи, които стават наша отговорност. Да си въобразяваме също така, че като уредим статута на масите от нелегални имигранти, ще можем да ги асимилираме и да избегнем пристигането на нови маси, въпреки че наблюдаваме точно обратното. Това е илюзията за ползите от имиграцията. - Възхваляване на асимилацията и интеграцията на чужденците, като същевременно се иска да се запазят и поддържат техните особености, оригинални култури, спомени и местни нрави. Това е комунитарната илюзия, една от найвредните от всички, която е особено лелеяна от "етноплуралистичните" интелектуалци. - Въобразяват си, че като анулираме дълговете на страните от Третия свят, можем да насърчим икономическия им растеж и да предотвратим ново задлъжняване в бъдеще. Това е илюзията на Третия свят. - Да изискваме едновременно да се откажем от програмите за ядрена енергетика и да ги заменим с електроцентрали, използващи природен газ, въглища и петрол, като същевременно се застъпваме за намаляване на замърсяващите газове. Това е илюзията на еколозите. - Да мислим, че световната икономика, основана на краткосрочни спекулации, основани на компютъризирани пазари, и да заменим паричната политика с капризите на финансовите пазари, ще гарантира траен "нов растеж". Това е илюзията на новата икономика. - Да вярваш, че демокрацията и "републиканските ценности" ще бъдат укрепени чрез премахване на "популизма", т.е. прякото изразяване на волята на народа. Мога да направя този списък по-дълъг. Във всички тези случаи вярата в чудеса може да се обясни с непоправимия оптимизъм на светската религия на егалитарния прогресивизъм, но също и с факта, че макар да е стигнала до задънена улица,

господстващата идеология не смее да се отрече от догмите си или да направи сърцераздирателни ревизии, като се придържа към идеята, че "бурята никога няма да дойде". Всичко се обяснява със софизмите на фалшиви експерти, чиито заключения винаги са, че всичко върви добре и се подобрява и че сме овладели положението. Те са като шофьор, който превишава скоростта на червен светофар и се оправдава с обяснението, че колкото по-бързо кара, толкова по-малко време прекарва в кръстовището и следователно намалява риска от сблъсък. Човекът е болно животно Пол Маклийн[6], Конрад Лоренц[7], Артър Кестлер[8] и Жан Ростан[9] са усетили, че човекът е болно животно, надарено с твърде голям мозък. В еволюционната скала съвестта може би е болест, а интелигентността - бреме. Човекът е изгубил връзка с естествените си инстинкти за оцеляване. Ние не сме на Земята от много време и може би от гледна точка на живота или на Гайа[10] ние сме провален вид, неуспешен експеримент; и че, особено като унищожава екосистемата, която я поддържа, самоубийствената човешка раса ускорява собственото си изчезване. Нашият неокортекс, който някои биолози сравняват с тумор, не функционира достатъчно добре в симбиоза с рептилоидния ни мозък. Това е "церебрална шизофизиология", източник на хаотична и самоунищожителна култура: войни, религиозен фанатизъм, бясна експлоатация на природата, ненормално демографско размножаване или, от друга страна, катастрофално ниска раждаемост, разочароващ естествен подбор и т.н.: Homo sapiens sapiens не заслужава името, което сам си е дал. Той не е "мъдър", а само интелигентен. Но може би ще загине от тази прекомерна интелигентност, която го тласка към ексцес, хибрис[11], и го кара да загуби всеки инстинкт за колективно оцеляване и всякаква способност да "усеща" опасностите, които се трупат. Притчата за голема, или машината, която полудя Човечеството е изгубило контрол над устрема напред на технологичната и глобализирана цивилизация, родена през XIX век. Трябва да си спомним притчата за Голема, еврейската алегория от Прага, в която оживяла чрез магия фигура от кал избягва от създателя си, превръща се в автономно и неконтролируемо същество и започва да сее ужас. Днешните малки Жул Верн[12] грешат. Оптимистични и късогледи механици, те само влошават ситуацията. Нещо повече, те не контролират машината и нямат представа накъде върви тя. В самолета наистина има пилот, но той е убеден, че управлява локомотив. Сред неизбежните тенденции, които действат днес, има и други рискове, които са непредвидими днес, но които ще влошат положението (или може би ще го подобрят, но това е по-малко вероятно), или пък ще създадат нови тенденции или нови разтърсващи явления. Във всеки случай е трудно да се видят някакви положителни знаци. Всички индикатори мигат в червено. Във футурологията има само два вида екстраполации от настоящите тенденции, които човек може да направи с висока степен на вероятност: слаби и силни. Днешните прогнози обикновено се основават на слаби екстраполации. Такива са

например стремежът към икономически растеж, линейният и непрекъснат технологичен прогрес, научната цивилизация, утвърждаването на демокрацията навсякъде по света (кой ни казва, че Европа ще бъде "демократична" през 2030 г.?); трайният характер на Организацията на обединените нации; ефективността на антибиотиците през следващия век и т.н. Ние сме по-малко загрижени за силните екстраполации, които имат голям шанс да бъдат реализирани през следващите двадесет години: демографското неравновесие между Севера и Юга, което ще се задълбочи масово; неизбежното застаряване на коренното европейско население; нарастването на масовата имиграция в богатите страни; влошаването на замърсяването, затоплянето на атмосферата и изчерпването на ресурсите, което се задълбочава независимо от мерките, които могат да бъдат взети днес на световно равнище (а те не се вземат); нарастващата сила на исляма; задълбочаването на социалната дезинтеграция в Европа по етнически признак и т.н. Всички тези силни екстраполации са насочени към разпадане на системата и са нещо, което можем да наречем "песимистични". Теорията за билярдната топка Настоящата имплицитна идеология, която доминира в света, особено на Запад, все още продължава да изповядва официално утопията, наследена от егалитарната философия на Просвещението (XVIII в.), позитивизма[13] и сциентизма (XIX в.): да се създаде ситуация, при която след няколко десетилетия на планетата ще живеят около осем милиарда души при добър жизнен стандарт и демокрация за всички. Всичко това прилича на играча на билярд, който си въобразява, че след четири или пет отскока топката му автоматично ще попадне в дупката. Тези професори по балистика играят голф, но не го знаят. Почти сигурно е, че тази упорита вяра в прогреса и модерността - понятия, за които политическите класи на Запад постоянно бълнуват и които са напълно остарели - никога няма да види своите цели. Мечтата ще се разбие на парчета. Ограничаващите сили, физическата стена, правят тази идеология да прилича на маса от интелектуално оглупяване и вяра в чудеса. Споменатите по-горе взискателни параметри, основаващи се на предположението, че сегашните реалности ще се запазят и че сегашните прогнози за бъдещето ще се реализират, не се вземат предвид. Никой не поглежда към таблото за управление или към индикатора за гориво. Отчита се само краткосрочната перспектива, но за колко време? Мнозинството от елитите не се интересуват от дългосрочния или дори средносрочния период в тази цивилизация на тук и сега. Съдбата на бъдещите поколения изобщо не интересува хората, които вземат решения. Те се интересуват единствено от собствената си кариера. *** Помагат им експертите във всяка област, които практикуват постоянна дезинформация и цензура на песимизма, възползвайки се от добрия стар метод на Куе за оптимистична автосугестия:[14] "Всичко върви зле, затова, за да се успокоя, казвам, че всичко върви добре". Всъщност песимизмът би бил по-убедителен, тъй като подтиква хората да подобрят нещата и да се опитат да излекуват болестта. Уви,

мисля, че вече е твърде късно. Преминали сме точката, от която няма връщане назад. Мнозинството от интелектуалците, хората от медиите, политиците и бизнесмените поддържат езика на утопичния оптимизъм, като се придържат към своите догми и правят груба пародия на действителността: "републиканската асимилация напредва и ще продължи да напредва във Франция"; "на път сме да овладеем масовата нелегална имиграция"; "ислямизмът е в упадък"; "на път сме да спечелим войната срещу тероризма"; "икономическият растеж ще се възобнови през следващата година и поради икономическото възстановяване безработицата ще намалее" (когато дойде утрешният ден, заличаването му няма да струва нищо); "ще установим демокрация в Близкия изток"; "можем да спрем да използваме ядрена енергия и да намалим замърсяването чрез по-ефективно използване на други ресурси, дори ако се върнем към електроцентрали, които използват петрол, природен газ и въглища"; "ще намерим пари, за да платим разходите за здравно осигуряване, без да увеличаваме държавния дълг"; и т.н. Всеки път вървим напред или като лъжем и изопачаваме обективната ситуация, или като умишлено игнорираме параметрите и промените, които се случват. Ако елитите от всякакъв вид се преструват, че вярват в тези глупости, общественото мнение (някога казвахме "народът") все по-малко се съгласява с тях. Песимизмът присъства навсякъде, като някакво предчувствие за предстоящ апокалипсис. Още през 1995 г. едно проучване на IFOP[15], публикувано в левия вестник Libération, разкрива, че на въпроса "След десет години ще живеем ли в подобър свят?" 64% от анкетираните отговарят отрицателно. Те не са сбъркали. "Теория на катастрофата" и "дискретни структурни метаморфози В своята "теория на катастрофите" френският математик Рене Том[16] обяснява, че "системата" (независимо дали е физико-химична, механична, климатична, органична, социална, цивилизационна и т.н.) е винаги крехък ансамбъл, който може внезапно да изпадне в хаос, без никой да го очаква, в резултат на натрупване на фактори. Това е известната "капка вода, която кара чашата да прелее". Всяка система е нестабилна и всяка цивилизация е смъртна, както всичко във Вселената. Но понякога сривът е силен и внезапен. Дълго време една система може да бъде изтощавана отвътре от ендемична криза; тя издържа дълго време и после изведнъж всичко се преобръща. Тук откриваме закона на вирусната и бактериалната биология: инкубацията е бавна, но последната атака е бърза като мълния. Дърво, което на пръв поглед е в добро здраве, пада още при първата буря, въпреки че никой не подозира, че вътрешностите му са разядени. Историята ни предлага примери за внезапни и непредвидени сривове: цивилизацията на индианците след испанското нашествие или пък египетската империя, изправена пред нападението на римляните. Защитавам тезата, че именно това очаква днешната глобална цивилизация през следващите двадесет години. Ще се сблъскаме с много внезапна точка на пречупване, произтичаща от едновременното сливане на големи кризи. Лесно е да си представим зрелищни и бързи исторически обрати. ***

Винаги е необходимо да се пазим от изненадите, от тези непредвидени и понякога дискретни трансформации, които преобръщат всичко с главата надолу. Те радикално променят структурата на дадена система, без да вдигат силен шум, и изведнъж последиците им експлодират и променят всичко. Това е, което ни очаква днес. Това са "дискретни структурни метаморфози". Вярваме, че все още живеем в свят Х, когато вече сме в свят Y и къщичката от карти на стария свят се срутва без предупреждение. Тези метаморфози невинаги се появяват на първите страници на вестниците; те се случват без да се вдига шум. Те съставляват инфраструктурата на историята, а не нейната ефимерна повърхност. Основаването на Петата република[17], падането на комунизма, резултатите от американските избори и т.н. са събития, които зависят от надстройката. От друга страна, това, което нарекохме "дискретни структурни метаморфози", ще има неизчислими последици. От едно поколение насам те са все по-чести и бързи. Те променят облика на нашата цивилизация. Нека споменем някои случаи. Във Франция и Белгия, а скоро и в други страни, броят на активно практикуващите исляма скоро ще надмине този на християнските църкви; започна обезлюдяването на Европа в резултат на радикалното етническо модифициране на нейното население; испанският език вече е равен и дори надминава английския в американския Югозапад; около двадесет държави притежават технологии за производство на ядрено оръжие; в редица западни страни традиционното семейство се разпада и настъпва демографска кома; "икономиката на казината", чисто спекулативна и нерегулирана, се разпростира по целия свят, особено в Китай, който все още се нарича "комунистически"; антибиотиците са все по-малко ефективни срещу бактериални епидемии и т.н. Ние не контролираме нито една от тези структурни метаморфози. И много малко хора осъзнават силата на тяхното взаимодействие. Трябва да спрем да вярваме в магьосници: Техническата наука е полудяла Елитите, които ръководят западния свят, свръхквалифицираните "експерти", ни замазват очите. Те не притежават нито стратегия, нито майсторство в анализа и се задоволяват с тактиката. Истинските проблеми никога не се изследват. Решенията са риторични или електорални. Добрите апостоли, бюрократи с магистърска степен от престижни училища, са само майстори на думите. Подобрение не се вижда. Неумолимият марш на Голема продължава. Най-тежко е бремето на "бездействието". Но експертите и специалистите (наричани някога "диваци") ни утешават. Те играят ролята, която са играли магьосниците в древните общества. *** Никой вече не ръководи науката и технологиите и те далеч не подобряват състоянието на човека, както преди, а го влошават, най-вече като изчерпват ресурсите и разрушават околната среда. Съвременният мит за "развитието", който се почита повече от всякога по света, води до своята противоположност - гигантски регрес, надпревара към дъното. Не се е появил нито авторитет, нито международно планиране. Глобализацията е анархия. На фона на това фатално движение се появяват всеобщото индивидуално консуматорство, търсенето на възможно най-

висок стандарт на живот, необузданият ентусиазъм на свободния пазар, спекулативната икономика и култът към "всеки ден, който идва". По същия начин демокрацията трябва да се разглежда като утежняващ фактор, тъй като този тип режим премахва всяка централна власт, която може да реагира в спешен порядък, когато види, че бурята наближава. Либералната демокрация благоприятства безразсъдството, законите на пазара и краткосрочната калкулация на отделни лица или корпорации. Ако някога този тип режим е бил ефикасен, днес той изглежда некомпетентен, както се вижда всеки ден, да спре нарастването на опасностите. Международните конференции по въпросите на околната среда са безполезно губене на време. Както не може да се контролира масовата имиграция, така и унищожаването на рибните запаси и горското ни наследство, увеличаването на емисиите на парникови газове, демографската пропаст между Севера и Юга и т.н. са извън контрол. Дори органите, които се издигат, за да обърнат катастрофалния ход на събитията, независимо дали представляват държави или Организацията на обединените нации, не успяват да коригират посоката на товарния кораб, който се движи с пълно плаване, все по-бързо и по-бързо, към рифовете. *** Но ние се успокояваме от "експертите" и все още сме очаровани от технонауката, вярвайки, че тя ще реши всичките ни проблеми с помощта на някаква нова форма на магия. Компютрите, електрическите двигатели или двигателите с ниски нива на замърсяване, биологичното земеделие и фармацевтичните изследвания няма да предотвратят завръщането на глада и епидемиите или експоненциалното нарастване на замърсяването. Вече е твърде късно. Машината се състезава. От десетилетия интелектуалци и "философи" ни повтарят отново и отново, че "митът за прогреса" е мъртъв. Напротив, той никога не е бил в толкова добра форма, особено в развиващите се страни от Юга. Ние сме жертви на психологическото състояние на дереализация, загуба на усещането за реалност на случващото се. Нашите съвременници са се убедили, че "катастрофата не може да се случи" и че тази цивилизация е същевременно вечна и непрекъснато става все по-добра, че никога няма да претърпи обрат и a fortiori[18] - крах. Това не само е възможно, но и ще се случи, и то много скоро. Това, което ни утешава в тази мрачна илюзия, е нашата технонаучна среда, която смятаме за неразрушима, докато напротив, тази глобална цивилизация е колос с глинени крака. Политиците и експертите, които не притежават нито смелост, нито въображение, отхвърлят всяко радикално решение. Те винаги предпочитат малки решения, тактически или фалшиви, компромиси, които да задоволят електората с хладни крака, винаги зачитащ статуквото. Те вярват, подобно на крал Артур, че "крепостта е непревземаема", когато никой не пази стените[19]. Основата - или по-скоро различните основи, които идват едновременно, демографски, стратегически, социологически, икономически, екологични - се пренебрегва високомерно. Във Франция дори използваме сюрреалистичния израз "устойчиво развитие"! Доминиращата идеология, която нарича себе си рационалистична, всъщност е магическа. Във всяка област тя играе ролята на "идеология на съня".

*** Не бива да забравяме - и това е една от основните тези на този труд - че миникатастрофите се подсилват една друга, умножавайки последиците си помежду си, за да доведат до глобална мегакатастрофа. Едно произшествие (например със самолет) е резултат от поредица от причини, а не само от една: например съчетание от технически проблем в управлението, лошо време и пилотска грешка. Същото е и със ситуацията, която преживяваме или по-скоро която скоро ще преживеем. Например природните бедствия, предизвикани от глобалното затопляне, засилват глада, причинен от други икономически и демографски причини, и по този начин влошават още повече икономическото положение и подтикват населението от Юга да емигрира на Север, като по този начин дестабилизират още повече Запада. Нарастващата бедност в някои страни подхранва религиозния фанатизъм, който от своя страна усложнява политическата нестабилност. И така нататък. Системата е цялостна и интерактивна, което обяснява ускоряването на настъпването на точката на пречупване, тъй като множество кризи се събират в един и същи момент, без никой да може да ги третира поотделно.

1. КЪМ РАЗРУШАВАНЕ НА ЗЕМНАТА ЕКОСИСТЕМА

Вече е твърде късно Планетата Земя не е в опасност. Тя има милиони години, за да се възстанови. Човешкият вид е този, който с влошаването на екосистемата се излага на риск. Нищо няма да бъде направено, за да се спре настоящото развитие, а вече е твърде късно. Прогнозата е отрицателна. Докато човешката популация продължава да расте с темпове, съизмерими с алчността на "развитието", екологичните ресурси и капацитет продължават да се рушат. Нека обобщим накратко точките на пречупване. 1) Емисиите на парникови газове ще провокират неконтролируеми климатични смущения. Бързината им ще надхвърли капацитета ни да се адаптираме към тях. Глобалното затопляне, повишаването на нивото на океаните, умножаването на катаклизмите (наводнения, суши, локални дълбоки застудявания и т.н.) ще се добавят към всички останали фактори за дестабилизация, обсъждани другаде. 2) Изчерпване на природните ресурси. Резервите от нефт, природен газ и въглища няма да стигнат за дълго при постоянно нарастващите нужди и разходи. Възобновяемите енергийни източници" не могат да компенсират разликата. Човечеството днес живее така, сякаш е бенефициент на ресурсите на четири планети. Към това се прибавят всеобщото обезлесяване, опустиняването на цели райони и ускореното намаляване на риболовните и селскостопанските запаси. Последните проблеми са предизвикани от неконтролируемото замърсяване и интензивната експлоатация на почвените и морските ресурси. Да не забравяме и застоя или влошаването на качеството на питейната вода чрез тройния ефект от експоненциалното нарастване на потреблението на вода, замърсяването на водните басейни и нарастващите зони на засушаване. Сметката трябва да бъде платена много скоро. В резултат на тези явления вероятно ще възникнат мащабни гладни епидемии. Тези бедствия ще се добавят към другите линии на катастрофи и ще ги влошат. 3) Пандемии. СПИН вероятно ще се окаже само първото предупреждение. Той не е овладян и продължава да се развива с постоянни темпове. Възможно е да избухне внезапно, особено ако настъпи гигантска криза, преди да могат да се приложат превантивни мерки. Започваме да наблюдаваме появата на много нови заразни болести, както вирусни, така и бактериални, чиито щамове мутират лесно и които са устойчиви на всички познати антибиотици (резултат от прекомерната им употреба):

мощни нови форми на чума, холера, туберкулоза, а също и непознати досега патологии.

Демографският взрив на човешкия вид през последното столетие се дължи на намаляването на смъртността - особено на детската смъртност - причинено от напредъка на медицината и хигиената. Но тази тенденция е в процес на обръщане. Науката", за която се смята, че е всемогъща, ще бъде диалектически заобиколена и отречена от последиците на собствените си сили. Демографската имплозия през ХХІ век е сигурна. *** Глобална цивилизация, която унищожава своя планетарен капитал, няма шанс да оцелее. Странно е, че населението на Земята като цяло следва западната логика на стремеж към безкрайно увеличаване на богатството, което обаче противоречи на мъдростта на предците от Индия или Китай, основаваща се на цикличен поглед върху историята. Планетата Земя просто не е в състояние да посрещне нуждите на едно прекалено голямо човечество, което винаги иска повече. Понятията "справедливост" и "несправедливост" вече не са актуални. Моралът изчезва пред лицето на физическите препятствия, а идеологиите се задъхват в празнотата. Винаги може да се каже, че народите от глобалния Юг имат "право" на същите свободи като тези от Севера и че е несправедливо да не могат да се възползват от тях. Но този чисто морален дискурс няма да промени нищо във възможностите на Земята. От началото на индустриалната революция (около 1850 г.) ресурсите на Земята се експлоатират от човечеството с твърде бързи темпове. Сривът ще настъпи чрез последователни сътресения от 2010-2015 г. нататък. Как се промениха времената! На 2 юли 2003 г. Световната метеорологична организация (СМО) издаде предупреждение: "Климатът на Земята се разпада". Тонът е алармиращ и нов за организация, която се характеризира с изключителна предпазливост и научна резервираност. Откъси от последния й доклад: "Последните научни оценки показват, че тъй като средните температури продължават да се повишават в резултат на изменението на климата, броят и интензивността на екстремните явления би трябвало да се увеличат. 2003 г. и десетилетието 1993-2003 г. се оказаха най-топлите в Европа, откакто съществуват метеорологични записи отпреди 200 години. През май 2003 г. в Съединените щати рекорден брой торнада (562) причиниха смъртта на 41 души. В Азия мусоните, циклоните и наводненията излагат на опасност крехките им икономики. В доклада се казва още: "Нови анализи на краткосрочните климатични промени показват, че за северното полукълбо повишаването на температурите през ХХ век е било най-високото за всеки век от

хиляда години насам. Температурите не само се повишават, но и скоростта им на нарастване се ускорява. През последните 143 години най-топли са били 1998, 2001 и 2003 г., като всяка година подобрява рекорда на предходната. СМО прогнозира, без особен ред, край на зимните спортове в Европа (с масова загуба на сняг) около 2015 г., субсахарски климат в Испания, започващ през 2020 г., с възможност за средиземноморски климат в Швеция, пресъхване на долината на Лоара, липса на питейна вода и т.н. *** Две изследвания, публикувани от американски и австралийски изследователи през март 2004 г., разказват за тревожно нарастване на емисиите на парникови газове в световен мащаб, дължащо се до голяма степен на изгарянето на изкопаеми горива. Още един предупредителен звън сред общото безразличие. Австралийските изследователи от CSIRO (Commonwealth Scientific and Industrial Research Organisation) потвърдиха тревожното нарастване на емисиите на CO2 (въглероден диоксид), които се смятат за отговорни за глобалното затопляне, през 2002 и 2003 г. През 2002 г. в атмосферата са били изхвърлени 18,4 милиарда тона, а през 2003 г. - 17,1 милиарда тона, което представлява 40-процентно увеличение спрямо 13,3 милиарда тона, изхвърляни средно годишно през последните десет години. Тези резултати бяха потвърдени от американската NOAA (National Oceanic and Atmospheric Administration), която отбеляза внезапно увеличение на концентрацията на CO2 през последните години. Марк Жиле, директор на Националната обсерватория за ефектите от климатичните промени (ONERC), смята, че "би било много обезпокоително, ако подобни темпове на нарастване бъдат потвърдени за по-дълъг период от време". Нека припомним, че от 1800 г. насам концентрацията на въглероден диоксид се е увеличила с 36 %, което вероятно не е било наблюдавано никога досега в историята на земната екология. Три четвърти от емисиите на CO2 се генерират от изкопаеми горива (природен газ, нефт, въглища), а останалата част са последици от обезлесяването и разрастването на гигантски горски пожари, като тези, които наскоро се случиха в САЩ, Индонезия и Австралия. И така, поради неконтролирания икономически растеж на Азия, особено на Китай, чиито запаси от въглища са значителни, можем да очакваме значително увеличение на емисиите на CO2, дължащо се на засиленото изгаряне на нефт и въглища. Азиатските страни не са обвързани от Протокола от Киото[20] с никакъв ангажимент за намаляване на своите емисии на CO2. Не се притеснявайте обаче. Тази безумна надпревара за икономически растеж ще приключи внезапно през ХХІ век заради климатичните катаклизми, които те ще предизвикат, но може би и заради изчерпването на петролните ресурси, което се появява на хоризонта.

Обратното броене до климатичната бомба Земята е застрашена не само от локални, краткосрочни климатични явления (горещи вълни, суши, наводнения, циклони и др.), но и от епохални климатични промени, по-силни от всички останали в миналото. Доказателствата се трупат: топящи се ледници навсякъде по света, суши в Африка, тропически горещини в Европа, строеж на изкуствени острови на Малдивите, за да се противодейства на покачващия се океан, разпадане на най-голямата ледникова платформа в Арктика, която е на 3000 години, и т.н. Всичко това е дреболия в сравнение с близкото бъдеще, особено с изчерпването на озоновия слой, което възпрепятства растежа на растенията и може да ускори обезлесяването и намаляването на земеделските добиви. Вече е твърде късно да се реагира, тъй като продължителността на живота на парниковите газове в атмосферата се измерва във векове. Дори да спрем днес или да намалим драстично всички емисии на парникови газове, няма да избегнем ускореното глобално затопляне, дължащо се на отделените през ХХ век газове. Във всеки случай не се прави нищо, за да се спре процесът, и емисиите продължават да се увеличават с експоненциална скорост поради провала на Протокола от Киото, отказа на Америка да намали промишленото замърсяване и впечатляващия растеж на азиатските икономики. Като се има предвид това, според нашия общ катастрофичен сценарий е много вероятно емисиите на замърсители да спрат внезапно в района на 2020 г., но не доброволно! Това ще бъде пряка последица от гигантската икономическа криза и колапса на индустриалните общества. Въпреки това, дори и след глобалната катастрофа, която ще доведе до гигантски технологичен (и демографски) регрес на целия човешки вид, хората ще трябва да се справят с ужасяващите климатични условия, наследство от милиони тонове замърсители, емитирани в продължение на двеста години. *** Междуправителствената група по изменение на климата (IPCC), международна научна организация, създадена през 1988 г., която разчита на научния опит на целия свят, публикува три доклада от 1990 г. насам, всеки от които е по-тревожен от предишния. Според оценките на IPCC температурата на Земята може да се повиши с 1,4°C до 5,8°C до края на XXI век. Жан-Марк Янковичи е възпитаник на Политехническата гимназия, водещ френски експерт по въпросите на изменението на климата и автор на книгите L'effet de serre[21] и L'Avenir climatique[22]. според него температурите могат да се повишат още повече и за два века да нараснат с 10 градуса!

През февруари 2004 г. той пише в списание Terre Sauvage: "Преди двадесет хиляди години, по време на последния ледников период, средната температура на Земята е била около 10 °C, докато днес сме достигнали 15 °C. И въпреки това имахме лед с дебелина три километра над Скандинавия, океан, по-нисък със 120 метра, и арктическа степ във Франция. Пет градуса повече означава просто епохална промяна на климата, която ще доведе до температури, непознати от появата на човека на Земята. С десет градуса повече е възможно дори да достигнем температури, непознати откакто съществува живот на Земята! Освен това тази промяна ще настъпи с фантастична скорост, което ще попречи на всякаква адаптация. Янкович смята, че този климатичен катаклизъм ще застраши оцеляването на част от човешкия вид и вероятно ще доведе до появата на тоталитарни режими. Всъщност, изправени пред драматични промени от такъв характер, демократичните режими са безсилни: Токвил[23] още преди повече от 150 години обяснява, че демокрациите са късогледи и не са системи, добре адаптирани към дългосрочни предизвикателства. . . . Той отлично обясни как демокрациите водят до индивидуализъм и масово потребление. Демокрациите могат да реагират на непосредствени заплахи, като например войната. Но съществуват ли демокрации, които са способни да се справят с коварна, но необратима опасност? Това е отворен въпрос. *** Янкович, който е инженер, с известен принудителен оптимизъм смята, че спешното решение би включвало драстично намаляване на нивата на потребление, както и силно увеличено използване на ядрена енергия (източник, който не отделя замърсители), както и подземни системи за съхранение на въглеродни газове. Той не вярва във вятърната енергия, което е несъстоятелно не само поради прекомерната ѝ цена, но и поради много ниската производителност на новите вятърни мелници в сравнение с търсенето на електроенергия. Той обяснява: "Нашият социален проект би трябвало да включва изрична воля да се заемем с проблема и да адаптираме всичко (транспорт, жилища, промишлена дейност, бюджети, използване на свободното време, индивидуални действия и т.н.) в съответствие с него, което днес далеч не се случва. Това би изисквало политическа смелост, но и големи усилия от страна на потребителите, а всички ние сме потребители. . . . Лошата новина е, че не съществува панацея, която можем просто да приложим, за да отстраним проблема, като същевременно продължаваме да потребяваме както днес. Честно казано, трагедията е, че дори начинът на живот на касиера в супермаркета или на работника във фабриката днес не е устойчив. Дори и да се осъществи подобен сценарий на доброволно опазване на околната среда и отговорност, това няма да е достатъчно, за да се спре климатичната катастрофа. И той няма да се осъществи. Никой не е готов да понижи или дори да намали личните нива на потребление на енергия, особено в "развиващите се страни" от Третия свят. Въпреки възхода на "зелените" партии - самопровъзгласили се за

еколози, които изглеждат повече като нео-Троцкисти, отколкото като защитници на природата - правителствата по света не се интересуват от въпросите, които току-що обсъдихме, освен че издават декларации или организират "семинари", или пък разработват плахи договори, които никога не се ратифицират. *** Ще станем свидетели на експлозията на климатичната бомба. Тя ще се присъедини към всички останали проблеми и ще ги влоши. Традиционното общество, основано на доста прости технологии, е устойчиво на климатичните рискове, дори само поради селскостопанската независимост и културното разнообразие. От друга страна, съвременната цивилизация, която е високоспециализирана, хипертехнологична, глобализирана, зависима от високоскоростния транспортен поток, психологически свръхчувствителна към всяко смущение (дори и малко), е много крехка, когато се сблъска с кризи. Медиите само преувеличават паниката. Мрежите за производство и транспорт, на които разчитаме за всичките си доставки, са взаимозависими и затова не са в състояние да реагират на силен шок, особено климатичен. Нека си припомним, че сме имали предупредителни знаци: двата урагана от декември 1999 г., които връхлетяха Франция, повтарящите се наводнения в Южна Франция, необичайните (макар и умерени) снеговалежи, които парализират движението, горещата вълна от 2003 г., която наруши политическия ред[24], и т.н. Но тези прокоби ще отворят пролуки в социалната сграда и са незначителни в сравнение с това, което вероятно ни очаква. Как ще реагира обществото ни след може би по-малко от двадесет години, ако в Западна Европа започнат да се наблюдават зими като сибирските (поради топенето на арктическата ледена покривка, което ще доведе до прекратяване на топлото течение Гълфстрийм), последвани през пролетта от проливни дъждове, които ще предизвикат наводнения, след това през лятото от суша и горещина като в Сахара, без да забравяме ужасните есенни урагани? Това вече няма да е въпрос на "случайности", а на ново статукво на климата. Вероятно тези явления ще имат тежки последици за икономическото, психологическото и политическото равновесие в едно толкова крехко и свръхчувствително общество като нашето. Невъзможно е ръководителите и политическите елити на днешна Европа, които се отличават със слабост при вземането на решения и удивителна човешка посредственост, както и с пълна липса на загриженост за дългосрочната перспектива - накратко, с липса на характер - да разберат или да се справят с подобна ситуация. *** Насилствените климатични бедствия очевидно ще увеличат всички останали "линии на катастрофата", особено в страните от глобалния Юг, тъй като те ще

платят най-високата цена. Някои райони могат да станат почти необитаеми, когато бъдат опустошени от сушата, горещините и повишаването на нивото на океаните, което само ще засили масовата имиграция на Север и която ще бъде все по-зле управлявана и ще допринася за сериозни смущения.

Изправени пред глобалното затопляне, утопиите на еколозите Заради емисиите на парникови газове, особено на CO2, затоплянето на атмосферата вече започва да предизвиква значителни климатични бедствия. Според Жан-Марк Янковичи, инженерно-технически съветник и президент на X-Environnement, "последиците могат да бъдат катастрофални и необратими". Всъщност разликата в температурата между ледниковия период и днес е само 5 градуса. Тогава средната температура е била само 10 градуса, а сега тя е станала 15 градуса за 10 000 години. Ако парниковият ефект и глобалното затопляне продължат (а те ще продължат), температурата на Земята ще се повиши с 5 градуса за един век или дори малко помалко: това, за което преди са били необходими 10 000 години, сега ще се случи за по-малко от 100 години. Последвалите шок и климатични катаклизми ще бъдат с безпрецедентна сила. Ние виждаме само върха на айсберга. Провалът на "Протокола от Киото", който имаше за цел да намали емисиите на замърсители, дължащ се най-вече на недалновидния американски егоизъм, ни показва, че няма да бъде направено абсолютно нищо. Нещо по-лошо, дори и по чудо тези емисии да бъдат стабилизирани или намалени, температурите ще продължат да се повишават заради предишните замърсявания. Така че със сигурност знаем, че през следващите двадесет години тези емисии ще се увеличат значително поради безконтролната индустриализация на развиващите се азиатски страни, които не се интересуват от въпросите на околната среда. Европейските еколози предлагат смехотворни мерки - а дали ще последват собствените си предложения? - например да се намали личното потребление, да се кара колело вместо кола, да се пътува с влак вместо със самолет, да се ядат натурални домати вместо парникови, да се намали консумацията на месо и т.н. Дори ако тези предложения бъдат доброволно приети от голяма част от хората в развитите страни (което е немислимо), тези "енергийни икономии" няма да променят абсолютно нищо в състоянието на планетата. И тук вече е твърде късно. През ХХІ век ще се сблъскаме с климатичен шок, по-тежък от всички, които човечеството е преживявало. И тази "линия на катастрофата" ще бъде само една от многото други... *** Нека приведа един пример за утопичния характер на еколозите. Тяхната отлична диагноза е изключително ясна, но те все още вярват, че "решенията" са възможни: През май 2003 г. Серж Латуш, професор в Университета Париж-Юг (Орсе), публикува

забележителната книга Justice sans limite[25].[26] Неговата диагноза е, че "Земята е в края на силите си". Той смята себе си за катастрофист (както и аз), защото вярва в "педагогиката на катастрофите". От своя страна, аз не вярвам в нея. Хората са непоправими. За Латуш "обществото на растежа поражда катастрофи". Той казва: "Нашият начин на потребление, като имам предвид европейците, би изисквал две или три планети, ако продължи със същите темпове. Начинът, по който потребяват американците, би изисквал осем планети! И всичко това се случва само защото страните от Юга се задоволяват с една десета от планетата! Латуш гледа на "растежа" като на зла вещица. Растежът изтощава околната среда, но без него икономиката ще се срине. Така се оказваме хванати в челюстите на капана: "И най-малкото забавяне е катастрофа: безработицата се увеличава и вече няма пари за култура и околна среда". Следователно светът е обречен на драматично бягство напред. Решението му е "намаляване на растежа", което всъщност е повторение на темата за "нулевия растеж" на много прозорливия Римски клуб[26] през 70-те години на миналия век. Основната му идея беше: "Трябва да живеем по-добре с по-малко. Растежът е свързан с огромни косвени разходи, включително увеличаване на трафика, замърсяването, стреса и следователно разходите за лечение. Така че премахването на растежа се основава на поставянето под въпрос на набора от убеждения, на които се основава системата: прогрес, наука, икономика". Затова премахването на растежа възхвалява начин на живот, който е селски, неокомунистически и се основава на локализъм (производство там, където се потребява) и драстични икономии на енергия. Накратко, това е революционен модел, който напълно се разминава с това, което се практикува навсякъде по света. *** Това предложение е наистина много старо, тъй като американските хипита го формулират още през 60-те години на миналия век. Проблемът е, че каквото и да е теоретичното му значение, подобно предложение няма абсолютно никакъв шанс да бъде последвано или приложено конкретно. Дори бедните страни се стремят само към едно: потребление и растеж в западен стил! Професор Серж Латуш е наясно с този факт, но се заплита в противоречия, когато в интервю за в. Libération (26 септември 2003 г.) отговаря според вулгарната традиция на третия свят.

Въпрос: "Как прилагате концепцията за "де-растеж" в развиващите се страни?

Отговор (смутен): "Очевидно е, че премахването на растежа не може да се прилага в общества, които не познават растежа. Ние, хората от Запада, знаем, че ако китайците и индийците последват нашия пример и всеки си купи кола, планетата ще се превърне в кървава каша. Но с какво право им забраняваме достъпа до същите неща, на които се наслаждаваме и ние? Нека предложим друг модел за останалата част от човечеството и да преоткрием, че щастието може да се създаде чрез безкрайно помалко потребление.

Ние сме поразени от утопичната наивност на този почетен професор. Значи ще убедим китайците и индийците да се откажат от масовото потребление и да възприемат "зелен" начин на живот, като им дадем добър пример? Нелепо! Това е рационалистичната илюзия на "педагогиката" - илюзия с дълбоки корени в лявата култура. Този екологосъобразен манталитет се споделя само от част от западната буржоазия, която освен това дори не практикува собствените си препоръки! Във всички страни от Юга консуматорската мечта и желанието за "развитие" са много силни. Моделът на професор Латуш за "де-растеж" и всички анализи, които водят до неговото разработване, със сигурност не са лишени от проницателност. Но едно такова общество няма да бъде наложено нито от човешката мъдрост (която никога не е съществувала), нито от "демокрацията" (която винаги е безполезна в извънредни ситуации), а от принудата, която ще дойде от политическата тирания или - което е по-вероятно - от една всеобща катастрофа. Професор Латуш предвижда последния случай с впечатляваща проницателност. Историята ни учи, че хората не променят цивилизацията си след обсъждане или със собствената си воля, а в резултат на хаос, който сами са предизвикали.

Насилственото изменение на климата ще предизвика геополитически земетресения За все по-голям брой учени климатичните промени, дължащи се на засиленото затопляне на атмосферата (вследствие на отделянето на парникови газове), може да се окажат много по-радикални и бързи от предвиденото. Вероятно то ще има сериозни геополитически последици. Климатичните катаклизми, на които скоро ще бъдем подложени, ще бъдат много по-тежки от всички, които можем да си представим. Прогнозите са толкова точни и обезпокоителни, че планиращите в Пентагона са обезпокоени и включват глобалното затопляне на атмосферата в стратегическите си разчети, според разследване на американското бизнес списание "Форчън"[27]. Авторът ни казва: "Заплахата, която приковава вниманието им, е следната: глобалното затопляне, вместо да предизвиква постепенни, продължаващи векове промени, може да тласне климата към критична точка." Това явление вече е започнало: 1997-2003 г. са най-топлите години в историята. Океанско-атмосферната система, от която зависи климатът, може да се преобърне и да се провали, подобно

на кораб, разклатен от вълните, който се преобръща без предупреждение. Ако този сценарий се случи - а вероятността за това става все по-вероятна - обществата няма да имат време да се адаптират и световната геополитика ще се преобърне с главата надолу. Проби от ядрата на дълбоките ледници в Арктика показват, че в миналото вече са се случвали внезапни катастрофални климатични промени, настъпващи в рамките на няколко години. *** Парадоксално, но глобалното затопляне може да се изрази в сибирски зими в Европа и Северна Америка, поради прекъсването на топлото течение на Гълфстрийм, причинено от топенето на ледените пакети, които ще бъдат последвани от горещи лета. В момента преживяваме все по-меки зими, но тази ситуация няма да продължи дълго. Северното полукълбо може да преживее - всъщност това вече е започнало повтарящи се урагани и гигантски горски пожари, както и поредица от наводнения и драматични суши. Умереният климат" на Западна Европа може да не продължи дълго. Сателитни снимки на НАСА на ледниковата покривка на Северния полюс показват, че между 1970 г. и 2003 г. ледената покривка е намаляла с 30 %. Същата ситуация е отчетена и за ледниците във високите планински вериги. Дейвид Стип пише в списание "Форчън": "През последното десетилетие се натрупаха данни, които сочат, че вероятността за рязка промяна на климата е по-голяма, отколкото по-голямата част от научната общност, а може би и цялата политическа общност, са готови да приемат"[28]. Годишният доклад на Американската национална академия на науките за 2002 г. потвърждава тези мрачни прогнози. През същата година на Световния икономически форум в Давос Робърт Гагосиан, директор на Океанографския институт "Уудс Хоул" в Масачузетс, предупреждава политиците от целия свят, че е необходимо да се вземат предвид сериозните последици от предстоящите климатични промени. Тези "политици от целия свят" се интересуват единствено от гласовете. . . Мнозинството от учените вече не се питат дали климатичната катастрофа ще настъпи през ХХІ век, а кога. *** Един от най-уважаваните проектанти на Пентагона, Андрю Маршал, който от 1973 г. специализира в областта на "заплахите за националната сигурност" и е теоретик на противоракетната отбрана, и Питър Шварц, консултант на Shell и ЦРУ, с помощта на климатолози, публикуват силно алармиращ доклад за Пентагона[29]. докладът завършва с предположението, че около 2020 г. може да се случи нещо грандиозно. Нека да обобщим основните предупреждения от този доклад, които са от значение за сценария на катастрофата.

От 2010 г. до 2020 г. средните температури ще се понижат с пет градуса в северното полукълбо в Америка, Европа и Азия, но ще се повишат с шест градуса в Южна Европа и южното полукълбо. Селското стопанство в цялото северно полукълбо ще бъде затруднено от урагани и наводнения. Повишаването на океанското равнище поради топенето на ледената шапка, съчетано с чести бури, може да направи редица градове и селища по крайбрежието на Северна Европа нежизнеспособни и да доведе до тяхната евакуация, особено в Холандия. Гигантски торнада и прашни бури ще зачестят в американския Юг и Средния Запад. Климатичните катаклизми ще имат най-сериозни последици в страните от Третия свят и глобалния Юг, което може да увеличи пропастта между богатите и бедните държави. Засушаванията, обезлесяването, краят на редовните мусонни сезони и наводняването на крайбрежните равнини (явления, които вече се случват) ще доведат до глад, недостиг на питейна вода и масово разселване на населението. Това от своя страна ще доведе до обща дестабилизация, която ще приеме следните форми, според този доклад, който Пентагонът адресира до Белия дом: 1) От 2010 г. във всички страни от глобалния Юг могат да настъпят глад и неконтролируеми епидемии, които да доведат до разрушаване на тяхното селско стопанство. 2) Можем да очакваме масова имиграция, по-голяма от тази, която преживяваме днес, в северните страни с неустойчив натиск от обеднели и гладуващи маси. 3) Особено Китай ще бъде засегнат от климатичните катаклизми, особено от риска от екстремни наводнения. Докладът прогнозира дестабилизацията на най-гъсто населената страна в света. Подобни рискове има и за Индия, Пакистан, Индонезия и Бангладеш, които ще станат необитаеми в резултат на повишаването на нивото на океаните. 4) Русия, която е в демографска кома, но притежава значителни природни ресурси, може да изпита непрестанен имиграционен натиск от всички свои южни съседи. В по-общ план потокът от бежанци ще се увеличи десетократно навсякъде по планетата, което ще постави нерешими проблеми и ще провокира граждански войни. 5) Всички тези явления ще доведат до ядрени конфликти в Азия, но и другаде, а "разпространението на ядрените оръжия е неизбежно"[30]. *** В този доклад, адресиран до Пентагона, се предвиждат и определен брой тревожни сценарии, всички основани на жизненоважната нужда на народите от достъп до ресурси, които стават все по-оскъдни (храна от земеделието или риболова, питейна вода и изкопаеми горива).

1) Северна Америка (Съединените щати и Канада) се опитва да създаде блок, непроницаем за масова имиграция, следвайки логиката на крепостта. Освен това тя ревниво пази водните си ресурси, от които лишава Мексико и Латинска Америка, които сами са подложени на засушаване. 2) Същата крепостна логика може да подтикне цяла Европа и Русия да се обединят, за да преградят взривоопасните миграционни потоци от бежанци от Африка и Азия. И в двата случая натискът на фактите би изместил морала на правата на човека и би възстановил морала "всеки сам за себе си". 3) Бързата климатична катастрофа, плюс намаляването на петролните запаси, ще провокира "агресивни войни, [които] вероятно ще се водят за храна, вода и енергия"[31]. В атмосферата на всеобща планетарна несигурност, започваща от 2010 г., Корея (вече обединена), Япония, Иран и други ще притежават ядрени оръжия. Старите начини на мислене ще се променят толкова бързо, колкото и климатът.

Нито пазарът, нито технологичният прогрес ще могат да се справят с тази гигантска криза, която ще се подхранва още повече от нарастването на властта на ислямските страни. Археологът Стивън А. Лебланк, който преподава в Харвард и е цитиран в доклада, отбелязва, че в миналото войните за оскъдни ресурси са били част от човешкото състояние. В близко бъдеще ще се върнем към тази архаична ситуация, при която въоръжените конфликти са довели до изчезването на 25 % от населението. Изследванията му показват, че всеки път в човешката история, когато е имало насилствена промяна на климата - особено след последното заледяване войната е ставала единственото решение за присвояване на оскъдните ресурси. *** Препоръките в доклада на Пентагона са поразителни. На първо място те осъждат закъснението на политическите и научните среди да признаят извънредната ситуация, както и пренебрегването на факта, че именно човешката дейност е тази, която бързо променя климата на Земята. Предлагат, без да се предоверяват (защото вече е твърде късно), да се положат всички грижи за изучаване и спиране на явлението. Той препоръчва мерки за оцеляване, които трябва да се предприемат, без да се замислят за моралните последици ("стратегии без съжаление"), дори да са насилствени, прагматични и цинични, и дори да са в разрез с идеологията на правата на човека, за да се гарантира на всяка цена сигурността на Северна Америка, както и достъпът ѝ до храна, вода и енергия, и способността ѝ да се защити от вълните от имигранти, бягащи от климатичната катастрофа.

Призракът на недостига В списание Ecologist[32] икономистът Дейвид Флеминг прогнозира, че "за да бъдем сигурни, ресурсите от суров петрол на планетата ще стигнат за още няколко десетилетия. Въпреки това борбата за достъп и печалби между държавите и мултинационалните корпорации вече става все по-ожесточена". Въз основа на последните геоложки изследвания той пише: "След това, в средата на десетилетието 2010-2019 г., добивът на самия ОПЕК в Близкия изток ще започне да намалява, а спад ще настъпи и за общия обем на нефта и газа. . . . Може да се очаква, че това ще стане през 2010 г. или малко след това. Това ще бъде началото на пазар на продавачите, който ще постави производителите под контрол. Последиците ще бъдат опустошителни. . . . Краткотрайните прекъсвания на доставките на горива могат да се преживеят, но при продължителни прекъсвания световната пазарна икономика ще престане да съществува. Според Флеминг това е причината за американския неомилитаризъм: "Решимостта на Америка да предприеме военни действия, за да предотврати затварянето на Близкия изток като надежден продавач на петрол, може да бъде разбрана по-добре като случай на самозащита". *** Какво трябва да мислим за "възобновяемите енергии"? Противниците на ядрената енергетика редовно ни обясняват, че за да избегнем ситуация, в която отказът от ядрена енергия води до изграждането на свръхзамърсяващи електроцентрали, работещи с изкопаеми горива (петрол, въглища и природен газ), трябва да се обърнем към "възобновяемите енергии" - израз, който се повтаря като мантра. За съжаление, фактите са упорити. Най-голямата вятърна електроцентрала в света, която се изгражда в Тасмания и е оборудвана със 79 гигантски вятърни мелници с по три лопатки, Vestas V66, построена в Дания, ще произвежда 130 мегавата (MW) енергия, или четиридесет пъти по-малко от една френска атомна електроцентрала с четири реактора от типа Cattenon или Nogent-sur-Seine (5200 MW). А тези вятърни електроцентрали, които заемат огромни площи, могат да бъдат изградени само на много малък брой места, които се радват на силен и редовен вятър. Какво ще кажете за слънчевите панели? За да се достигне мощността на производство на електроенергия на един среден ядрен реактор (900 MW от марката Cruas-Meysse), е необходима площта на цяла френска провинция! А какво да кажем за "турбините за морско течение", построени от англичаните? Планираните за устието на река Северн близо до Бристол ще произвеждат... един мегават, а при пълна мощност - 50 MW. И в този случай местата, където могат да бъдат изградени, са малко. Пасивните стълбове с четири спирали се заравят в устията на реките и се свързват с генератори, които от своя страна са свързани с подводни електрофоретични кабели. Съотношението между произведената енергия и общите разходи е с 60 % по-ниско, отколкото при ядрената енергия. Поради това възобновяемите енергийни източници могат да осигуряват само резервна енергия.

*** Голям проблем, за който е трудно да се намери решение, е проблемът със "синьото злато", т.е. питейната вода, чийто недостиг започва да се усеща. През 2025 г. на Земята ще живеят 8,3 милиарда души (увеличение с 45 % в сравнение със сега). За това население няма да има достатъчно питейна вода, тъй като ресурсите изчезват, особено в резултат на масовото замърсяване, но също и от нарастващите засушавания, причинени от изменението на климата в страните от глобалния Юг. Могат да се прогнозират конфликти и войни за контрол на хидрологичните и водоносните басейни, както е направила СЗО. Да вземем за пример езерото Чад, чиято площ от 25 000 кв. км е намаляла до 2 500 кв. км поради опустиняването. Приватизацията на водите и опитите на бизнес интересите да притиснат пазара на вода в ъгъла само ще влошат положението. Само 2,5 % от водата на тази планета е прясна, но по-голямата част от нея е замръзнала или е твърде дълбока. Само 0,007 % от общото количество е достъпно за хората. Между 1900 г. и 2003 г. потреблението на вода се е увеличило седем пъти, или два пъти повече от темпа на нарастване на населението, а 70 % от водата се използва за напояване в селското стопанство. Понастоящем една пета от световното население няма достъп до вода. Този дял може само да се увеличава. *** Земята е на път да изпита недостиг на вода. В Италия, Гърция и Испания вече има сериозен проблем със засушаването и недостига на прясна вода, особено за напояване. Замърсяването на подпочвените води и реките навсякъде застрашава снабдяването с храни и прави използването на "синьото злато" все по-скъпо. С демографския растеж в световен мащаб недостигът на вода ще се превърне в смъртоносно оръжие. Днес повече от един милиард и половина души живеят без достъп до чиста вода. През 2025 г. този брой ще бъде 3 милиарда, разпределени в 52 държави, не само в Африка и Близкия изток, но и в Пакистан, Китай, Индия и други страни. За да изхранват нарастващото си население, правителствата яростно развиват селското стопанство (изсичайки горите и замърсявайки околната среда). Това влошава положението, тъй като селскостопанската дейност използва водните ресурси. Четиринадесетте най-големи индийски реки и 75 % от речната мрежа на Китай са толкова силно замърсени, че рибите вече не могат да оцелеят в тях. 25 % от жителите на Бангладеш поглъщат арсен всеки път, когато утоляват жаждата си. Ето го и ужасяващият факт: днес на Земята има точно толкова вода, колкото и преди 2000 години, но човешкото население е тридесет пъти по-голямо.

Водните войни са неизбежни. Те са значителен фактор в потенциалните войни между Индия и Пакистан или Израел и неговите съседи. Водата е още един фактор, който дестабилизира глобалната система и който няма да може да бъде овладян.

Примери за екологични катастрофи През 1995 г. доклад на високопоставения Съвет за сигурност на Руската федерация предупреждава, че руското население е застрашено от "екологична катастрофа". Недобре погребаните радиоактивни отпадъци, замърсените подпочвени води, унищожените гори и т.н. могат да предизвикат "дегенерация на населението" през ХХІ век, ако тези заплахи не бъдат спрени. Девет години по-късно няма причина да се смята, че те са били спрени. В доклада се отбелязва, че "Русия е заплашена от съвсем реален екологичен тероризъм", който може да доведе до нищо по-малко от "постепенното изчезване на руското население" през ХХІ век. Докладът продължава така: "Оптимизмът за бъдещето намалява, болестите се увеличават и има съобщения за нарастващ брой вродени дефекти". Към това се прибавя и демографската кома, в която изпада Русия и която ще разгледам на друго място. *** Демографският взрив в градовете от Третия свят вече не може да бъде контролиран и представлява нова линия на катастрофа. Ситуацията в Манила, столицата на Филипините, е емблематичен случай, който се наблюдава и в Мексико сити, Лагос, Бомбай и др. В Манила, която към 2010 г. ще има 16 милиона жители, в резултат на неконтролируемото изселване от провинцията екологичната катастрофа започва да затруднява икономиката и да застрашава здравето на жителите. Деветте обществени канализации, които са отворени към небето, преливат. Произвежданите всеки ден 5900 тона боклук се увеличават с 4,5 % годишно. Дивите канализации замърсяват водоснабдяването и тровят рибата в залива на Манила, която изчезва под 800-те тона боклук, които се изсипват в него всеки ден. Въпреки че е забранено от закона, изгарянето на отпадъци се разраства и генерира токсични емисии. Управлението на водите е катастрофално: 54% от водоснабдяването не е регулирано. В постоянно разрастващите се бедняшки квартали при наводнения, които стават все по-чести, всичко прелива и използваната вода се смесва с боклука, замърсявайки питейната вода и създавайки ужасяващи санитарни условия. Нарастването на населението на Филипините ще придаде още по-драматичен характер на тези проблеми. През 2001 г. в бедняшкия квартал Тондо едва бе предотвратена епидемия от холера, която уби близо петдесет жители. Нездравословните условия и бедността непрестанно увеличават пропастта между богати и бедни и умножават вероятността от социални сътресения. Несвързаните с водоснабдяването бедняшки квартали се обслужват от "водоноски", които събират осем пъти по-висока цена от тази на свързаните с водоснабдителната мрежа.

Подземните води пресъхват или се замърсяват, поради което "синьото злато" става все по-рядко срещано и скъпо. Това се отразява на селското стопанство в съседство, тъй като напояването вече не може да се практикува и оризът трябва да се внася от Тайланд. Филипинското правителство е напълно безсилно, смазано от мащаба на проблемите. Всички тези факти са едни и същи в редица огромни градове, които са се разраснали твърде много в страните от Юга. Те насърчават всякакъв вид вътрешна дестабилизация, да не говорим за изкушенията за масова емиграция на Запад.

Да не забравяме и епидемиите Къде е СПИН във всичко това? Той се справя доста добре, благодаря ви. Пандемията не се забавя, а се ускорява. Ето данните за 2001 г.: регистрирани са 5 милиона нови случая, 66 % от които в Африка. 3 милиона заразени са починали. В световен мащаб се съобщава за 40 милиона ХИВ-позитивни случая, като този брой вероятно е понисък от действителния. Броят на ХИВ-позитивните случаи и истинските случаи на СПИН може би трябва да се удвои, тъй като в Третия свят често е невъзможно да се получи точен брой на жертвите на СПИН. В Азия епидемията бързо се разраства: В Западна Европа болните са 7,1 милиона, а заразените - повече от един милион; в Западна Европа болните са 560 000, а наскоро заразените - 30 000; в Съединените щати болните са 940 000, а заразените - 30 000, а СПИН отново се разраства, тъй като хората вземат по-малко предпазни мерки поради "тритерапията" и поради нарастващата употреба на интравенозни наркотици. В Русия епидемията се разраства: там заразените са 800 000, а темпът на нарастване е 15 %. В Париж броят на ХИВ-позитивните пациенти започва да се увеличава, след като е намалявал в продължение на няколко години, като през последните три години се е увеличил с 25 %. Установено е, че 0,86 процента от изследваното население на Париж е заразено. Този брой е по-нисък от реалния, тъй като лицата, които са изложени на риск, се изследват повече от останалите. Броят на тези, които са заразени, без да знаят за това, и смятат, че са защитени от опасност, вероятно е голям. Увеличението е най-голямо сред жените на възраст от 29 до 49 години и мъжете на възраст от 30 до 49 години. В Île-de-France[33] "степента на поемане на риск" (сексуални контакти, които не са защитени или са с много партньори, или интравенозна употреба на наркотици) се е увеличила драстично, особено сред младите: 31 % сред лицата под 25 години! Почти всеки трети млад човек прави секс без предпазни средства ... В годишния доклад на програмата на ООН за борба със СПИН се казва: "Има голяма вероятност СПИН да се превърне недвусмислено в най-опустошителната болест, която човечеството някога е познавало". От 1982 г. насам епидемията от СПИН вече е

отнела живота на 22 милиона души, но според д-р Питър Пиот, изпълнителен директор на UNAIDS, "най-лошото тепърва предстои". *** Появи се нова свръхрезистентна форма на вируса ХИВ. Вероятността ретровирусът на ХИВ да мутира е много по-голяма от тази на вече познатия ни вирус. Медицинското лечение (известните "тритерапии") позволи да се удължи значително животът на болните от СПИН, както и да се пребори с трите познати форми на ретровируса - ХИВ I, ХИВ II и ХИВ III, и следователно, заедно с редовното използване на презервативи, това забави епидемията на Запад. В началото на юли 2003 г. обаче изследователи от американския Национален институт по здравеопазване (NIH) и Калифорнийския университет откриха в Сан Франциско появата на нова форма на ХИВ, която е устойчива на всички лечения. Обяснението е, че огромната хомосексуална "общност" в Калифорния вече не взема предпазни мерки с убеждението, че СПИН е "победен" от тритерапиите. ХИВпозитивните, които вече не се грижат за себе си и не използват презервативи, "заразяват" прекомерно своите партньори, които също са ХИВ-позитивни. Тогава вирусът на ХИВ мутира, става по-силен и непобедим. Тази ситуация вече засяга и хетеросексуалните, които развиват смъртоносното заболяване със застрашителна скорост, без да могат да забавят разпространението на заразата, както в началото на 80-те години. Тази новина трябва да се свърже с ускореното разпространение на СПИН в целия свят, за което вече говорихме. Докладът на NIH заключава: "Всичко това означава, че Америка вероятно никога няма да види края на вируса от само себе си, освен ако не бъде направен пробив чрез откриването на ваксина или окончателно лечение - две много малко вероятни хипотези. . . . Заключението на проучванията, направени в Сан Франциско, е, че ХИВ инфекцията е станала ендемична в Съединените щати. *** Международната конференция по СПИН, която се проведе в Барселона в началото на юли 2003 г., показа, че СПИН може да доведе до намаляване на продължителността на живота в Африка на юг от Сахара до ниво, по-ниско от това през XIX век. В Ботсвана 39 % от възрастните са ХИВ-позитивни, а средната продължителност на живота е 26,7 години, докато през най-тежкия период на колониализма тя е била 75 години... Няколко африкански държави са на път да изчезнат от картата или да се върнат в каменната ера. Разбира се, ние, европейците, трябва да поемем вината и да се смятаме за "отговорни за този холокост", по думите на етномазохиста[34] Саймън Кар в "Индипендънт". Проблемът е, че всички застрашени популации мечтаят да избягат в Европа. Във Франция например основните носители и разпространители на вируса са африканците: по данни на Службата за обществена помощ в Париж 79 % от наскоро заразените са от субсахарски произход. ***

Завръщането на сифилиса няма да учуди никого, освен наивниците. Свикнали сме да вярваме, че той е окончателно изкоренен. Той се завърна, както туберкулозата и манджата, а може би съвсем скоро и холерата и чумата. Причините винаги са едни и същи: намаляване на употребата на профилактични и анти-венерически средства и липса на медицински прегледи сред много голямо чуждестранно население, чието здравословно и хигиенно състояние е твърде незадоволително. По данни на Центъра за бежанци в Сангат, в Па дьо Кале, през април 2002 г. са наблюдавани няколко случая на манджа (заразно кожно заболяване). Пожарникарите, които влизат в Центъра, трябва да носят TPUU[35]. Ето и данните за Франция: 1990 г.: 0 случая; 1999 г.: 9 случая; 2000 г.: 29 случая; 2001 г.: 139 случая; от 1 януари 2002 г.: 240 случая, от които 199 са в Париж. 90 % от заразените са мъже хомосексуалисти или бисексуалисти, а 50 % от тях страдат от СПИН. Манжът е болест, предавана по полов път, която се причинява от вид бактерии, наречени трепонеми. Тя е била сериозен проблем до откриването на пеницилина през 1945 г. Но има ли начин да се гарантира, че няма да се появят нови, мутирали форми на бактерии, които да са устойчиви на антибиотици, както сме виждали при други заболявания? *** И нека не забравяме, че според Министерството на здравеопазването туберкулозата, която някога е била изкоренена благодарение на антибиотиците, отново се разпространява във Франция. Основните жертви (и разпространители на болестта) са имигрантите. 65 % от регистрираните случаи са на чужденци.

2. КЪМ СБЛЪСЪКА НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ Глобализацията на войната Вече подложено на ужасна деградация на екологичното състояние на земната среда, от началото на ХХІ век човечеството ще преживее едновременно с това големи конфронтации, чиято интензивност ще бъде много по-голяма от последните две "световни войни". Във всеки случай те не бяха "световни войни" в тесния смисъл на думата, тъй като се водеха на много ограничени територии от земното кълбо. От друга страна, това, което ще преживеем, ще бъде истинска "световна" криза и освен войни в класическия смисъл на думата ще има граждански войни и тероризъм с участието на престъпни организации. Всичко започва да се очертава, но логиката на тези конфликти все още не е достигнала сериозно ниво. Все още не сме видели нищо. Усещаме дъха на лекия, нездрав бриз, който предшества с няколко часа опустошителния циклон. Студената война, която противопостави Запада на комунизма, воден от СССР, беше нещо като бокс в сянка, конфронтация, почиваща на изкуствени полярности, т.е. идеологии. Създаването на страх се превърна в игра и, очевидно, нищо не се случи и руският комунизъм потъна (или имплодира) без звук. Това, което предстои, се различава по своята същност. Връщаме се към архаичното, т.е. към вечното състояние на човечеството, което кратката скоба на "модерността" ни накара да забравим, с други думи, към съперничеството на народите, на етническите и културните блокове и на цивилизациите. *** Всъщност, въпреки или поради технико-научната хомогенизация на света, въпреки или поради опита на Запада да унифицира човечеството в културно отношение, в отговор на това местните традиции и етнически идентичности стават все по-силни. Скоростта на пътуване и комуникация, както и световната демографска плътност, която прави Земята да изглежда като претъпкана метростанция, превръщат в потенциално експлозивна ситуация много древната склонност към "сблъсък на цивилизациите" - заглавието на есето на Самюъл П. Хънтингтън[36], чиято звучна идея отекна по целия свят, защото обозначава реална заплаха, която всички вземащи решения възприемат много ясно. Този "сблъсък на цивилизациите" ще приеме различни форми. Той ще обедини всички форми на война и конфликт. Ето и основните линии на разлом: 1) Глобална конфронтация с исляма. Независимо дали ни харесва, или не, ислямът е навлязъл в третата си фаза на завладяване - към "универсален халифат". Първите две фази се случиха през VII-XI век, както и през XVI-XVIII век. Става въпрос за вълна, която правителствата на ислямските страни, които са прозападни от временна пресметливост, не могат да прикриват дълго. Основното оръжие на исляма е неговата демографска сила в лицето на западните страни, които преживяват депопулация. Тази конфронтация ще

обхване цялата планета и обикновено ще бъде под формата на гражданска война, с епизоди на класическа война. 2) Рискът от война между Китай и САЩ. Причините за такава война ще бъдат свързани не само с въпроса за Тайван, но и със съперничеството за статута на свръхсила, особено на икономическа свръхсила. Китай е много по-сериозен претендент за САЩ, отколкото несъществуващият СССР. 3) Сериозното противопоставяне между Индия и Пакистан. Две ядрени сили, противопоставящи се във всяко отношение (от религията до оползотворяването на водните ресурси и териториалните претенции), са постоянно на прага на открита война. Трайно помирение е немислимо. Състезанието ще се проведе между индийските индуисти и пакистанските мюсюлмани. 4) Пожарът в Близкия изток. Заразената рана в петата на света е израелско-палестинският въпрос, който само ще се влошава, тъй като нищо не може да спре героите на тази неразрешима ситуация, която противопоставя юдаизма на арабския ислямизъм, да преминат към крайности. Нахлувайки в близкия Ирак, Вашингтон и "неоконсерваторите" следваха абсурдно схващане за геополитиката и успяха само да влошат още малко инфектираната рана. След разпадането на СССР едностранният американски империализъм не спира да дестабилизира световното равновесие, особено в Близкия изток. Този регион скоро ще се запали с интензивност, която все още не можем да си представим. *** Светът е заплашен от пожар на война в този парадоксален момент, когато безкрайно се говори за "права на човека" и "мир". Организацията на обединените нации, първият проект за световно правителство, показа навсякъде своята безпомощност. От Близкия изток до Балканите, включително в покрайнините на Европа и дори в Африка, срещаме логиката на етническото и националистическото противопоставяне, която противоречи на доминиращата идеология, вдъхновена от благочестивите надежди на християнския универсализъм. Нищо няма да спре разпространението на ядрени оръжия сред държавите и терористичните групи. Във всички страни от Третия свят (противоположност на обезверената Европа) етническите и националистическите страсти засилват хората. Общата атмосфера на това човечество, на тази планета, на тази цивилизация, която е близо до своя край, е всеобща кавга. Няма как да го предотвратим, както нищо няма да спре конфликта, за който стана дума по-горе, защото е твърде късно и сме достигнали точката, от която няма връщане назад. Към най-безцеремонния век в историята Пред лицето на войната се разкриват определен брой противоречиви парадокси: 1) Пацифизмът, универсалната светска религия на американоцентричния Запад, заедно с доктрината за толериране на нулеви жертви във войната, е съпътстван от засилване на насилието на планетата, провокирано, разбира се, от исляма, но също и от "съпътстващите" удари на Америка почти навсякъде по света от 1991 г. насам и от убийственото ембарго срещу Ирак.

2) След края на Студената война беше провъзгласена вярата в "новия световен ред", в "края на историята", в световния мир, характеризиращ се с демокрация и търговия (Pax Americana). Сега ХХІ век ни подготвя може би най-войнствената ситуация в цялата история на човечеството. Огромните войни на ХХ век ще бъдат помалки от тези, които ще преживеем ние и нашите потомци. Факторите за това са добре известни: фактическото завладяване на Севера от масовата имиграция от Третия свят и съпътстващите я етнически граждански войни, които имиграцията ще предизвика; възраждането на ислямския джихад в световен мащаб от Гибралтар до Индонезия с воля, която поради своята архаичност е десет пъти по-войнствена от волята на несъществуващия СССР; възможност за конфронтация между Китай и САЩ за контрол над Тихия океан; но също така и на една пренаселена планета, която стана свидетел на разпространението на ядрени оръжия, умножаващи се конфликти от всякакъв вид между държавите; без да забравяме, че след 11 септември се намираме в ерата на макротероризма и че е много вероятно да станем свидетели на актове на ядрен тероризъм с опустошителни дестабилизиращи последици. 3) Въпреки публично прокламираното желание за световен мир под своя егида (или тази на НАТО), лицемерните Съединени щати имат жизненоважна икономическа нужда да развиват своя военнопромишлен комплекс и следователно да поддържат фронтове навсякъде, като винаги отворени рани. 4) Освен това две от основните фигури в началото на този век - Съединените щати и ислямът - са два съперничещи си универсализма, два манихейски месиански култа, агресивни, но свързани. И двете функционират в режим на религиозен фанатизъм (Библията и Коранът), и двете поставят абсолютното Добро и Зло, рая и ада, големи или малки сатани, и освен това функционират според една империалистическа логика, която е пряка и насилствена (а не приглушена като бившия СССР). В техните две визии за света се появява "кръстоносен поход на воините за Добро и за експанзия". *** Така всичко ни кара да вярваме, че вместо мирна глобализация (мечтата на "световната държава"), през ХХІ век ще преживеем войнствена глобализация. След като преминахме през епохата на континенталните войни, които се превърнаха в световни войни и които се завръщат от време на време, сега ще станем свидетели на това, че тя ще бъде последвана от епохата на глобализираната война, ендемична и протестантска по форма, която ще противопоставя държави на други държави, ислям на други цивилизации - американоцентричния Запад и т.н. Войната ще приеме маските на класически войни, граждански войни по улиците, терористични войни, икономически войни и други видове. Трябваше да го очакваме. Човешката природа е войнствена и тази черта не може да бъде изкоренена, тъй като е вродена. В миналото, когато цивилизациите и народите са били относително разделени и са се смесвали само от време на време, конфликтите са били задължително ограничени. В наши дни, в този първи глобален век, когато цивилизациите, етническите идентичности и различните интереси не са изчезнали, разтваряйки се в общия тиган, а напротив - утвърждават се и се изострят, и когато технологиите дават по-голяма възможност за водене на битки, може да се

предвиди тотална кавга в сърцето на човечеството. Ще преживеем едно постоянно състояние на конфликт, който ще приеме многобройни форми, чието начало виждаме едва сега, и който автоматично ще доведе до срив и разпадане на сегашния световен ред в резултат на сериозни пертурбации, свързани помежду си - като се има предвид изключително крехкият характер на глобализираната икономика. Терорът като изкуство на живота Всъщност, с оглед на атентатите от 11 септември в Съединените щати, които поставиха истинското начало на ХХІ век, тероризмът промени своята същност. Това е неотероризъм. Новото е, че сега той може да предизвиква масови кланета, докато преди това се ограничаваше до по-малко от 200 жертви на операция, когато найубийствената възможност беше взривяването на бомби на борда на самолети по време на полет. Използването на усъвършенствани технологии създаде тази нова ситуация. Това ни позволява да съживим разграничението на Карл Шмит между конвенционалния "войн" и "партизанина" и да кажем, че оттук нататък партизанинът ще вижда своя статут и опасност, равни или по-скоро надвишаващи тези на военния апарат на държавите[37]. Нека не се отдаваме на пожелателно мислене. Отново ще станем свидетели на мащабни терористични актове, извършени от ислямски фанатици (или други), този път с използване на биологични, химически или ядрени оръжия. Това е начинът, по който тероризмът влиза кърваво в историята, вече не като незначителна заплаха, а като основна заплаха, равна, а може би дори по-страшна от заплахата от ядрена война между държавите. Какви са страховитите опасности, които ни очакват? Те са седем на брой: 1) Повече нападения от атентатори самоубийци в самолети, включително малки частни самолети и хеликоптери, отклонени от маршрута си и натоварени с експлозиви. В това отношение предпазните мерки срещу въздушното пиратство са със съмнителна ефективност. 2) Нападения с използване на самолети или наземни бомби срещу ядрени реактори. 3) Биотероризъм, при който се разпръскват бактериални щамове, в действителност не особено убийствени, но с много значителен психологически ефект. 4) Разпръскване в затворени места (както в токийското метро от сектата "Аум Шинрикьо"[38]) на отровен газ или отравяне на каналите за питейна вода. Ефектът ще бъде подобен на този от номер 3. 5) Нападения с превозни средства, управлявани от атентатори самоубийци, съдържащи повече от сто килограма експлозиви, които се търкалят в центъра на големи градове. Те ще бъдат толкова невъзможни за предотвратяване, колкото и атаките в Бейрут срещу френските и американските казарми[39]. 6) Взривяване на рудиментарни или миниатюрни атомни бомби в големи градове или значими цели. Този сценарий е предвиден през 80-те години на миналия век от политолога Жулиен Фройнд[40].

7) Взривяване на радиологични "мръсни бомби", направени от рециклиран плутоний, в градски райони с опустошителни последици от масивната радиация. Към всички тези форми на тероризъм ще се върнем в заключението. В обобщение, сега можем да разграничим три вида тероризъм: микротероризъм (по-малко от 200 смъртни случая); макротероризъм (хиляди смъртни случаи), който беше открит на 11 септември в Ню Йорк; и гигатероризъм (10 000 смъртни случая и повече), който все още не сме виждали, но, можете да бъдете сигурни, ще видим. *** Най-голямата опасност се отнася до гига-тероризма чрез ядрени атаки, наред с който влитането на граждански самолети в кулите близнаци на Световния търговски център може да се окаже нищо повече от малко ужилване от пчела, в сравнение с двете форми на ядрен тероризъм (атомни бомби и "мръсни бомби"). При цялото си нещастие американците имаха един безумен късмет: ако вместо това един от отвлечените самолети беше ударил атомна електроцентрала[41], радиацията щеше да е достатъчна, за да предизвика евакуацията на голяма част от източното крайбрежие на САЩ - включително Ню Йорк и Вашингтон - за петдесет години! С други думи, ядреният тероризъм би могъл да постави на колене свръхсила като Съединените щати, като за целта са необходими много малко средства в сравнение с голямата стойност на постигнатата военна цел. Това е радикалната новост на неотероризма и причината за способността му да преодолее предпазните мерки на съвременните държави. Докато бомбардировките с лазерно насочвани бомби или крилати ракети срещу военни цели, намиращи се в държави, за които се предполага, че "помагат на терористите", струват значителни средства и имат оскъдни резултати, една "дребна" операция със скромни средства (дори цената на един изтребител-бомбардировач F-18) може да има опустошителни резултати. Това е предимството на неотероризма: огромна ефективност по отношение на разходите и резултатите. След разпадането на СССР е известно, че ядреното гориво се продава почти на безценица от мрежите на руската мафия и че учени от бившия Съветски съюз продават услугите си на всеки, който може да плати цената им. Освен това има и "изтичане на информация" от Пакистан, който притежава ядрено оръжие "ислямската бомба", с която се хвалеше Бен Ладен. И след това, по силата на някаква зараза, атентатите от 11 септември и последвалите ги със сигурност са дали идеи на групи фанатици, които не са непременно мюсюлмани или дори "политически" в класическия смисъл на думата: мрежи от крекери от всякакъв вид, престъпни групи или екстремистки движения от крайната левица или крайната десница (като бомбения атентат в Оклахома сити, извършен от американски "милиции" от крайната десница), необичайни неонацистки или новолеви възрожденски движения и псевдорелигиозни секти. Всичко е възможно. Гигатероризмът не струва скъпо и при условие че терористична група, състояща се само от няколкостотин души, е добре организирана и обучена, тя разполага с техническите средства да дестабилизира планета с няколко милиарда души. ***

Неотероризмът е като вирус, който се изправя срещу лъв. Могъщият лъв не може да открие микроскопичния вирус, но вирусът може да убие лъва, а не обратното. Жан дьо Лафонтен[42] е предвидил ситуацията в баснята си "Лъвът и комарът"[43]. слабият предизвиква силния или лудият предизвиква силния, както ви е угодно. Една от характеристиките на този масов неотероризъм е, че за разлика от класическия тероризъм той може да дестабилизира Запада и световната икономика, която след глобализацията е станала тревожно крехка и уязвима. Това е ефектът на доминото. Най-мощните терористични акции в миналото не успяха да повлияят на спекулантите или инвеститорите, нито да променят общественото мнение. Необичайно е да научим, че след атентатите от 11 септември цели сектори на икономиката бяха хвърлени в криза - от въздушния транспорт до киното и дори включително туризма. Всичко това беше резултат от паниката след атентатите, която медиите умножиха по сила. В същото време, според една от оценките, е бил загубен цял един пункт на растеж на европейския БВП (брутен вътрешен продукт). Безпрецедентно! Имаше два запомнящи се образа от онова време. Единият беше на президента Буш непосредствено след атаките, който изглеждаше уплашен в командния център, претъпкан с компютри и телевизионни екрани; другият - заснет на любителски видеозапис - беше Бин Ладен, заобиколен от своите лейтенанти, застанал като нов Мохамед, в задната част на пещера, с автомат Калашников AKS-74U до себе си, облечен в традиционното облекло на бедуин от VIII век, който предизвикваше врага си по всички телевизии по света. Това беше възходът на архаичното в самото сърце на една болна модерност. *** Ще цитирам пасажи от интервюто, проведено от Лутер Блисе с Пол Вирилио[44], френски философ, урбанист и специалист по "скоростта", което беше публикувано от Sinergias Europeas, испанското бюро на Synergies européennes, на 6 октомври 2001 г. Журналистът пита Вирилио дали след 11 септември не сме навлезли в Трета световна война. Прочетете отговора на Вирилио: "Двадесетият век започна с Първата световна война през 1914 г. През 2001 г. сме свидетели на първата война на глобализацията. Разликата между двете е в мащаба. Първата световна война беше ограничена основно в Европа, а сега навлизаме в глобализирана война. Нападението срещу Световния търговски център в Ню Йорк съответства на нападението в Сараево през август 1914 г." (защото двете събития повдигнаха завесата за война). Наистина навлизаме в Трета световна война, но тя ще бъде нов тип война и много по-сериозна. Философът Вирилио обяснява, че до този момент сме имали работа с микротероризъм, който не е имал катастрофални последици. Сега обаче се сблъскваме с "мащабен глобален тероризъм, чийто първи символичен знак беше падането на кулите близнаци на Световния търговски център. Този мащабен тероризъм ще продължи и ще се превърне в ядрен тероризъм". Вирилио смята, че ядреният тероризъм може да приеме две форми - "контраградска" (срещу цивилното население) или "контраценностна" (срещу пристанища, фабрики и др.). Той смята, че ядреният тероризъм срещу цивилното население ще се превърне в доминираща форма. След това прави следната язвителна забележка: "Буш, с неговата противоракетна система, е напълно погрешен. Той смяташе, че опасността ще дойде

от междуконтинентални ракети, а всъщност нападението дойде от три самолета, принадлежащи на American Airlines! Настоявам: имаме работа с истинска война, а не с "тероризъм"! Да, разбира се, но за една война е необходим враг. А това е война срещу кого? Срещу исляма или срещу сенките? Вирилио, както обикновено, предлага блестящ анализ, но той може да се окаже недостатъчен. Нека първо разгледаме анализа му обективно. За Вирилио след падането на Берлинската стена, войната в Залива и Косово - които той нарича конфликти от периода "след Студената война" - ние навлизаме в "нов период на международна война", който той анализира по следния начин: "Преди това съществуваше равновесие на терора, което продължи до разпадането на Съветския съюз. С падането на кулите на Световния търговски център навлизаме в епохата на неравновесие на терора. Всичко е възможно, дори невъобразимото! Според него "Западът е напълно неподготвен за тази нова форма на война", а след това добавя: "Има две форми на война: класическият и "съществен" конфликт с армии и "случайната" война с непредсказуеми условия. През ХХ в. класическата война може да се изроди в подривна война на партизани, партизани, местни тероризми. Но днес навлизаме във форма на война без открито обявени врагове, без фронтови линии, скрита война". В обобщение, вече не "световна война", а "глобализирана" война, война на сляпо, без правила, без граници и убежища, в която няма низки удари и са позволени дори най-ужасните, в едно общество, "делокализирано" и оживено от "скоростта на движението", където невидимият враг нанася удари отвътре. Вирилио обяснява, че Буш е объркан, защото "не може да различи ясно идентифициран враг". С други думи, Буш не се осмелява да посочи исляма, а абстрактния враг, който е "тероризмът". Вирилио обяснява, че класическата, териториална война а ла Клаузевиц[45] (война между нациите) е остаряла, а теорията за противоракетната отбрана е обезсмислена от 11 септември. Заплахата не е била там, където всички са я очаквали. Вирилио дава много впечатляващ анализ, който обаче трябва да бъде допълнен, защото изглежда недостатъчен. От наша гледна точка неговата "Първа война на глобализацията" противопоставя два различни лагера. Вирилио забравя историческото измерение. Той е твърде голям социолог. Ислямът се опитва да нахлуе в Европа от 1300 години. В два предишни случая той не успява, но продължава упорито да се връща към атаката и никога не се обезкуражава. Това е ключовият елемент, който Вирилио пренебрегва. Войната може да променя формите си и го прави вечно, но винаги противопоставя два различни лагера: приятел и враг, ние и те. Между тях няма милост. Нека се замислим за израза, използван във френския и испанския език, nous autres: останалите от нас. *** Борбата срещу тероризма, която Съединените щати и другите западни държави твърдят, че водят, страда от безсилие, тъй като не смеят да назоват ясно своите врагове (радикалния ислям) и тъй като от наивност позволяват на милиони чуждестранни имигранти от Третия свят и ислямските страни да се установят на тяхна територия, особено в Европа. 52-те милиона мюсюлмани, които се намират в Европа от Гибралтар до Русия, са развъдник на ислямски терористи, много поопасни от терористичните мрежи в Близкия изток! От друга страна, европейците и

американците са напълно слепи за наближаването на етническа гражданска война и демографско потапяне, които са много по-сериозни от "тероризма". Не бомбите и въоръжените нападения, а етническото потапяне унищожава народите. Напротив, бомбите и насилието могат да ги събудят. Основното оръжие на войната във всяка епоха е било проникването, натурализирането и постепенното завземане на властта от чужденци. Битките и терористичните актове само съпътстват това основно движение, но не са негово съдържание. Във Франция гига-тероризмът може да бъде съпроводен от повтарящ се микротероризъм, както в Израел: ежедневен терористичен инцидент с кола-бомба или атентат на камикадзе, със "стратегия на напрежението"[46]. истинската борба срещу тероризма трябва да успее първо да намали, а след това и да премахне масовото и организирано присъствие на исляма в области, където той не е присъствал - или вече не е присъствал - през ХХ век. Това е политиката на сдържане, възхвалявана по време на Студената война от Пентагона (Макнамара)[47] срещу комунизма, който е бил безкрайно по-малко опасен от исляма. Стратегията трябва да бъде първо сдържане, а след това отблъскване на исляма навсякъде, където той се разширява извън историческата си територия. *** Може ли ислямският тероризъм да удари отново Съединените щати? Експертите на американското правителство се страхуват, че ще го направи. Под прикритието на анонимността (в няколко случая те действително назоваха имената си) те довериха на Лиза Майерс от MSNBC News (16 септември 2003 г.). Ето резюме на същността на техните опасения. На първо място, както беше напълно предвидимо, нахлуването в Ирак не отслаби терористичните мрежи, а всъщност ги засили и разпространи. Политиката на Джордж Буш-младши, която трябваше да намали риска от нападения срещу Съединените щати, само го увеличи. И накрая, предполага се, че новата организация, която е заподозряна в извършването на нападението срещу седалището на ООН в Багдад, "Ансар-ал-Ислам"[48], е успяла да проникне в Америка, която дори повече, отколкото преди 11 септември, е основната цел на муджахидините[49]. интересно е, че тази организация е смесица от радикализирани кюрди и ислямизирани араби. "Няма съмнение, че "Ансар-ал-Ислам" е успяла да проникне в Съединените щати. Информацията ни кара да сме много нервни', обяснява агентът на ФБР Патрик Д'Амуро. Предполага се, че терористите са участвали в намирането на цели в шест големи града, сред които Ню Йорк, Сан Диего и Лос Анджелис. Възможно е те да подготвят самоубийствени атентати в голям мащаб. Експертът по тероризъм М. Ж. Гохел предупреждава: "Те могат да бъдат активирани, за да извършат злодеяние в Съединените щати, но също и в Европа". *** Ще има ли нов 11 септември утре? Необходимо е да се очакват гигантски ислямистки атаки на Запад, според предупрежденията на посланика на Саудитска Арабия в САЩ принц Бандар ибн Султан. Заплахата е точна. На 17 юни 2003 г. Елиза Манингам-Булър, директор на MI5 (британската вътрешна тайна служба), обяви в речта си пред Кралския институт на обединените служби: "[С]таваме изправени пред реалистичната възможност за някаква форма на неконвенционална атака... За съжаление, предвид широкото разпространение на техническите познания за

конструиране на тези оръжия, ще бъде само въпрос на време груба версия на химическо, биологическо, радиологично или ядрено оръжие да бъде изстреляна по голям западен град и само въпрос на време тази груба версия да се превърне в нещо по-сложно". Тя добави, че Ал Кайда продължава да е способна на смъртоносни терористични атаки и че почвата за вербуване на потенциални терористи далеч не е намаляла - учтив начин да подчертае напълно контрапродуктивния характер на "доктрината Буш". И в заключение тя се осмелява да изрече следната язвителна сентенция: "Прекъсването на връзката между тероризма и религиозната идеология е трудно". И така, ръководителят на MI5 приема тезата, че ислямизмът непременно поражда тероризъм. *** Какви са шансовете за широкомащабни ислямистки атаки срещу Запада? Според разследване на Джефри Флайшман, препечатано в лондонските вестници "Таймс" и "Лос Анджелис Таймс"[50], екипите на "Ал Кайда", извършили антизападната атака в Рияд[51], са проникнали в Европа и Съединените щати. Принц Бандар ибн Султан, посланик на Саудитска Арабия във Вашингтон, обяви: "Моето вътрешно усещане е, че нещо огромно ще се случи в Саудитска Арабия или в Америка". Той отбеляза, че разузнавателните служби "са засекли значителен поток от разговори за терористична дейност, някои регионални, но и международни", докато са подслушвали съответните мрежи. Нахлуването в Ирак вероятно е активирало отново всички тези мрежи. Принцът наброява 350 активни саудитски терористи, които се подготвят за действие. Според статия в "Гардиън" "Ал Кайда се завърна и е по-силна от всякога."[52] Джонатан Стивънсън от Международния институт за стратегически изследвания смята, че победите, с които Буш се похвали при разбиването на терористичните мрежи, са били обезсилени от значителното ново набиране на нови членове след нахлуването в Ирак. Въпрос на война ли е между исляма и Запада? Отговорът е много сложен. Официално арабските и ислямските лидери заявяват: "Разбира се, че не! Буш и неговите съюзници, както и Путин ги повтарят. Реалността е много по-малко ясна. Западните, арабските и пакистанските лидери настояват, че не става въпрос за "сблъсъка на цивилизациите", предсказан от Самюъл П. Хънтингтън. По същия начин Буш и Блеър се кълнат, че не се противопоставят на исляма, а на "тероризма". Това е красив евфемизъм. В действителност те се противопоставят на "мюсюлманския тероризъм", с една дума, на ислямизма. Ислямистите вярват, че логиката на тероризма е в теологично съгласие с Корана. Дали това е опит да се екзорсира реалността (да се опитат да избегнат нови терористични нападения), като наричат врага с абстрактното съществително "тероризъм"? Врагът обаче никога не е понятие, а някой. Карл Шмит пише: "Ако откажеш да назовеш врага си, той ще назове теб". Ясен е един много обезпокоителен факт: мюсюлманите (арабски или азиатски), както масите, така и формиращите общественото мнение, по целия свят, включително и в Европа, аплодираха атентатите от 11 септември и тези от пролетта

на 2002 г. в руския Дагестан и Пакистан (насочени срещу европейци), както и палестинските атентати камикадзе. Нека не се заблуждаваме. Много мюсюлмани, дори тайно голяма част от техните елити, одобряват терористичните дейности. Имаме работа с вид война, която обективно и имплицитно включва исляма, дори и да не включва всички мюсюлмани, а само войнстващото крило, известно като ислямистко. *** Нека не се заблуждаваме. Съединените щати, а вероятно и Европа през следващото десетилетие, отново ще станат мишена на гигатерористични операции. Ето и причините за това: 1) Присъствието на милиони мюсюлмани в Европа формира изключителна хранителна среда за ислямистите. Този въпрос ще обсъдим по-нататък. 2) Неефективността на мерките за сигурност като системата Vigipirate[53], които са само за показ и имат за цел да успокоят населението. 3) Материалната невъзможност да се наблюдава всичко, да се проверява всичко 24 часа от 24 часа. Как е възможно да се предпазиш от камиони самоубийци, които атакуват вътре в града, натъпкани с експлозиви? Как да се проверява денонощно всеки километър от железопътната мрежа на TGV[54]? Как е възможно да се претърсват един по един куфарите, натоварени в багажните отделения на самолетите? 4) Не бива да забравяме и невероятната порьозност на границите между държавите от Европейския съюз, както и моралното възражение срещу "расовото профилиране". Единствената ефективна стратегия срещу тероризма е превенцията нагоре по веригата, за да се осуетят атаките му (както беше възможно да се осуетят атаките, планирани срещу катедралата в Страсбург и американското посолство в Париж). Това обаче ще се оказва все по-трудно поради два фактора: първо, имиграцията на мюсюлмани, която позволява на някои от тях да извършват нападенията си, защитени от всяко европейско полицейско разследване, и да изпращат командоси в Европа; и второ, изключителната трудност за проникване в ислямистките мрежи. Израелците, въпреки че разполагат с отлични разузнавателни служби и агенти, които владеят перфектно арабски език, не успяха да проникнат ефективно в палестинските терористични мрежи на своя територия... Дори когато не достига до ниво на действие, ислямисткият тероризъм им позволява да упражняват непоносим натиск върху европейските държави чрез скрит шантаж. От страх от атентати се извършва дискретна модификация на външната политика, подкрепят се джамии и училища по Коран - политика на щрауса и на "отдръпване назад, за да може да се скача по-добре". *** Някои имами признават, че искат "да завладеят Рим и Европа". Шейх Юсуф алКарадауи[55], един от най-влиятелните сунитски религиозни водачи в арабския свят, в проповед, произнесена в петък, 13 декември 2003 г., която беше препредадена от базирания в Катар канал "Ал Джазира", обяви: "Ислямът ще се завърне в Европа като победоносен завоевател, след като два пъти е бил изгонен". След това в интернет той обяснява: "Пророкът Мохамед е предсказал, че Константинопол, градът на Херкулес, ще бъде завладян преди Рим. Константинопол е завладян през 1453 г. от Мохамед бин Мурад. Ние ще прекръстим Рим, столицата на Италия, Ромия, защото се надяваме и вярваме, че на свой ред ще го

завладеем."[56] Саудитският имам Мухаммад бин Абд ал-Раманал-'Арифи от джамията на Академията за отбрана на крал Фахд обяви: "Ние ще контролираме земята на Ватикана; ще контролираме Рим и ще въведем исляма в него. В проповед, произнесена през ноември 2003 г. в джамията "Ал-Нур" в Хобар, Саудитска Арабия, шейх Насър Мохамед Ал-Назер обяви, че след завладяването на Константинопол, днешен Истанбул, ще последва завладяването на Рим. "Второто завладяване" [на Рим] ще бъде осъществено, с волята на Аллах, и то е неизбежно." [57] По-нататък той твърди, че ще бъде необходимо да се завладее Константинопол за втори път чрез повторно ислямизиране на Турция. Не е ли това, което виждаме да се случва? Ал-Назер смята, че е така: "Има признаци, че той отново ще бъде завладян и ще се върне в ръцете на Ислямска държава". В проповед, произнесена в голямата джамия Ал-Акса в Йерусалим, заместникминистърът по въпросите на вярата и исляма на Палестинската автономия Юсуф Джумаа Саламех заяви, че тези, които смятат, че експанзията на исляма е спряла с превземането на Константинопол, грешат. Потвърждавайки, в съгласие с Корана, че експанзията на исляма няма граници и че следващият етап е завладяването на Европа, Саламех заключи като добър православен мюсюлманин: "Ислямът не е достигнал своя край в света, защото в деня, в който достигне своя край, няма да има свят: слънцето ще угасне, звездите ще угаснат. '[58] Имамът Мохамед Абд Ел-Карим също проповядва през април 2004 г. в голямата джамия в Хартум в Судан, че "Пророкът ни е разказал за завладяването на Константинопол, столицата на Византийската държава, и за завладяването на Рим, където се намира Ватикана... Мюсюлманите нападнаха Индия и Аллах я завладя за нас, докато стигнаха до границите на Китай. Мюсюлманите завладяха Константинопол, където се намира източното християнство, а в бъдеще за мюсюлманите ще се появи могъщ цар; чрез него ще се разпространи ислямът и ще бъде завладян Рим..."[59]. Тези думи не идват от маргинални и екстремистки "ислямисти", а от уважавани международни авторитети в мюсюлманския свят, често с репутацията на "умерени". Какво мислят за тях приятелите на "светския и толерантен ислям" и католическите прелати, които често са съучастници в това развитие? *** Коментирайки френския превод на книгата "Гняв и гордост"[60], написана от известната лява италианска журналистка Ориана Фалачи,[61] Елизабет Шемла, есеист и редактор на уебсайта Proche-Orient.info, пише в Le Figaro (8 и 9 юни 2003 г.) "Дълбоко обезпокоителният елемент в нейната работа е, че тя се осмелява да се гневи на исляма. Това е тема табу par excellence в Европа, макар че никой не знае защо, освен ако не е висцералният страх, вдъхнат от милиард мюсюлмани. . . Фалачи представя исляма като неуморен експанзионистичен стремеж към свещена територия. Поради това тя отказва да прави разлика между мюсюлманските държави - от които категорично отбелязва, че нито една не е демократична - и мюсюлманите, установили се на европейска земя. Това е много ясно при четенето на нейния текст. Няма значение дали те са араби, африканци или турци; сунити, шиити, светски лица, агностици или атеисти - независимо дали искат или не, имигрантите са разузнавателните отряди на една военна сила, която един ден ще бъде активирана (т.е. пета колона). За Фалачи, в тези времена на война, обявена по цялата

земя от една част от мюсюлманския свят, за да обърне окончателно всички общества към исляма, разграничението между умерени и екстремисти вече е признак на отстъпничество, отстъпление пред необходимата конфронтация... На хората, които се противопоставят на Фалачи, им липсва смелост да започнат този важен дебат за бъдещето на всички юдео-християнски и азиатски общества. . . Язвителната атака на Ориана Фалачи далеч не е симптом на някакъв вид популизъм, който тя ни помага да разберем, а по-скоро е непоносим вик срещу извращенията на декадентството. В книгата си г-жа Фалачи не прави разлика между насилствения ислямски боец и обикновения мюсюлманин и е права да го прави. От друга страна, нападките ѝ срещу "арабите" са неуместни. Г-жа Фалачи защитава един абсолютен фило-американизъм и най-крайната ционистка позиция с войнстващ екстремизъм. Ако трябва да приветстваме смелостта и яснотата на нейното изобличаване на исляма като сериозна заплаха, особено поради реалността на колонизаторската имиграция в Европа, то изложението ѝ щеше да бъде по-убедително, ако беше избегнала страстния и отмъстителен тон, който винаги събужда подозрения за "ressentiment"[62]. *** Наистина ли има планове за завладяване и ислямизиране на Европа? Досега имиграцията с цел трайно заселване и умножаването на мюсюлманите изглеждаше естествено. Само много будни умове разкриха съгласуван проект за завладяване. В една наскоро публикувана книга, En el nombre de Alà[63], двама испански автори, Енрике Монтанчес и Педро Каналес (Монтанчес е разследващ журналист в списание La Razòn; Каналес е кореспондент в Магреб за няколко испански списания), твърдят, че съществува таен план за реислямизиране на Европа, който започва с повторното завладяване на Андалусия чрез имиграция, план, ръководен от Мароко и Саудитска Арабия. Предполага се, че Саудитска Арабия е създала мащабна система за финансиране на джамиите в Андалусия (от която мюсюлманите са били прогонени през XV в.), а Мароко ще отговаря за снабдяването на батальоните с имигранти и изпращането им първо в Сеута и Мелиля - "ахилесовите пети" на Испания. Други две новини: 30 000 испанци вече са приели исляма; и терористичните мрежи, свързани със Саудитска Арабия, особено Ал Кайда, "използват Испания като логистична база за извършване на атаки срещу цели в Европа". Католичката Изабела[64], която освободи Испания от мюсюлманското иго, сигурно се обръща в гроба... *** Отговорът на всички онези, които мечтаят за светски и умерен ислям, които вярват, че фундаменталистите са малцинство и че ислямът не се опитва да завладее Европа, е признанието на един виден мюсюлмански лекар, Мохамед Ибн-Гуади, ислямски учен от университета в Страсбург, в една провокативна статия с предупреждението: "Ислямът винаги е бил политически!" (Le Figaro, 17 юни 2003 г.). Общото послание на статията му е, че Франция трябва да се обърне към исляма и че идеалът на републиканския секуларизъм и асимилацията са невъзможни. Преговорите с истинския ислям не са практическа възможност. Той пише: "Не може да има "светски мюсюлмани", не може да има реформа в исляма, просто защото появата на исляма сама по себе си е реформа. . . Това, което

желаещите диалог между мюсюлмани и християни изглежда забравят, е, че ислямът наистина потвърждава по-ранните откровения, но че неговата цел е да коригира тези откровения. . . Идеята за отделяне на църквата от държавата, която се среща в реформираното християнство, е напълно непозната за исляма. Религиозните институции не са отделени от гражданските институции. Духовното е неотделимо от светското. Мюсюлманският професор правилно обяснява, че ислямът е преди всичко политическа и социална доктрина. "Ислямът винаги е бил политически. Единствената форма на политическа организация, позната на мюсюлманите, е ислямската държава. Авторът добавя, че арабският национализъм - ефимерна форма, внесена от Запада - е мъртъв. Саркози трябва да се замисли сериозно върху тези честни и ясни твърдения: "Независимо дали това шокира хората или не, фактът, че мюсюлманите могат да заявят, че Коранът има предимство пред законите на Френската република, е напълно правилен в исляма. Усилията на мюсюлманите, които се надяват да помирят исляма и секуларизма, са напразни. А сега и признанието за волята за завладяване на Европа: "Мюсюлманите не могат да се озоват в немюсюлмански страни, без да ги възприемат като територия, където ислямските закони трябва да имат предимство. Това е проблемът на Франция накратко. Нека споменем и този необикновен пасаж, в който нашият учен професор се свързва с Бин Ладен и така извива врата на абсурдната теза за "двата исляма", единият умерен, другият фанатичен: "На 3 ноември 2001 г. Бин Ладен заяви пред мрежата на Ал Джазира: "В никакъв случай не бива да забравяме тази вражда между нас и неверниците, защото тя се основава на вероизповеданието." За съжаление той беше прав. Ибн-Гуади не е нито терорист, нито екстремист, а уважаван професор със заплата от френската държава. Той излага картите си на масата. Нека му благодарим, че ни признава, че неговата "вяра" ни е обявила война. *** Нашите ислямофилски интелектуалци и политици ще бъдат наистина раздразнени за пореден път. Всекидневникът "Сидни морнинг хералд"[65] се сдоби с тайно ръководство от 44 страници, публикувано от "Джемаа исламия" (ислямистка мрежа в Югоизточна Азия, базирана в Индонезия), озаглавено "Общо ръководство за борба". В него четем: "[Ние] обичаме джихада (свещената война) по пътя на Бога и обичаме да умираме като мъченици... [Нашите врагове са] сатанински демони и сатанински хора". Целта е ислямът да бъде пренесен "до четирите краища на земята". Тук не става въпрос за "защита" на бедните мюсюлмани, "нападнати от юдео-кръстоносците". Наръчникът описва световна организация на терористични бойни структури и обяснява как да се планират атаки и да се общува тайно. В него се настоява за необходимостта от политическо и религиозно обучение и военна подготовка за всички мюсюлмански доброволци по света. Един от членовете на Jemaah Islamiyah, "свидетел" на кървавото нападение в Бали, ни уверява, че "този наръчник е найважният текст след Корана". Терористите в Бали са следвали наръчника докрай[66]. *** Има ли напредък "светският ислям"? Противно на мечтите на европейската политическа класа, която иска да се справи със "светския и умерен ислям", който

никога не е съществувал, освен в техните представи, ислямистките организации надигат глава във Франция и Белгия и вече открито говорят за прилагането на шариата (ислямското право) в Европа, която е на път да бъде завладяна. Фундаменталистите от Съюза на ислямските организации във Франция (UOIF), който придобива все по-голямо влияние, заявиха по време на неотдавнашната си конференция в Бурже, че техните членове никога няма да гласуват за кандидати, които отхвърлят прилагането на мюсюлманското право (джамии, училища по Корана, безбройни изключения от светския характер на Френската република) в райони с многобройно мюсюлманско население. Такава е логиката на исляма: да свалят маската на "умереност" веднага щом усетят, че са достатъчно многобройни. В Белгия има същия натиск от страна на фундаменталистите. Новият председател на белгийската мюсюлманска изпълнителна власт (покръстен фламандски университетски преподавател, Омар Ван ден Брок), в книгата си L'islam occidentalement? (Ислямът по западен път?), излага фанатична визия за завладяването на Европа от исляма, която е в пълно съответствие с Корана. Той пише: "Отправната точка се състои в безусловното прилагане на основните ислямски принципи. . . Тази жива вяра автоматично предполага индивидуално подчинение на божествения закон, на шериата и следователно на заповедите на Корана". След това този фламандски новопокръстен, който сега е ръководител на влиятелна ислямска организация, възхвалява покривалото, критикува смесването на расите в името на (болезнен) мюсюлмански пуританизъм и обяснява, че ислямът "не може да приеме разделянето на света на нации". С други думи, това е откровено изповядване на вярата в крайната цел на исляма - Вселенския халифат, т.е. световната ислямска държава. Арабските мюсюлмани много добре са разбрали, че няма по-лоши фанатици от европейските новопокръстени, които са одухотворени от "ревността на новопокръстения" - колаборационисти, които често са вербувани от екстремистки движения. *** В доклад на Renseignements Généraux[67] от 5 август 2003 г. се посочва, че департаментът[68] Есон е огнище на фанатичен мюсюлмански пиетизъм движението Tablighi Jamaat. Тази група трябва да насърчава обръщането към исляма, но също така пропагандира ислямистки призвания, т.е. терористи, и е много добре представена в затвора Fleury-Mérogis. От 3600-те мъже затворници в затвора 1000 са чужденци, емигрирали от мюсюлмански страни, а 80 са ислямисти, лишени от свобода за тероризъм, които се посвещават на прозелитизъм и вербуване. Съобщава се също така, че в този отдел (а следователно и на други места) "новопокръстените представляват тревожно явление, което бързо се разраства" и е благоприятна почва за нарастващ екстремизъм. "Ако се позовем на националните проучвания, според които на цялата територия има около 30 000 до 50 000 новопокръстени", само в Есон те са 2 000. Ислямският център в Évry-Courcouronnes "твърди, че има две до три обръщания седмично". Цифрите достигат до един на ден за провинцията (20 пъти повече от броя на мюсюлманските обръщения към християнството), като тези обръщенци в по-голямата си част "са били потопени в християнската култура и образование". Опасни ли са те? Отговорът е, че

"новопокръстените, които вече са напълно потопени в религиозния фанатизъм на таблигите, представляват размножително езеро, в което ислямските джихадисти идват да ловят риба... обръщането към исляма на крехки личности несъмнено крие риск от терористичен уклон". Потенциални ли са те като "чантаджии"?[69] "Обърнатите в исляма са още по-ценени от радикалите, тъй като френската им националност улеснява преминаването на границите, служенето им като марионетки и осигуряването на логистична подкрепа". Конвертираните действат в рамките на терористичната мрежа "Бегал", която за щастие е разбита точно навреме, преди да извърши самоубийствен атентат срещу американските интереси в Париж[70]. *** Много европейски джамии са всъщност пропагандни центрове за гражданска и свещена война, целящи завладяването на Европа, както и разпространяването на постоянна защита на ислямския тероризъм. И те са разрешени, с най-пълна слепота, от европейските власти. Във Великобритания, бастиона на ислямизма в Европа, фигурата на "британския ислям", Абу Хамза ал-Масри[71], който според американците е свързан с терористични мрежи, е гуру на Голямата джамия (с капацитет 1500 места) във Финсбъри Парк в северната част на централен Лондон. Той открито проповядва джихад, а петъчните му проповеди се продават на касети и се предават във всяка мюсюлманска страна чрез интернет. Ето примери за някои от неговите изказвания: "Задължение на всеки мюсюлманин е да се бори с всеки закон, който не е вдъхновен от Бога [следователно само шариатът е валиден, а не европейското право]; трябва да се борим с всеки куфар [немюсюлманин], без разлика, и ще има специална награда и привилегировано място в рая за тези, които доброволно се сражават, докато мюсюлманите, които остават вкъщи, без да се сражават, ще имат само малко място". Тази информация, която е в пълно съответствие с Корана, разбива на пух и прах вярата в разликата между "мирния" ислям и "агресивния ислямизъм". От други речи на Абу Хамза произлиза следното: "Аз не проповядвам исляма такъв, какъвто Западът би искал да бъде, а такъв, какъвто Бог иска да бъде. Някои имами искат да "умерят" исляма, за да се харесат на Запада, но не и аз. Аз разяснявам исляма такъв, какъвто е, т.е. борещ се срещу Запада. . . . Не принадлежа към мрежите на Бен Ладен, но споделям някои от техните възгледи. Симпатиите и молитвите ми са насочени към талибаните и това не е престъпление"[72]. Някои мюсюлмански режими (които Абу Хамза третира като безбожни тирании) са поискали от британските власти да забранят на Абу Хамза да проповядва. Очевидно напразно... В същото време британците едновременно подкрепят кръстоносния поход на Буш срещу "оста на злото" и разрешават дейности на своя територия на предния отряд на световния джихад. Това е самоубийствено. *** Самюъл П. Хънтингтън, професор в Харвард и бивш член на Съвета за национална сигурност към Белия дом, прогнозира етнополитически конфликт на цивилизациите през ХХІ век в книгата си "Сблъсъкът на цивилизациите и прекрояването на световния ред"[73]. неговата теза е, че идеологическите конфликти (като комунизма срещу капитализма) ще бъдат заменени от

етнокултурни конфликти, точно обратното на глобалистките теории за планетарно обединение. Той заявява в едно интервю: "[Съществува] сериозен конфликт между мюсюлманските и немюсюлманските общества. Ако човек погледне границите на един голям блок (sic) от мюсюлмански държави, простиращ се от Мароко до Индонезия, ще види, че по границите на мюсюлманския свят се водят непрекъснати битки. Босненци срещу православни сърби и католически хървати на Балканите, гърци срещу турци, арменци срещу азербайджанци, руснаци срещу чеченци, руснаци срещу мюсюлмани от Централна Азия, Индия срещу Пакистан. По-общо казано, съществуват и конфликти между мюсюлмани и католици във Филипините и Индонезия, между евреи и араби в Близкия изток, както и между християни и мюсюлмани в Судан."[74] Той би могъл да добави и конфронтациите в Нигерия и Кот д'Ивоар, а също и ... Европа. В Рубе, Марсилия, Бирмингам, Брюксел и Франкфурт фронтовата линия е напреднала дълбоко в сърцето на Европа. *** Има ли шанс за ислямска република във Франция? Кабиле[75] Рашид Качи, основател на Свободната десница (la Droite libre), пише в есето си La République des laches:[76] "Дебатът за покривалото зависи не толкова от религията, колкото от тактиката, чиято цел си остава преди всичко политическа. Става въпрос за това френското общество да бъде достатъчно потопено в исляма, така че в крайна сметка тази религия да бъде в състояние да влияе на френското право. Навлизането на забулването в държавните училища е само етап от този процес. След като принципът бъде признат, ислямистите ще вдигнат още повече офертите си. Не сме ли ги чували да изискват, в името на равенството на всички религии пред закона, френските училища и общество да отделят същото внимание на мюсюлманските празници, както и на католическите". Качи не обсъжда проблема с демографията. Какви аргументи ще използва, когато мюсюлманите станат мнозинство, което всъщност се случва? Очевидно е, че той никога не призовава за "депортиране", но е ясен, когато критикува небрежната политика на Саркози: "Тези хора имат политически проект, който се състои в създаването на мюсюлманска общност във Франция и управлението ѝ с оглед на окончателното ѝ господство над нацията. Това е тяхната амбиция. Не се съмнявайте в това нито за миг. Китай срещу САЩ Китай се готви за война, но срещу кого? Първо неумолимите факти: Китайската народна република увеличава военния си бюджет в най-голям процент от всички държави на Земята. На 6 март 2001 г. Пекин обяви увеличение на военните разходи със 17,7 % през 2001 г., което ще ги доведе до 141 милиарда юана, или 19 милиарда евро, или 120 милиарда франка. Западни експерти смятат, че реалните военни разходи на Китай са "два до три пъти по-високи от официалните данни" (Le Monde, 7 март 2001 г.). Това поразително увеличение е най-голямото, наблюдавано от двадесет години насам, и представлява тринадесетото поредно увеличение с повече от 10 %.

За разлика от Европа, която се разоръжава и намалява военните си бюджети, Китай е в процес на превъоръжаване с огромно увеличение на военната си мощ, поголямо от това на Германия между 1933 и 1940 г. и от увеличенията в Съединените щати след Пърл Харбър. Защо Китай прави това? Винаги е било известно, че държава, която се превъоръжава, го прави по една от двете причини: или се чувства застрашена и иска да се защити, или иска да нападне. Иска ли Китай да нападне Тайван, за да го завладее отново? Не, защото не е необходимо да се превъоръжава толкова силно, за да завладее отново Тайван, и предпочита стратегията на "убеждаване". Китай иска да си върне Тайван по мирен път, чрез заплахи, а не с пряка сила. Една война би разрушила успешната икономика на Тайван, от която Китай се нуждае. Китай предвижда Тайван като бъдещ "автономен регион", подобно на Хонконг. Френският кореспондент Реджис дьо М. предлага: "Трябва да сравним китайския военен бюджет с обезлюдяването на Русия". Значи Китай иска да нападне Русия? Ясно е, че Китай може да претендира за част от Източен Сибир, в който проникват китайски имигранти. Човек си спомня за китайско-руския конфликт за Амур през 60-те години на ХХ в.[77] Това обаче не е геополитическата грижа на Китай. Средното царство не се чувства по-застрашено от Русия, отколкото от Индия (още повече, че руснаците все още доставят на китайците оръжия, особено изтребителибомбардировачи "Сухой"). В интерес на Китай е да поддържа добри отношения с тези две континентални сили. Тогава защо Китай се превъоръжава? Защото китайците усещат възможността за сериозен конфликт през XXI век с голямата таласократична свръхсила - Съединените щати. Китай, държава, която (подобно на Франция) е едновременно морска и континентална, е разбрала, че Тихият океан - понастоящем под американски контрол - ще се превърне в място на големи търкания. Нека не забравяме, че двете военни свръхсили до 2015 г. ще бъдат Китай и Съединените щати. Така че Китай предвижда ситуация, подобна на тази от "студената война" между Запада и СССР между 1947 и 1991 г. В контекста на това превъоръжаване Китай изобщо не увеличава териториалната си мощ (какъвто би бил случаят в хипотезата на конфликти по континенталните граници),[78] а сякаш случайно: 1) укрепва военноморския си флот и флота от подводници в открито море - Пекин има планове да пусне самолетоносачи - и военновъздушните си сили; 2) подобрява ракетния и ядрения си потенциал и подготвя военни шпионски сателити и 3) ревалоризира валутата си, за да мотивира армията си. Китайците се подготвят за "постмодерен" тип конфликт, съсредоточен върху електронната война, ракетите, самолетите и подводниците. Този конфликт неминуемо ще има (частично) ядрен аспект. Пентагонът отлично разбира ситуацията. Неотдавнашната криза, свързана с въздушния "инцидент" между шпионски самолет EP-3 на американските военноморски сили, който е бил принуден да се приземи в Хайнан, и изтребител J-8 на Китайската народноосвободителна армия[79], потвърждава началото на сериозни спорове между двата основни водни фронта на Тихия океан, които ще изместят еврейско-арабските конфликти в Близкия изток до статута на регионални кавги. ***

Какви са истинските причини за американския противоракетен щит? В знак на пренебрежение към споразуменията за ядрено разоръжаване САЛТ[80] - и в официално несъгласие с Китай, Русия и Франция - Буш иска да снабди страната си с щит от прехващачи на балистични ракети, способни да свалят ядрени бойни глави, изстреляни срещу американска територия, още докато са в полет. По този начин той нарушава "равновесието на терора", което предотвратява ядрената война благодарение на "взаимно гарантираното унищожение" (MAD), което се основава на имплицитен пакт между ядрените сили, според който агресорът, който е сигурен, че ще бъде унищожен в отговор, се възпира да изстреля собствените си ядрени оръжия. Ако обаче една държава - в случая Съединените щати - притежава противоракетен щит, тя може да води всякакъв вид война срещу друга ядрена сила, без да се страхува от ефективен ответен удар[81]. Казват ни - и всички коментатори се преструват, че вярват в това - че американците искат да се предпазят от евентуални бъдещи ракетни нападения от "държави-измамници": Северна Корея, Либия, Иран, Ирак и др. Този мотив е възможен, но е второстепенен. В действителност има всички признаци, че Пентагонът предвижда сериозна конфронтация с Китай след двадесет години и възнамерява да разполага със средства за нанасяне на удар (не непременно с атомно оръжие) без риск от унищожителен ядрен отговор на американска земя. Нека не забравяме, че американската таласокрация, въпреки официалния си ултрапацифистки и хуманитарен език, е "имперско-американска нация", основана на войната и въоръжените си сили. Съединените щати се нуждаят от война ("справедлива война", кръстоносен поход срещу злото, очевидно) не само по икономически причини - оръжейната индустрия е локомотив на технологичния, промишления и финансовия капитализъм - но и за да поддържат международния си статут на "защитник и владетел" на света. От 1941 г. насам никоя друга държава не е провеждала повече военни операции и бомбардировки извън границите си от Съединените щати - и то без да се страхува от нахлуване на своя територия. Сега нещата се променят. Америка си има работа не с малки държави - Виетнам, Панама, Сърбия и т.н., а с огромната държава Китай ужасяващ претендент, който със своите 1,25 милиарда жители може да преживее масови загуби на човешки живот от ядрени удари (както отбелязва Мао) и в момента е оборудван с ракети с голям обсег на действие! Тази перспектива е много по-лоша, отколкото би била конфронтацията с несъществуващия Съветски съюз... В началото на март 2004 г. президентът Буш, който радикално наруши политиката на Клинтън, заяви: "Китай е конкурент, а не стратегически партньор". Една война може би ще има за свой театър и централен залог господството в Тихия океан и в крайна сметка ще доведе до противопоставяне на Съединените щати и Китай, може би още през 2010 г. Какъв ще бъде претекстът? На базата на какви разногласия ще избухне тя? В момента никой не знае. За разлика обаче от късогледите и нахални европейски политици, които "вече нямат врагове", не се чувстват застрашени от никого, радостно се разоръжават, за които армията вече не е нищо друго освен полицейска сила за хуманитарна интервенция, американските стратези са чели Клаузевиц; те мислят в дългосрочен план и знаят, че утре винаги е възможна война между две големи сили, дори и да не знаят какъв точно ще бъде

поводът днес. Въпросът е, ако се стигне до такъв гигантски конфликт, коя страна ще изберат Европа, Русия и Индия? *** Въпреки новите форми, които конфронтацията ще приеме в хода на ХХІ век, като повтарящи се терористични актове, гигатероризъм и граждански войни, напълно възможно е да се предвидят класически войни между великите сили. Франсис Фукуяма[82], американският професор по политически науки в университета "Джордж Мейсън" във Вирджиния и консултант на корпорацията RAND, е автор на бестселъра "Краят на историята и последният човек"[83], в който прогнозира всеобщо умиротворяване на планетата при управлението на либерализма и демокрацията от западен тип. Въпреки това в интервю, дадено за Le Figaro (13 януари 2000 г.), той признава, че не може да изключи сценария за война между великите сили. Фукуяма казва: "Тайван може да бъде запалителната искра между Китай и Съединените щати. Между Русия и НАТО не е трудно да се намери повод за война. Следователно все още не е настъпил краят на историята". Сега прочетете внимателно тези думи, в които Фукуяма, повече от година и половина преди атентатите от 11 септември 2001 г., изглежда, че ако не отрича, то поне поставя строги граници на своята теория за "края на историята": "Всичко може да се случи. Мащабът на рисковете ще се увеличава, защото терористите и измамните държави имат достъп до все по-убийствени технологии. Но не мисля, че един внезапен удар, дори и много кървав, може да промени лицето на Земята или посоката на историята. Може и да греша. Терористична атака, която би убила един милион души, със сигурност би променила отношението ни към централния въпрос за индивидуалните свободи. По мое определение това би било история. Със сигурност не може да бъде изключено. Фукуяма обаче с потресаваща наивност все още вярва - с тон на чиста идеологическа убеденост - "Историята ще завърши с демокрация". Напротив, ХХІ век ще бъде векът на гръмотевичната интензификация на историята. Фукуяма разбира понятието "история" в смисъла на Хегел, т.е. като значими събития, които предизвикват големи социални и политически промени, като Френската революция, Наполеоновите войни, двете световни войни, падането на комунизма и т.н. Изглежда, че той смята, че подобни събития ще стават все по-редки, въпреки че ще се случват все по-често! Ислямистката иранска революция, атентатите от 11 септември 2001 г., гражданската война в Израел: тези сътресения са изключително съзидателни за историята. Ще видим и други. Именно по време на Студената война историята изглеждаше фиксирана, замразена. Сега тя отново поема напред, по-бързо, побезумно и по-неконтролируемо от всякога. Далеч от това да бъде царството на края на историята, двадесет и първи век ще бъде векът на хиперисторията, ако историята се разбира в дефиницията на Хегел, цитирана по-горе, тъй като вероятно ще станем свидетели на общо отпадане на човечеството от модерността, което ще сложи край на цикъла, начертан през Средновековието и започнал през XVI век.

Когато всеки има ядрено оръжие Какви ще бъдат последиците от новата американска ядрена доктрина? Съединените щати твърдят: "Правете това, което казвам, а не това, което правя", с всички произтичащи от това противоречия. Те искат да обвържат ОНД (останалата част от света) с неразрешения свободен пазар чрез Световната търговска организация. Практикуват протекционизъм (никой не смее да отговори със санкции!), както се вижда от тарифата им върху вноса на стомана. По същия начин Пентагонът иска да отхвърли ядрената доктрина. Отхвърляйки теорията за възпиране, според която ядрените оръжия могат да се използват само в отговор на нападение от същия тип, Съединените щати планират да използват миниатюрни атомни бомби срещу "разбойническите държави" от "оста на злото", независимо дали притежават ядрени оръжия или не, като нанесат първи удар. Подобен план, според Робърт Стъкиърс[84], "издава нарастващото разочарование на военнопромишления комплекс и американското ръководство от невъзможността, в която се намират, да унищожат терористите, нападнали Америка". Според лондонския вестник "Таймс" (12 март 2002 г.) то издава и безсилието на американските сухопътни сили, които са презирани от афганистанските "съюзници" и които в хода на неотдавнашната операция "Анаконда"[85] оценяват ГИ като "неспособни да се бият и заинтересовани единствено от избягването на жертви". Една от последиците от тази нова доктрина е подновяването на разпространението на ядрени оръжия, което Съединените щати се опитват на всяка цена да предотвратят. Всъщност много държави, които се чувстват застрашени от американски ядрени удари, ще се изкушат да се сдобият с бомба. Мадлен Бантинг във в. "Гардиън"[86] твърди: "[К]огато споменът за 11 септември неизбежно избледнява, не толкова ислямистките похитители, колкото американските бомби карат света да се чувства несигурен", което рискува да дестабилизира света. А! Американците, които заедно с Франсис Фукуяма смятаха, че след падането на Съветския съюз ще създадат световен Pax Americana[87] и "края на историята", напротив, ще създадат общ Bellum Americanum[88] и ускоряване на историята. *** Опитва ли се Саудитска Арабия да се сдобие с ядрени оръжия? Иран и Северна Корея може би не са единствените тръни в краката на Съединените щати. Като предвидима последица от безразсъдното и катастрофално нахлуване в Ирак Саудитска Арабия се опитва да се предпази от американската лудост, като създаде ядрен арсенал! Този кошмарен сценарий, при който най-фундаменталистката държава на Земята ще се сдобие с ядрени бойни глави, е обект на секретен доклад, разкрит от "Скотланд он сънди"[89]. докладът очевидно е отречен от саудитците. Възможно е докладът да е "изтекъл" от саудитските специални служби, за да впечатли американците, които от статут на привилегировани съюзници са преминали към статут на империалистическа заплаха. Според Даниел Нип, британски експерт, директор на изследванията за Близкия изток и Африка в Кралския институт на обединените служби в Лондон, саудитците предвиждат възможността за американско нападение, наред с други възможности. Този сценарий би добавил още един елемент към хаоса в Близкия изток, който все повече се превръща в световния буре с пушек. Саудитска Арабия вероятно разполага

с финансови средства за закупуване на бомбата, дори и без помощта на саудитски учени. Джудит Яфе, експерт в Националния университет по отбрана във Вашингтон, признава, че администрацията на Буш плаши саудитците. Тя обяснява: "Предупредихме, че тъй като сега сме единствената свръхсила в света, ако някой ни заплашва, имаме право на превантивна атака. Следващият въпрос е: след Ирак кой ще бъде следващият? Създаваме впечатлението, че искаме да преобразим Близкия изток по свой вкус, като започнем с Ирак. Много хора казват, че следващата цел няма да бъде само Иран или Сирия, а може би Саудитска Арабия или държавите от Персийския залив, дори Египет. Този въпрос измъчва всички страни от региона. С всеки изминал ден се натрупват доказателства, че подстрекателската и дестабилизираща външна политика на Америка все повече предизвиква неконтролируеми реакции. *** Сергей Иванов, руският министър на отбраната, обяснява, че американската инвазия в Ирак ще засили международната военна нестабилност: "С развитието на ситуацията около Ирак ръководството на Пхенян стигна до извода, че териториалната цялост и независимост могат да бъдат гарантирани само чрез притежаването на средства за възпиране... Развитието на събитията показа, че много страни започват да действат по свое усмотрение, без да се интересуват много от международното право. В този сценарий няма нищо добро."[90] С други думи, последиците от американската интервенция ще бъдат, че редица страни от Третия свят, особено мюсюлманските, ще ускорят тайните си програми за ядрени и химически оръжия, за да възпрат американските "полицейски" операции. Сълзите на Израел Апартейдът ли е единственото решение за Израел? Настоящата политика на правителството на Шарон и разгарянето на гражданската война се оценява като самоубийствена от все по-голям брой израелци, които смятат, че войната ще бъде загубена и Израел никога няма да може да се възстанови от нея. Ето каква е тезата, която защитаваме: от създаването на еврейската държава и особено след войната от 1967 г.[91] ционистката политика в региона е геостратегически глупава. За да разберем нещата, нека започнем с разглеждането на някои публични изявления. На 5 март 2002 г. Ариел Шарон обяви: "Трябва да се съсредоточим върху един-единствен въпрос - да ударим палестинците възможно най-силно. Това е, от което се нуждаем, удари. Те трябва да разберат, че са победени". Известният журналист Зеев Шиф пише същия ден във вестник "Хаарец": Изглежда, че в ужасната война, която се развива тук, наближава денят, в който всеки, който идва да унищожава израелски семейства, включително деца и бебета, ще трябва да се замисли, че Израел ще навреди на семейството му, а не само на имуществото му." [92] За първи път израелски интелектуалец от еврейски произход теоретизира в централната преса за избиването на невинни в името на lex talionis, "око за око". Палестинците отговориха. Марван Баргути, ръководител на Фатах на Западния бряг, пише: "Резултатите от убийствените израелски нахлувания в лагерите са нулеви. Те успяха само да убият цивилни и да разрушат къщи, без да спрат никого.

Политиката на Шарон е огромен провал". Абу Лейла (един от лидерите на Организацията за освобождение на Палестина и ДФЛП)[93] казва: "Израелското обществено мнение осъзнава, че политиката на Шарон, която се основава на военно решение, е пълна илюзия. Вместо обещаната от Шарон сигурност, несигурността не спира да расте. В този вид война нито обучението, нито оборудването са от значение. Това, което наистина има значение, е моралът. А моралът на израелската армия се топи като камък. Ръководителят на израелската опозиция в Кнесета, Йоси Сарид, отговаря: "Навлязохме в кървав племенен конфликт. Сега се прилага принципът "око за око" и "два зъба за един зъб". И накрая, последното публично изявление, което само по себе си обобщава трагичната безизходица, в която са изпаднали ционистите: бившият министър-председател Бенямин Нетаняху (съперник на Шарон, който го изпреварва) току-що потвърди, че е необходимо "да се изгони Арафат и да се отхвърли напълно създаването на палестинска държава". Позицията на Нетаняху е глупава и самоубийствена за евреите в Израел. *** Идеята за палестинска държава току-що бе предложена за първи път от Съединените щати в Съвета за сигурност на ООН в началото на март 2002 г., което е доказателство, че американците, защитници на Израел, осъзнават геостратегическата глупост на своите протежета. Всъщност официалната позиция на еврейската държава (на която все повече се противопоставя местното обществено мнение) е теорията за "Велик Израел", фанатичното основаване на колонии върху арабска земя и отхвърлянето на палестинска държава със собствени граници. Тази позиция се основава на нежеланието на Израел да изгуби контрола върху териториите, които окупира през 1967 г. Но тази позиция завършва с геополитически абсурд, който ще подпише смъртния акт на еврейската държава. Всъщност сегашното положение на припокриване - подобно на Балканите - на "палестински зони", "зони, колонизирани от ортодоксални евреи", и вече деформираната територия, дадена на израелците през 1948 г., без да се брои смущаващото присъствие на израелски граждани, които са араби и мюсюлмани, превръща тази държава в леопардова кожа, която е напълно неуправляема. В краткосрочен план, изправени пред партизанска война с палестинците, които нанасят удари, където си поискат, тежките и тромави военни действия на Цахал[94] ще бъдат точно толкова ефективни, колкото са били ГИ във Виетнам. *** Следователно израелските правителства избират, противно на всякаква логика, да съжителстват с арабските мюсюлмани на територия, която контролират (едва). Те доминират чрез насилие над население, което е бедно, много по-плодовито в демографско отношение и чиито ислямски терористични партизани ще бъдат все повече подпомагани от арабските държави, които обграждат Израел! Тази ненормална колониална схема може само да се провали. Парадоксално, но искането на палестинците да се радват на независима държава, отделена от Израел, е единственият шанс на Израел да оцелее. Защо? Ако еврейската държава беше умна, тя щеше да следва политика на пълен апартейд, която може да се обобщи в три точки:

1) Разрушаване на всички ортодоксални еврейски колонии на Западния бряг и в Газа. 2) Създаване на независима палестинска държава в ивицата Газа и Западния бряг (или в източната част на Западния бряг). С цената на разселване на еврейско и мюсюлманско население еврейската и палестинската държава ще бъдат едновременно моноетнически и херметически затворени: никакво смесване, никаква разюзданост. 3) Ще останат въпросите за израелските араби и Йерусалим. Израелските араби, които сега са малцинство, вече няма да представляват проблем, след като "израелското потисничество" изчезне. Що се отнася до Йерусалим, евреите трябва категорично да се откажат да го превръщат в своя нова столица от религиозен фанатизъм. Йерусалим - символ на монотеизма на Книгата - трябва да бъде поставен под международна администрация в съответствие с "правото на анклави с екстериториалност", предложено от ООН през 1949 г. Като се има предвид огромното ѝ военно превъзходство, еврейската държава - с постоянната подкрепа на Пентагона - няма да има от какво да се страхува нито от палестинския си съсед, нито от другите си арабски мюсюлмански съседи. Напротив, тя би могла да ги направлява и доминира икономически. Върнат в границите си от 1967 г., Израел е напълно жизнеспособен. Неговият крещящ, експанзионистичен език не прави нищо друго, освен да събужда религиозни фантазии. Освен това арабските лидери бяха достатъчно любезни да се съгласят с правото на Израел да се радва на териториална държава върху земите на Юдея и Самария . . . От израелците зависи да направят следващата стъпка: една държава за евреите, друга за мюсюлманите, с граници, които са определени, ясни и строго охранявани, тъй като пълният апартейд е ключът към мира между различните народи. *** Не е много вероятно това мъдро решение да надделее, като се има предвид фанатизмът на участващите страни и геополитическото невежество на сегашните израелски лидери. В този случай няма никакво съмнение относно резултата: Израел ще загуби войната и евреите може би ще изпитат съдбата на алжирските французи. Да се надяваме, че това няма да се случи. Във всеки случай етнорелигиозната гражданска война, която от десетилетия епидемично подпалва тази част на Близкия изток, би трябвало да даде повод за размисъл във Франция на интелектуалците от еврейски или арабски произход отдясно или отляво - които пеят хвалебствени слова за етническото смесване, за "етноплурализма"[95], за "комунитаризма"[96] и други мечти. Нима най-мъдрото правило не е това, формулирано от Платон и Аристотел: "всекиму своя земя на собствената му територия"? *** Израел е подкопан от своята демография. В историята демографията е много поважна от армиите или богатството. През 1950 г. израелците са 1,37 милиона, от които 167 000 или 12 % не са евреи. През 2001 г. израелците са 6,5 милиона, от които 1,48 милиона не са евреи (арабски израелски граждани), или 23 %.

Понастоящем има 3,5 милиона палестинци (израелски граждани, които не са граждани на Израел), докато през 1967 г. те са били 0,95 милиона. Като цяло арабите мюсюлмани (независимо дали са израелски граждани или не) представляват 50 % от населението на цялата територия (Израел плюс окупираните територии), за разлика от 37 % през 1967 г. Нееврейското население на еврейската държава се е увеличило повече от два пъти от 1960 г. насам, въпреки масовата еврейска имиграция, която вече е престанала. Броят на палестинците в окупираните територии се е увеличил четири пъти за 24 години поради арабската демографска динамика и ниската еврейска раждаемост. Тази небалансирана раждаемост на двете групи само се ускорява, както се случи в Косово в ущърб на сърбите, да не говорим за палестинските бежанци в близките страни, които също се размножават с пълна скорост. В района на Израел плюс окупираните територии 51 % от арабите са по-млади от 20 години, за разлика от 34 % от евреите. С тези темпове и ако нищо не се промени, през 2025 г. Западният бряг и Газа, където сега живеят 3,5 милиона араби, ще наброяват 7,4 милиона. Израелското правителство е напълно наясно с тези статистически данни и е силно обезпокоено от тази демографска бомба със закъснител. То знае, че след двадесет години (ако еврейската раждаемост не намалее и няма масово изселване) 6 милиона израелски евреи ще бъдат заобиколени от над 100 милиона мюсюлмани в целия Близък изток. В района на Израел плюс окупираните територии арабите ще бъдат ясно изразено мнозинство. Поради припокриването на населението военната политика на "таралеж" и "крепост" ще бъде невъзможна, а възможността за използване на ядрени оръжия в краен случай в случай на открита война ще бъде остаряла. *** И така, обречен ли е Израел да изчезне? В момента държавата Израел се намира в много тревожно демографско и геополитическо положение. Израелските граждани, които са арабски мюсюлмани, се възпроизвеждат два пъти по-бързо от еврейските граждани. Без да се броят палестинците, израелските граждани, които са араби и мюсюлмани (потомците на 160 000 араби, останали в Израел след войната от 1948 г.), вече представляват 20 % от израелците! Имиграцията на евреи от Русия (и от други страни) е престанала. Значителен брой израелски евреи емигрират в Съединените щати. Накратко, държавата Израел, въпреки колонизирането на арабските територии от ортодоксални евреи, всъщност е в отбранителна позиция. В дългосрочен план, като се вземе предвид борбата за демографска мощ и въпреки огромната чуждестранна помощ от САЩ (18 милиарда долара годишно), "крепостта Израел" не може да устои на тежестта на арабските си съседи. Сред евреите по света съществуват три непримирими школи. Първата позиция е на ортодоксалните евреи от диаспората Лубавич, които смятат, че създаването на държавата Израел е било грешка, защото е "деспиритуализирало" идеята за Обетованата земя, свеждайки я до завладяването на територия и държава като другите народи. За тях юдаизмът няма територия. Избраният народ е у дома си навсякъде, а израелската държава е безбожна. Да си евреин означава да свидетелстваш за религия и народ според номадството.

Втората позиция е тази на ортодоксалните националисти от "крайната десница" уговорка, която е доста неуместна. Те искат да се задържат независимо от цената, да колонизират "окупираните територии", да укрепят религиозната държава. Това е антимюсюлманската стратегия на "Крепостта Израел". Тя се основава на очакването, че американският защитник и спонсор ще се съгласи и че еврейско-американската общност е съгласна с тази политика, което не е ясно. Третата позиция е тази на "модернистичните израелци", наричани левичари и лейбъристи. Те са мнозинството от еврейското израелско население. Те смятат, че тяхната политика е реалистична и се изразява в следното: Израел трябва да се превърне в светска държава и неговото здраве се крие в икономическото господство над съседните арабски страни, като им помага да се развиват. Ако това продължи, войната между евреи и мюсюлмани (въпреки спонсорирания от САЩ "мирен процес") ще завърши с победа на мюсюлманите. В крайна сметка Израел е обречен по демографски причини. *** Защо държавата Израел рискува да претърпи военно поражение? Не само по демографски причини, нито защото войната би потопила израелската икономика в рецесия и евреите в крайна сметка биха избягали от една подкопана от тероризма държава, но и защото Цахал, израелската армия, не е в състояние да спечели градска война в палестинските райони, въпреки огромния си бюджет, технологичните си приспособления и огромната си ударна мощ. Това е провал на технологията на хеликоптерите и танковете срещу примитивните оръжия на мотивираните бойци в градски театър. Това е показано подробно в труда на изследователя на военната история Жан-Луи Дюфур в La Guerre, la Ville et le Soldat[97]. Цахал е жертва на това, което експертите наричат "асиметрична война". Една армия, обучена и екипирана да се бие с друга армия челно, не може да победи градски партизани без униформи. Такъв е опитът на Наполеон в Испания. Всяко репресивно действие, предприето от "Цахал" с помощта на танкове, хеликоптери, F-16 и бронирани булдозери (плачевно от гледна точка на анализа на разходите и ползите), възбужда нови призиви сред палестинците за борба и мъченичество и обективно ги засилва. За да спечелят войната, израелците биха могли да използват техниката на бомбения килим, както руснаците направиха в Грозни в Чечения, и да избият арабите, но от дипломатическа гледна точка това е невъзможно. Ето какво пише Дюфур през март 2004 г. на уебсайта на Libération под заглавие "Цахал в капана на града": "Най-слабият не е този, за когото сте си мислили. Времето няма значение за палестинците, както нямат значение и жертвите. Навремето Хо Ши Мин предупреди французите: "Вие можете да убиете десет от моите хора, а аз да убия само един от вашите. Дори при това съотношение вие ще загубите, а аз ще победя". Скритият военен гений на палестинците, или просто тъпият им късмет, е да прилагат тази стратегия в градските райони". Израелците разполагат с две възможни стратегии: масово депортиране на араби (включително араби, които са израелски граждани) с абсолютния апартейд на държавата-крепост или масово напускане: куфарът или ковчегът. Компромисното

решение за "мир, преговори и съжителство", особено между евреи и мюсюлмани, се оказва по същество глупава утопия. Два примера, които да ни накарат да се замислим Международната преса не обсъжда този въпрос - той е табу - но след края на апартейда и установяването на чернокожо правителство Южна Африка бавно потъва във варварство. Първите, които страдат от това, са, разбира се, самите чернокожи. Някои от тях (както се случи в Родезия, Алжир и на други места) започват да пропускат "бялата сила" . . . Безработицата се е утроила след премахването на апартейда, а престъпността днес е най-високата в света: 12 000 убийства и 50 000 изнасилвания годишно. 95 % от жертвите са чернокожи. Силно охранявани от милиция, богатите бели живеят в градовете, заобиколени от електрифицирани огради с бодлива тел. Ситуацията е парадоксална, но обяснима. След установяването на властта на чернокожите разликата в стандарта на живот между чернокожите и белите се е увеличила с 10 % в полза на белите и де факто апартейдът е станал много по-отчетлив, отколкото при стария апартейд де юре. *** Има ли наистина шанс Съединените щати да се разпаднат или да бъдат раздробени? Чарлз Трухильо, професор по чиканоистика в Университета на Ню Мексико в САЩ, смята, че след 80 години, когато в няколко щата от югозападната част на Съединените щати поради имиграцията ще има мексиканско мнозинство, те ще се отделят поради електорален натиск, за да образуват Republica del Norte (Република на Севера - на север, т.е. от Мексико), която ще включва Тексас, Ню Мексико, Аризона, Калифорния и южната част на Колорадо. Столицата на новата държава ще бъде Лос Анджелис, а официалният език - испански. "Процесът е неизбежен и във всеки случай необходим", заявява Трухильо. "Моите млади студенти ще живеят до края на живота си свободно и суверенно в новото си испаноезично отечество - Северната република". Това ще бъде реваншът на битката при Аламо, когато Тексас се освободи от Мексико. . . Американските щати имат право да се отделят от останалата част на съюза след референдум. До 2020 г. латиноамериканците ще бъдат мнозинство в шест южни щата на САЩ, включително Флорида, която професор Трухильо би могъл да добави към своята Република на Севера. *** Какъв е статутът на испанския език в Съединените щати? Неумолимият му напредък предизвиква много скърцане със зъби. В Санта Мария, Калифорния, по време на заседание на училищния съвет на окръга, посветено на политиката, един от членовете на съвета напусна, защото родителите на учениците задаваха въпросите си на испански език. В Сан Диего директор на гимназия настоява родителите да говорят на децата си само на английски, дори и вкъщи. В едно училище в Аризона ново правило изисква в класните стаи, кафенето и коридорите да се говори само на английски език. Въпреки това все повече американци изучават испански език - в действителност 50 % от учениците в часовете по чужд език. В някои училища в Калифорния, Аризона и Масачузетс обучението по английски език на практика е изчезнало! По силата на

президентска заповед на Клинтън училищните администрации трябва да предоставят двуезични брошури. В Лас Вегас и Финикс полицаите, които учат испански, получават месечна премия от 100 долара. Испанският все повече се превръща в език на бизнеса. Очаква се покупателната способност на испаноговорящите да нарасне с 315 % от 1990 до 2007 г. Статистиката, която е попритеснителна за англоговорящите, е, че само 4 милиона от 35-те милиона латиноамериканци говорят свободно английски. Не е необходимо те да ... Броят на испаноезичните телевизионни станции не спира да расте, същото важи и за рекламите на испански език. Някои групи за политически натиск се опитват да наложат английския като единствен официален език в Съединените щати, както е френският във Франция. Това е предварително загубена битка. Доменико Масери, професор по езици в Калифорния, прогнозира, че през 2020 г. "Съединените щати ще бъдат двуезични като Белгия".

Завръщането на титаните Преди сто години Европа е на върха на своето могъщество, въпреки че е разделена на съперничещи си нации. Европейската цивилизация доминираше в света във всяка област, както никоя друга от началото на писаната история. Но Тарпейската скала е до Капитолия. 98 Три поколения по-късно господството се е превърнало в подчинение поради вътрешното завладяване от Третия свят и исляма, американския сюзеренитет, сериозния етичен и културен упадък, глобалната загуба на суверенитета на европейските нации, които са размити в Европейски съюз без съгласуваност и воля, и т.н. Кой в началото на ХХ век е могъл да предвиди този фантастичен и катаклизматичен обрат? Някои хора, макар и много малко, са го предвидили, защото червеят е бил в ябълката и вирусът е бил въведен. Европейският колониализъм събуждаше политическото съзнание на своите поданици. В наши дни тенденциите към икономическа модерност и демографската жизненост на цивилизациите от глобалния Юг, които са били заспали или изостанали, се раздвижват и няма да пропуснат, ако бъдат събудени от шок, в крайна сметка да ни завладеят. Шовинизмът на триумфиращите европейски национални държави успя да провокира само една самоубийствена вътрешноевропейска гражданска война в две действия (1914-1918 г. и 1939-1945 г.). Марксистката мисъл, дегенериралите художествени школи и идеологическите отрови, противопоставящи се на всички наши традиции, започнаха да се разпространяват, подкопавайки основите на внушителната сграда на европейската цивилизация. Идеалът за многодетно семейство вече беше разклатен от буржоазния индивидуализъм. Сто години по-късно ние се намираме едновременно в ситуация на предимплозия и пред-експлозия. И очевидно Европа не е единствената засегната страна. Нека обобщим какво трябва да очакваме, точно зад ъгъла, през първите десетилетия на ХХІ век:

1) В Европа, особено във Франция, ще избухне етническа гражданска война, чието знаме ще бъде ислямът. Тя вече е започнала по дифузен, но ясен начин - война за вътрешно завладяване, която има за цел съвсем просто да превърне нашия континент в нова мюсюлманска земя (Дар ал-Ислам)[99], където хората от европейски произход са призовани да се превърнат в подвластни малцинства, а населението, дошло от юг, възнамерява да стане мнозинство. Ако инициативата успее, това ще бъде случай на чисто и просто изчезване на европейската цивилизация, която се е родила преди 3500 години. 2) В световен мащаб ще станем свидетели на глобална ислямска офанзива - на европейския фронт (от Франция до Балканите) и на африканския фронт, но също така и в Русия, Централна Азия, Индийския субконтинент и Далечния изток. 3) Американската свръхсила може само да западне, особено пред лицето на страховитото нарастване на китайската мощ. Като се има предвид атавистичният милитаризъм на САЩ, не може да се изключи голяма конфронтация между американците и китайците. При всички положения можем да разчитаме, че тромавият милитаризъм на Америка, която разпалва пожари, без никога да успее да елиминира набелязаните от нея врагове, ще умножи огнищата на война по света. *** Всеки един от тези конфликти, натрупани един върху друг (да не говорим за завръщането на онези движения в исляма, които се стремят към завоевания в съответствие с доктрините на своите предци, тази опростена, жестока и примитивна цивилизация, абсолютно несъвместима с другите велики цивилизации), ще доведе до всеобщо запалване на Земята през ХХІ век в една глобализирана война, която вече няма да е световна война. Видовете война, които можем да очакваме, ще бъдат тотални и глобални, както в Европа, така и навсякъде другаде. Те ще се смесват и ще се добавят към класическите конвулсии между националните държави (Индия-Пакистан, КитайСАЩ и т.н.), като вероятно ще включват ядрени удари, религиозни войни, граждански войни и две форми на тероризъм - микротероризъм и макротероризъм. В една отворена на четирите вятъра Европа все по-широкото присъствие на имигранти от мюсюлмански страни ни позволява да прогнозираме невъзможността да се избегнат големи терористични атаки в Европа, които ще допринесат за въстаническия климат. Настъпващата икономическа криза, провокирана от застаряването на населението, само ще засили сериозността на ситуацията. *** Една новост е, че най-различни мафии, също като ислямските терористични мрежи, ще се включат в дивия танц на общата криминализация на планетата. Парадоксално е, че точно когато се говори общо - със сълзи на очи - за световна държава, международно право и международни съдилища, които да съдят "престъпленията срещу човечеството" и други "военни престъпления", както и относно необходимостта от човешки права и човешка солидарност, ние навлизаме във век, в който пацифистката идеология никога не е била по-силна, но в който войната, във всичките й различни форми, никога няма да бъде толкова широко разпространена. Пренаселената планета ще гори от пожари. Всеки вид конфликт ще увеличи броя си и ще се смеси с останалите, за да се получи най-пълна анархия.

Третирането на върховенството на закона (където се говори) като абсолютен монарх ще доведе само до крах на цялото право и само в мечтите ни то може да замени абсолютната монархия на силата и насилието, която ще бъде законът на ХХІ век. В резултат на това ще настъпи обща планетарна несигурност, която ще надвие всички "сили на реда". Това ще се случи на фона на ускореното разрушаване на екосистемата и глобалното затопляне, което ще предизвика климатични катастрофи. Това описание не включва засилването на израелско-палестинския конфликт, който вероятно ще завърши с разгром на еврейската държава. *** "Законът за войната" ще престане да съществува. Вече няма да има ясна граница между войната и мира. Всичко ще бъде война - от микрокосмоса до макрокосмоса, от ежедневието на всеки човек до международните отношения. Тази ситуация ще бъде диалектически нормална: пренаселената планета, на която идеологията на "модерния" Запад, упорито придържаща се към грешките си, иска да обедини всички народи в една умиротворена и побългарена световна държава, по инверсия ще завърши с всеобща експлозия. Чрез диалектически обрат идеологията на толерантността, благоденствието, laissez-faire[100] и общия космополитизъм (двама от нейните учители са Кант и Русо, и двамата много по-заразителни от Маркс за разбитите мечти) ще отстъпи място на гигантски закон на джунглата. Със сигурност ще навлезем в епоха, която ще прилича на ранното Средновековие, но десет пъти по-жестока. Не можем да сглобим отново сегашната планетарна цивилизация. Децата ни ще преживеят фантастично пренареждане и раздаване на картите. Очаква ги безпрецедентно насилие. Двадесет и първият век ще бъде век на огъня и кръвта, краят на един цикъл. Разбира се, парижките интелектуални кретени не подозират нито за миг какво ще се случи. Те не познават историческата прогноза за времето. Те не знаят как да видят предстоящите бури.

3. КЪМ ХАОС В ЕВРОПА В окото на циклона Европа е в окото на циклона. Засега бурята все още не е започнала, но всички признаци сочат, че скоро ще се разрази. Всички показатели, които засягат Европа, мигат в червено. Всеки един фактор е отрицателен. Крахът на Европа ще бъде катастрофа за световната икономика, на която Европа винаги е била един от основните локомотиви. Ето обобщение на "линиите на катастрофата", от които страда Европа - линии, които едновременно се влошават и сближават. 1) На първо място, демографски спад. Изглежда никой не се интересува от този фундаментален факт. Тежестта на възрастните хора и липсата на млади хора автоматично ще доведат до следните явления, които вече са започнали, но само ще се ускоряват: невъзможност за изплащане на пенсиите и социалните помощи, изтичане на мозъци и недостиг на творци и новатори. Данъците и тежестите, както и публичният дълг, ще продължат да растат чак до срив. Политиките на европейските държави не отчитат тези факти. Очертава се банкрут. Държавите, чието население застарява и намалява, вече не могат да бъдат сигурни в минималното ниво на иновации. 2) Икономически банкрут. Засега системата все още функционира, но това не може да продължи дълго. Създателите на богатство вече няма да могат да осигурят нуждите на старите хора и чужденците, които произвеждат малко и чийто брой расте. Застраховката за безработица и социалното осигуряване, подобно на здравното осигуряване, което все още по чудо работи, ще се сринат по прости математически причини. Разбира се, "реформите", които правителствата плахо предприемат, забавяни от недалновиден корпоративизъм, ще се провалят. 3) Неконтролираната имиграция от чужбина, която се състои от получатели на социални помощи (много повече "бежанци" и нелегални имигранти, отколкото работници), а не от създатели на богатство, които плащат за помощите, представлява приливна вълна, която няма да бъде устойчива в средносрочен план. "Интеграцията" или "асимилацията", в която се преструваме, че вярваме, не може да работи, защото населението, което трябва да бъде интегрирано и асимилирано, е твърде многобройно и няма контрол върху човешкия поток. Европа е в процес на масова подмяна на населението - без съгласието на коренното население - която се извършва за първи път в нейната история. Новото население, което се заселва тук, внася "културата на Третия свят", т.е. обеднява Европа. Политически некоректно е да се споменават тези факти, но все пак трябва да се говори за тях. 4) Ислямът и етническата гражданска война. Трябва да споменем и нарастващото присъствие на исляма в Европа, който е на път да се превърне в доминираща и мажоритарна религия в някои страни, поради демографски причини и небрежност в прилагането на имиграцията. Тук отново е налице невиждана досега ситуация.

Подобна насилствена цивилизационна метаморфоза може да доведе само до неконтролируеми последици. Почти хилядолетната война на исляма срещу Запада вече започва да се води в Европа като нейно последно бойно поле. Ще станем свидетели на умножаване на атаките. Някои от тях ще бъдат огромни и опустошителни, може би ядрени, което ще допринесе за други дестабилизиращи фактори. Нека сега добавим към тази равносметка и експлозията на престъпната дейност, която никое правителство няма да може да контролира и всички ще се опитват да омаловажат. Тази засилена престъпна дейност в по-голямата си част е свързана с имиграцията - реалност, която не може да бъде сериозно отричана. Всичко показва, че в Европа е на път да избухне етническа гражданска война, която се предвещава от сегашното лице на престъпността. 5) Разпадане на гражданското общество и култура. Кризата на манталитета е дълбока. Културата, разпространявана навсякъде от медиите, разпространява общ вкус към морала и антиценностите, това, което Ницше нарича "нихилизъм". От тази гледна точка Франция е особено засегната, въпреки че тази патология обхваща целия Запад и поразява наблюдателите - например арабите и мюсюлманите - със ступор и изумление. Понижаването на обществения морал (което парадоксално върви ръка за ръка с излишен и лицемерен публичен дискурс за "правата на човека"), упадъкът на красотата в изкуството, изчезването на стабилните семейства, привилегироването на хомосексуалността пред хетеросексуалността - има дълъг списък от тези симптоми на упадък и отхвърляне на естествения закон, които дезориентираната интелигенция тълкува като признаци на "прогрес". Нека добавим и бавното корабокрушение на качеството на общественото образование, което потвърждава прогреса на неграмотността. Свидетели сме на срив в предаването на културата на новите поколения. Щом инфраструктурата на културата, ценностите и преподаването на наследството престанат да бъдат гарантирани, иновациите също престават да бъдат гарантирани и ни връхлита неопримитивизмът. 6) Предвидимият край на Европейския съюз, който бързо ще стане неустойчив. Разширяването на ЕС към страните от Централна Европа - и още повече към Турция - ще провокира нерешими проблеми. Европейският съюз ще замени националните държави в най-тоталната, особено институционална, мъгла. Изправени сме пред неописуема бъркотия, която няма да може да реши и най-малката криза и ще превърне европейския континент в пространство без последователност, политически непоследователно, отворено за четирите вятъра. Сборник като този не може да продължи сериозно, защото никой не може да каже какво всъщност е той; той е неопределен. Европейският съюз ще изчезне. Трябва да признаем, че той беше красива мечта и заслужаваше уважение. Неизбежното му разпадане ще предизвика основателна вълна, която ще се прибави към другите кризи. *** Всички интелектуалци, които са отричали тези факти, са грешали. Въпросът не е да знаем дали реалността е политически коректна или не, а да определим дали тя е реалността или не. Стремежът да политизираме фактите, т.е. да ги прикрием под

идеологическа решетка, ни обрича да не разбираме нищо и да не можем да предвидим нищо. Разбира се, за момента тези прогнози изглеждат силно преувеличени. Все още не можем да си представим, че сградата ще рухне, тъй като външно всичко работи. Въпреки това блокирането на нарушенията ще продължи много бързо. Нека си припомним римската поговорка: "Тарпейската скала е до Капитолия". Сегашната крехкост на Европа може да провокира нейното насилствено падане, защото пренебрегваме всички знаци, които сочат към падане. Нека спрем да вярваме на илюзионисти и на привидното удобство на един ден, чието слънце залязва. Ужасният призрак на етническата гражданска война Въпреки че цялата политическа класа не иска да знае за това, повече от вероятно е постоянното нарастване на престъпността, което се наблюдава в Европа, да е знак за началото на етническа гражданска война. Политически некоректно е да се каже това, но изводът е очевиден. Повечето случаи на тежки престъпления и рутинна престъпност се извършват от извършители, които са имигрирали от неевропейски страни. Абсурдно е да се определя като "расизъм" констатацията на ясни социологически факти. Поддържам тезата, че редица от тези престъпни деяния имат бунтовнически и политически характер, а не се дължат основно на престъпния свят. Виждаме това в безбройните случаи на палене на автомобили. Аз не се опитвам да съдя, а да установя фактите. Тази ситуация изобщо не може да се сравни с чисто социалните бунтове, но за съжаление те придобиват етнически характер, в който идеята за завладяването на Европа от исляма играе роля, която понякога е неясна, а друг път е съвсем явна. По този начин "сблъсъкът на цивилизациите", отбелязан на геополитическо ниво, в Европа придобива характер на гражданска война, но гражданска война от нов тип, в която родените в чужбина населения, които със своята демографска динамика рязко контрастират с анемичната раждаемост на местните жители, се стремят негласно да завладеят територията. Аристотел е предвидил тази ситуация в своята "Политика": борбата на родените в чужбина срещу родените в страната, като първите извършват действия на несправедливост, за да завладеят вторите. Ето защо Аристотел препоръчва като първа грижа на политиката поддържането на етнокултурната хомогенност на града-държава, за да се запазят мирът и демокрацията. *** Вместо за "имиграция" трябва да говорим за масовата колонизация чрез заселване на народи от Африка, Магреб и Азия и да разберем, че ислямът се стреми към завладяване на Франция и Европа; че "младежката престъпност" е само началото на етническа гражданска война; че сме били завладени както чрез раждания, така и чрез пропускливи граници; и че по демографски причини ислямска сила може да се установи във Франция, първо на общинско, а след това може би и на национално ниво. Системата на държавните училища се срива, жертва на насилие, особено от страна на "берите" и "черните",[101] новите завоеватели. Има повече от хиляда зони, в

които полицията не смее да влезе. От няколко години насам броят на новите имигранти е взривоопасен, независимо дали са законни и притежават виза, или са нелегални. Новопристигналите вече не са печеливши работници, а кандидати за държавни помощи. Вървим към пропастта. Ако нищо не се промени, след две поколения Франция за първи път в историята си няма да има европейско мнозинство. Германия, Италия, Испания, Белгия и Холандия вървят по същия мрачен път, макар и с няколко години по-назад. От падането на Римската империя насам Европа не е познавала подобна историческа катастрофа. Това се случва със съучастието на една сляпа и етнически мазохистична политическа класа и със съдействието на проимиграционните лобисти. Етническият хаос, който се задълбочава в Европа, може да унищожи нашата цивилизация. Това е събитие, което е по-сериозно от всички големи епидемии и войни, които Европа е познавала. Нека не забравяме, че тази колонизация, както и ислямизацията, обслужват интересите на Съединените щати и че интеграцията и асимилацията, както и мултиетническият комунитаризъм, са невъзможни! *** Етническата и културната идентичност на Европа, основата на нейната цивилизация, никога досега не е била толкова сериозно застрашена. Лоран Жофрен[102] би могъл да напише в Le Nouvel Observateur това зашеметяващо изречение: "Крайната десница очаква да облекчи смущенията на либералното бъдеще с едно колкото фалшиво, толкова и убийствено средство, като агресивно противопостави етническата идентичност на неизбежното смесване на културите. Неизбежността на смесването не е потвърдена от фактите. Във Франция не сме свидетели на "смесване на култури", а на унищожаване, изкореняване и етноцид на европейската култура в полза на американизацията, а сега и на афромагребизацията и ислямизацията. Под прикритието на идеологията на културното и етническото смесване, която никога не е успявала никъде по света, се цели да се премахне културата на нашите предци, която е осъдена като виновна за съществуването си и за това, че е извратена по своята същност. 'Етническата идентичност' и нейната защита са определени като Зло, като символ на агресията, според Лоран Жофрен. С други думи, да защитаваш и утвърждаваш себе си е расизъм. Далеч от смесването на "световната цивилизация" като глобално село, днес Земята е организирана в големи блокове, които споделят етническа идентичност и се конкурират помежду си. Смесването на културите и премахването на етническите идентичности не са в графика на ХХІ век. Индия, Китай, Черна Африка, мюсюлманският свят, независимо дали е арабски или турски, и т.н., утвърждават своята идентичност и не търпят нито колонизаторска имиграция, нито смесване на културите на собствената си земя. Само европейските псевдоелити защитават догмата за "мултикултурния свят", която е химера. Европа забравя наследството на своите предци, а официалната защита на нашето културно "наследство" прикрива инициатива за музеизиране, но не и за създаване. Защото културната идентичност, подобно на биологичната, е в основата си археофутуристична:[103] тя протича чрез постоянно възраждане на форми и

поколения, което започва с първоначалния зародиш[104]. Постоянното биологично и културно обновяване и постоянното поддържане на волята за сила е законът на дълголетните народи. Идентичността не може да бъде осмислена без допълващото я понятие за приемственост. Войната срещу етническата и културната идентичност е ключов лозунг на властващата егалитарна идеология. Става въпрос за едновременното премахване на паметта и произхода ни. Академичните учебни програми свидетелстват за това. В училищата вече се преподават африкански приказки вместо нашите стари френски песни. *** Тази колонизация с цел трайно заселване пуска корени в самото сърце на собствения ни начин на мислене. Французите са тези, които ще бъдат занаятчии на унищожаването на Франция чрез нашествието на чужденци. Ако Франция е найзасегнатата страна, то е, защото във Франция е отхвърлено самото понятие за етническа и културна идентичност. Заболяването е започнало отдавна. От времето на Френската революция новата якобинска Франция мисли за себе си като за "република на човечеството", "отечество на всички хора", подражавайки на току-що придобилите независимост Съединени американски щати. Тази формула е вярна само в Съединените щати, страна, в чиято основа е имиграцията и етноцидът над коренното население, докато във Франция, страна на изкоренени народи и етноси, тя е опасно невярна. Още от самото си възникване Френската република се основава на догмата за предпочитание към човека без държава. След поражението във Френско-пруската война от 1870 г. идеолозите на Републиката, начело с Ернест Ренан[105], противопоставят Германия, нация, "основана от оригинален народ, който говори оригинален език", на Франция, която според тях е по-цивилизована от Германия, защото се основава не на завладяна раса, изконна принадлежност и наследена идентичност, а на обществен договор, на "воля за политически съвместен живот". През 1870 г. се поставя началото на тази злокобна френска идеология, която отрича етническата реалност на френските народи и налага републиканския полукръвен като модел на идеалния гражданин. През 1914 г., а след това и през 1940 г. германците, възприемани като наследствен враг, са представени като пълнокръвни хора, примитивни хора с етническа идентичност, които трябва да бъдат победени. Противоположният идеал беше френският гражданин, републиканец и без отечество (рамо до рамо с помощни войски отвъд океана), откъснат от всякаква кръвна връзка и обвързан с другите членове на обществото само чрез обществен договор. По силата на един фантастичен исторически бумерангов ефект републиканската идеология, която се противопоставя на идеята за етническа идентичност и след като се опита да унищожи индивидуалността на регионите на Франция[106], се провали напълно в интегрирането, асимилирането и заваряването в топящ се котел на идентичностите на милиони имигранти или, да кажем, по-скоро на новите заселници, които запазиха своята етническа и културна идентичност, докато масата на родените в страната французи загуби своята. Френската идеология е на път да унищожи Франция.

Тази идеология, основана на непоправим космополитизъм, е дълбоко вкоренена и интегрирана в манталитета на управляващата буржоазия. Това е източникът на почти единодушното гласуване в подкрепа на "антирасистките" закони "Плевен"[107] и "Гейсо"[108], които въвеждат мисловна полиция, източникът на безбройните проимиграционни мерки и отказа от всякакъв граничен контрол от страна на левите и десните правителства. Като цяло френските буржоазни елити, в политиката и медиите, нямат съзнание за етническа идентичност. Тези елити са съучастници в колонизацията и инвазията чрез антирасисткото криминализиране на мнението и почти религиозната идеологическа вяра, че "етническата идентичност е зло", както и всички политически доктрини, накърнени от етническото съзнание. Този стремеж срещу етническата идентичност и манията да се открива расизъм навсякъде - който всъщност би трябвало да се нарича "ксенофилия", т.е. очарование от другия, чужденеца, а не "антирасизъм" - засяга самата сърцевина на политическите и културните движения, които апелират към френската и европейската идентичност, но демонизират етноцентризма. Ето колко дълбоко злото, вирусът, се е вкоренил в организма. *** Не, това не го каза Жан-Мари Льо Пен[109]; това беше заключението на колоквиум, проведен в Париж на тема "Тези мигранти, които променят лицето на Европа", организиран от уважавания Институт за геополитика на населението и споменат във френската преса само в един (много) кратък репортаж в Le Figaro (17 октомври 2003 г.). Според експертите, участвали в колоквиума, в Европа има 40 милиона имигранти. 10 милиона от тях живеят във Франция и половината от тях са мюсюлмани. (Други демографи посочват по-високи цифри.) Ако приемем, че раждаемостта на жените имигрантки е два пъти по-висока от раждаемостта на родените в страната, а потокът от имигранти не пресъхва, демографските прогнози на Института са следните: "До 2030 г. имигрантите и техните потомци могат да представляват 24 % от общото население на Франция (15,7 милиона души), 23 % от трудоспособното население (5,7 милиона души) и 42 % от ражданията (или 273 000). Последиците от този драматичен процес очевидно не се разглеждат от етническа или цивилизационна гледна точка (под натиска на политическата коректност), а от икономическа гледна точка. Четете внимателно: до 2030 г. се предвижда хипотезата за "определен процес на икономическо и социално изоставане", в случай че тези групи от населението "не достигнат степента на квалификация, изисквана от една модерна и развита икономика". Те не го постигат днес и не виждаме как ще го постигнат утре. С други думи, заселването на маси имигранти през следващите двадесет години ще предизвика икономически и социален колапс на Европа, която ще се превърне в страна от "третия свят". Нещата се променят. Тези неща ги казват не само "ужасните" привърженици на етническата идентичност или "ксенофобите", но и Институтът за геополитика на населението (Institut de géopolitique des populations). ***

"Имиграция: Новата вълна" е заглавието на доклада, изнесен от Максим Тандоне на лятното училище "Суверенитет" в Ламури (6 септември 2003 г.), в който той казва: "Най-малко Франция ще приема 300 000 имигранти всяка година (ниска оценка). Сега знаем, че броят на годишните раждания в нашата страна е около 750 000. Огромното мнозинство от миграциите във Франция са миграциите за заселване. Имигрантите остават за постоянно. Това означава, че до 2050 г. около една трета до една втора от населението на Франция ще се състои от настоящи имигранти и техните потомци. Феноменът, който се наблюдава днес, представлява дълбока промяна на населението на Франция, която няма аналог в историята. То съответства на сценария, очертан в доклада на ООН от 20 март 2000 г. относно "заместващите миграции", който предвижда пристигането в Европа от днес до 2050 г. на 700 милиона нови имигранти, които да заменят настоящото европейско население. Днес във Франция четири пети от новопристигналите идват от Магреба, Африка и Азия. Би било интересно да се определи "точката, от която няма връщане", или по-скоро "датата, от която няма връщане", след която обръщането на човешкия поток вече няма да е възможно... *** Какъв е броят на имигрантите? Те непрекъснато се увеличават. Годишната демографска равносметка, публикувана от Националния институт за демографски изследвания (INED) през декември 2003 г., дава следните данни: 145 000 чужденци са получили първо разрешение за пребиваване през 1999 г., 160 000 - през 2000 г., и 183 000 - през 2001 г. Това не включва лицата, търсещи убежище... Като цяло INED оценява броя на пристигналите за първи път през 2002 г. на повече от 200 000 души. Анри дьо Лескен, председател на Club de l'Horloge[110] и на Voix des FrançaisRenaissance 95[111], намира тези цифри за скандално занижени. "Според медиите се предполага, че има 100 000 редовни влизания в рамките на една година. В действителност броят им е 200 000" (La voix des Français, октомври 2003 г.). Той изчислява, че незаконните влизания са повече от 100 000 годишно, от които 80 000 са поискали убежище, получили са отказ, но никога не са били експулсирани. "Това означава 300 000 имигранти повече всяка година, повечето от които не могат да бъдат асимилирани, докато имаме само 750 000 раждания - от които все пак една част се дължат на самите имигранти... Налице е истинска подмяна на населението. *** Броят на лицата, търсещи убежище, се е увеличил с 265 % в периода 1998-2001 г. Само в Лион всяка година в държавните училища трябва да се обучават 1000 нови деца от 40 различни националности. Според Le Monde (21 октомври 2003 г.) в Корсика живеят 25 000 мюсюлмани, което представлява 10 % от населението на страната. Какво казват националистите по този въпрос? Кога ще бъде построена голяма джамия в Аячо? Така или иначе, 25 % от населението на Марсилия е мюсюлманско. Според испанския всекидневник "Ел Паис" на 1 януари 2002 г. в Испания са преброени 2 милиона чужденци, или 4,7 процента от населението, в сравнение с 900 000 през 2000 г. INSEE (Institut national de la statistique et des études économiques)[112] изчислява, че през 2010 г. в Испания ще живеят минимум 4 млн. чужденци, или 9 % от жителите на страната. Тази цифра не отчита нелегалните имигранти и много ниската раждаемост в Испания...

*** Нека да обсъдим "лицата, търсещи убежище". "В Марсилия пристигат хора отвсякъде. . . . По-голямата част от молбите за убежище не се одобряват, защото не са основателни. Разглеждането на молбите отнема две години. Междувременно държавата осигурява жилище и финансова помощ на търсещите убежище, а децата им получават безплатно обучение. Когато молбата е отхвърлена, имигрантите имат право на обжалване. . . . Днес никой не може да каже точния брой на тези, които чакат решение по молбата си за убежище, нито колко от тях са получили отказ. Незаконната имиграция ще бъде прекратена, като се убие законната имиграция. Нещата ще стигнат дотам, че ще се стигне до въстание срещу чужденците като цяло", пише Кристиан Фремонт, префект на департамента Буш дю Рон, на региона ПАКА и южната зона на отбрана, в Metro (9 януари 2004 г.). С повече от 80 000 влизания годишно на (фалшиви) кандидати за убежище, Франция заема първо място в Европа. Чуждестранните "бежанци" са третирани по-добре от бездомните или безработните според френското законодателство. В Япония, където не съществува никаква обществена подкрепа за този тип население, няма "бежанци" или "тайни" имигранти. Това показва глупостта на следния коментар на префекта Фремонт: "Докато съществува огромна разлика в богатството на различните нации, борбата с нелегалната имиграция ще бъде проблем". Проблемът не е "икономически", а умствен и морален. Достатъчно е да се изключи смукателната помпа на социалните помощи за бежанците, за да се спре имиграционният поток. Но идеологията на "правата на човека" твърдо се противопоставя на това... *** Каква е раждаемостта на чужденците във Франция? Докладът, публикуван от INSEE, La fécondité des étrangères en France (май 2003 г.), разкрива, че през 1999 г. жените от неевропейски произход са родили средно 3 деца срещу 1,7 за французойките. Прогнозата от 80-те години на миналия век, че раждаемостта в семействата на имигрантите ще намалее и ще се изравни с тази в семействата на местните жители, се оказа погрешна. Африканките, които днес са три пъти повече, отколкото през 1980 г., имат средно по 4 бебета, туркините - 3,35, а жените от Магреба - 3,25, като от 1990 г. насам няма признаци за намаляване на раждаемостта. Разбира се, колкото повъзрастни стават семействата, имигрирали от Магреба, толкова повече намалява раждаемостта им и тя се доближава до тази в Европа. Проблемът е, че от Северна Африка непрекъснато пристигат нови семейства, които поддържат много висока раждаемост. Освен това INSEE забелязва, че раждаемостта на турците, мароканците и тунизийците, живеещи във Франция, е по-висока от раждаемостта на техните сънародници, които са останали в собствената си страна, благодарение на повторното разрастване на "уредените бракове" с млади жени, които идват от тези страни, поради политиката на събиране на семействата и всички видове публични помощи, които не се предлагат в собствените им страни. Нека добавим, че говоренето за раждаемостта на "френските" жени (1,7) е силно административно определение, тъй като не прави разлика между родените и натурализираните жени. Очевидно е, че раждаемостта на жените от френски произход е много по-ниска. ***

Реалният брой на имигрантите от Африка е неизвестен. Жан-Пол Гуревич, експерт по Африка и автор на една от последните книги, La France africaine[113], дава следните статистически данни в списание Géostratégiques (февруари 2001 г.), които са пренебрегнати от френските медии. Висшият съвет за интеграция (Haut Conseil à l'Integration) съобщава за Франция, че през 2000 г. са регистрирани 96 500 законни имигранти от Африка, което представлява увеличение с 55 % в сравнение с 1999 г. Що се отнася до нелегалната имиграция, тя варира от 30 000 до 150 000 души годишно. МОМ (Международната служба по миграция) оценява на 400 000 до 500 000 броя на нелегалните имигранти, които проникват всяка година в европейското Шенгенско пространство[114]. само около 7 735 нелегални имигранти годишно биват депортирани, или около 17,3% от съдебните решения, а по-голямата част от депортираните ще се завърнат. Коефициентът на раждаемост на жените от субсахарски произход, които са се установили във Франция, се колебае между 4,8 и 6,9 срещу 1,7 за французойките. Ако нещата не се променят, според мнението на Jean-Paul Gourévitch (който нарича този факт неизбежен, точно обратното на мнението на JTC!), населението от африкански произход ще представлява половината от жителите на Франция до средата на ХХІ век. И накрая, знаете ли колко са историческите французи, които напускат страната си всяка година, повечето от тях с университетски дипломи, и то главно в англосаксонските страни? МОМ съобщава за 40 000 до 50 000 души. *** А сега ето и някои основни статистически данни за исляма и имиграцията. Роже Каритини в Le génie de l'islamisme[115] пише: "В света има около 1,2 милиарда мюсюлмани и това население вероятно ще се удвои след 30 години."[116] Една от оценките сочи от шест до десет милиона мюсюлмани в САЩ,[117] но Ориана Фалачи в "Гняв и гордост" наброява 24 милиона. Кристофър Колдуел, "Режимът на Аллах: в Weekly Standard (15 юли 2002 г.), и Александър Дел Вайе в "Islam, avenir de l'Europe", който се появи във Valeurs actuelles (юли 2002 г.), съобщават за 20 милиона мюсюлмани в Европа, без Русия, но Патрик Пойвър д'Авор говори за 30 милиона по TF1[118] (14 октомври 2002 г.), както и Аймерик Шопраде (École de Guerre Économique, доклад, декември 2002 г.). Жан-Пол Гуревич изчислява 12 милиона чернокожи и многорасови жители на Франция в La France africaine. Няма точни статистически данни за броя на мюсюлманите. 4,1 млн. според Documentation française (Notes et études documentaires, август 2001 г.), 5 млн. според Télérama (както е цитирано в предходния параграф) и дискусиите на PPDA по TF1 (14 октомври 2002 г.), и 8 млн. през 2000 г. според Кристофър Колдуел и Александър Дел Валие (цитирани по-горе), цифра, посочена и от Institut du monde arabe[119]. аймерик Шопраде (цитиран по-горе) предлага цифрата 12 млн. мюсюлмани през 2001 г. и прогнозира 15 млн. през 2005 г.! Броят на алжирците, които са имигрирали във Франция, е нараснал от 805 000 на 2 милиона между 1982 и 2002 г., според Али Лаиди и Ахмед Салам, Le Jihad en Europe[120]. те оценяват броя на джамиите на повече от 1500. Documentation française предполага 1600 джамии, число, което се повтаря от France 2[121] (11 октомври 2002 г.). 500 000 нелегални имигранти може да са се заселили във Франция през 2001 г., според Даниел Дюгери в реч пред гаулистите от UMP[122] за законодателната

кампания, съобщена от France 2 (11 юни 2002 г.). Тиери Дежарден изчислява, че броят на нелегалните имигранти във Франция ще премине от 350 000 през 1991 г. (цифра от ILO - Международната организация на труда) на 800 000 през 1996 г. в Lettre au president à propos de l'immigration[123]. INSEE оценява нетния миграционен баланс - броя на допълнителните имигранти - от 1992 до 2002 г. на повече от 100 000 годишно в своя Rapport sur la population (март 2002 г.). Benoît Duquesne дава оценка от 50 000 за броя на новите нелегални имигранти всяка година в своя Contreenquête по France 2 (14 октомври 2002 г.). Филип дьо Вилие предлага следните, дори по-високи цифри в Le Figaro (12-13 септември 2002 г.): "Броят на нелегалните имигранти е нараснал от около 140 000 души годишно, а през 2001 г. 80 000 души са поискали политическо убежище. . . . През 2002 г. на алжирците са издадени над 200 000 визи, докато през 1996 г. те са били 60 000 и т.н.". Въз основа на тези и други цифри, които си противоречат поради мълчанието на официалната статистика, но въпреки това са колосални, един статистик пише частно: "Изхождайки от ниската оценка от 1,8 милиона нелегални имигранти и "политически бежанци" през 2002 г. във Франция, аз изчислявам на 9,5 милиона редовните и нередовните имигранти във Франция, или 16 % от населението, без да се вземат предвид натурализираните французи или французите с чуждестранен произход. Ако вземем предвид последните, представете си броя на неевропейските жители, които Франция трябва да съдържа: може би 15 милиона, или повече от 20 % от населението, което непрекъснато нараства (чрез новопристигналите и по-високата раждаемост). Тези съображения може би обясняват факта, че броят на тези, които смятат, че "във Франция има твърде много араби", е намалял от 76 % през 1990 г. на 63 % през 2000 г. (проучване на Комисията по правата на човека). *** В "Интернешънъл хералд трибюн" беше публикувана една много оптимистична статия, написана от Джонатан Пауър, американски социолог "от десницата", под заглавие "Фалшивата криза на Европа заради имиграцията и застаряването"[124]. ще я обобщим за вас. На първо място Пауър признава бедствието на ниската европейска раждаемост и масовата имиграция от Третия свят, "фактори, водещи до икономическо и културно обедняване". Той се присмива на вулгата на ООН, повтаряна от "Файненшъл таймс", според която Европа трябва да приеме "170 милиона имигранти, за да обнови трудоспособното си население". За Пауър обаче още не е късно. Решението му е в увеличаването на раждаемостта на местните европейци, което според него започва в Швеция и Франция, както и в наталистките политики. Той ни казва, и ние бихме искали да му повярваме, че "в най-здравите части на европейската средна класа многодетните семейства са много по-популярни, отколкото в предишното поколение". За да се поеме тежестта на поколенията със слаба работна сила, той предлага да се премахне възрастовата граница за пенсиониране. Човек винаги може да мечтае. *** Нека споменем илюзията за подпомагане на създаването на работни места в Третия свят. Следният текст е публикуван на уебсайта Polémia (www.polemia.com): "Около

петдесет международни финансови лидери се срещнаха тихо в началото на юли в Атина. Бяха представени Европейската централна банка (ЕЦБ), Световната банка и Европейската инвестиционна банка (ЕИБ). Банкерите стигнаха до следното заключение: ако през следващите десет години не бъдат създадени 40 милиона работни места в арабските страни на юг от Средиземно море, Европа ще се сблъска с имиграционна вълна, която няма аналог във всичко, което Европа е познавала досега. За да се постигне този ръст на работните места, Европейската инвестиционна банка предвижда да финансира "мащабни проекти за икономическо развитие" в арабските страни. Откъде ще дойдат парите за този проект? Това, което не беше възможно вчера, когато Европа се развиваше, ще бъде още по-малко възможно утре в Европа, която е във вероятна рецесия. Създаването на 40 милиона работни места за десет години е чисто и просто утопия. Необходимо е да спрем да приемаме сериозно тази изтъркана идея, че е възможно да задържим имигрантите в собствената им страна чрез масирана финансова помощ за местния пазар на труда. Единственото решение за Европа са херметически затворените граници, масовите депортации и изключването на смукателната помпа на финансовата помощ за новопристигналите. Тези политики струват по-малко и работят много по-добре. *** Алжирски служител изразява съжаление за "инвазията на Африка в Европа". Таманрасе в южната част на Алжир е пунктът за слизане на хиляди нелегални имигранти (30 000 годишно) от Черна Африка, които се опитват да достигнат до европейското "Ел Дорадо".[125] Кметът на Таманрасе, Моктар Зунга, реагира в Le Figaro (1 април 2002 г.): "Има организирани мрежи, които идват от Мали и Нигер с камиони. Ние нямаме средства да ги спрем. Връщаме обратно на границите онези, които извършват престъпления или търгуват с наркотици за сметка на обществото. Но когато десет души напуснат, пристигат двадесет. . . . Това е проблем за целия свят и особено за Европа. Ситуацията е сериозна. След нас е ред на Европа! Европа е завладяна! Те са решени и нямат какво да губят. Те идват да ядат вашия хляб. Днес те са хиляди. Колко ли ще бъдат утре?" Небеса! Дали този език няма да е незаконен според разпоредбите на закона от Плевен? За да спре кръвопролитието, Моктар Зунга е склонен да "задържи африканците у дома, като направи селата им земеделски самодостатъчни". Той обяснява: "Проблемите на едно село могат да бъдат решени с една автоматична помпа, която струва 300 евро (400 долара). За съжаление глобалните механизми за "помощ за Третия свят" са напълно безразлични към местното натурално земеделие. Заемите и даренията от държавите от глобалния Север и международните организации се озовават в джобовете на управляващите. Резултатът е натиск върху селските маси в Мали и Нигер, на които не се помага ефективно, да се разпространят в Европа. *** Във френската еврейска общност настъпва идеологически обрат поради появата на много силен северноафрикански антиюдаизъм във Франция. Статията "Eurabia: Нова цивилизация" в списание "Израел" (април 2003 г.) се казва: "Европа изостави християните от Ливан на палестинските кланета, а християните от ислямския свят на гоненията на ислямистите. . . . На европейско демографско ниво имиграционната

политика на Европейския съюз насърчава ислямисткото желание за ислямизиране на Европа. Реалният брой на тази имиграция се крие от обществеността. За единствен път в историята на имиграцията изнасянето на културата на имигрантите в страните, които са ги приели, беше записано в споразуменията между ЕС и Арабската лига[126] като неотменимо право на имигрантите. . . . Европейските Сен Жуст[127] на антирасизма успяха да премахнат всички дискусии относно опасността, престъпната дейност и фанатизма на населението, което отказва да се интегрира. Авторката Бат Йе'ор[128], която пише и за влиятелния Observatoire du monde juif, защитава тезата за съгласуваната солидарност на евреите и Европа, за съюза на Израел и Европа, осъжда проарабската политика на европейците и ги обвинява по следния начин за арабския ислямизъм, който тя нарича основен враг: "Презрението към "неверническата" юдео-християнска култура се изразява в утвърждаване на превъзходството на ислямската цивилизация, от която европейските учени смирено черпят. Този абсурд, повтарян угоднически от нашите европейски министри, всъщност представлява религиозен принцип на арабския свят, който не признава никакво превъзходство в цивилизацията на "неверниците". . . . Почитането на мита за Андалусия[129] замества научните познания за опустошителните мюсюлмански нашествия". Бат Йе'ор отива още по-далеч: "От 70-те години на миналия век имиграционната политика, интегрирана в икономическата и политическата концепция на ЕАД (Евро-арабски диалог), планира хомогенно имплантиране в светската европейска тъкан на милионни чужди общности, които идват не за да се асимилират, а за да наложат по право собствената си цивилизация в страните, които ги приемат. . . . От самото начало на имиграцията асимилацията беше изключена, дори когато ЕАД искаше за арабските имигранти права, предоставени от европейските институции, които имигрантите отхвърляха, тъй като даваха предимство на собствената си арабска ислямска култура, основана на шериата. Подобен анализ означава почти пълен обрат в мнението на еврейската общност по въпроса за арабската ислямска имиграция-колонизация. Идеологиите и обичаите винаги се сриват под натиска на фактите. Ще бъде важно да се анализира много сериозно тази радикална промяна на мнението. *** Прелюдията към гражданската война е разширяване на сферата на борбата. Навсякъде във Франция зоните на престъпна дейност на "етническите банди" се разпространяват, като доминират в провинцията и в предишните спокойни квартали на градовете и вече не се ограничават до "чувствителните квартали". Става дума за стратегия, която действа чрез разширяване на зоните на престъпна дейност в рамките на внимателно обмислена стратегия за гражданска война. В Марсилия например в южните квартали, които досега бяха пощадени, се палят коли. На 19 януари 2004 г. регионалната преса разкрива, че четири автомобила са били подпалени без провокация в шести и седми район[130], а други два - в осми. Доминик Таен, заместник-кмет на шести и седми район, изразява съжаление за "нарастване на насилието, на насилствените действия, увеличаване на престъпността, на действията на мафията пред училищата... в южните квартали". На 29 декември 2003 г. един търговец е ограбен посред бял ден на улица W. Puget. По-

интересно: на 4 януари 2004 г. е изгорено голямото дървено разпятие, което се издига над паметника на мъртвите в Сен Жиние. На 9 февруари 57-годишен пенсиониран учител, който се грижел безвъзмездно за църквата Сен-Каннат, е намерен намушкан с нож близо до кръщелния купел. И това не е всичко. В същия дух: на 18 януари на улица Fort-du-Sanctuaire, която води към църквата Notre-Damede-la-Garde, туристите и поклонниците са посрещнати с гледката на два автомобила, които току-що са били подпалени. Кога ще подпалят Нотр Дам дьо ла Гард? Бихме могли да направим някои предположения за самоличността на онези, които са наредили тези актове на "нецивилизовано неподчинение", и на онези, които са ги извършили[131]. *** Какво представлява този вид вандализъм? В обществото малко се говори за него, но вандализмът е все по-сериозен бич, нанасящ същите щети като насилствените престъпления. Нека не говорим само за безбройните подпалени автомобили, но и за разрушаването на спортни зали и обществени плувни басейни, за подпалването на обществени сгради, за масовите кражби на материали, за щетите, нанесени на обществени сгради, и т.н. През последните три години тези деяния са се увеличили значително, както и разходите за тях. Нека вземем за пример Марсилия: според La Provence (7 октомври 2003 г.): Сметката за общината вече е факт: около 1,86 млн. евро годишно, или 12,5 млн. франка", изтеглени от местните данъкоплатци, без да се смятат разходите за охрана и сигурност в размер на 140 000 евро. Местната преса очевидно не си прави труда да спомене етническия произход на тези "вандали", освен с израза "градска младеж". Тази престъпна дейност, която се разраства в цяла Франция, представлява все по-голяма тежест за френската икономика. *** Бедняците се въоръжават. Властите са престанали да отчитат обирите, грабежите и бунтовете, в които все по-често участват военни оръжия: ръчни гранати, гранатомети, автомати и т.н. Криминологът Ксавие Рауфер[132] заявява в La Provence (30 декември 2001 г.): "Трафикът на оръжие не спира да расте, особено от Балканите. От около две години горещите бедняшки квартали гъмжат от тежки оръжия. Тези военни оръжия се пренасят във Франция от криминални елементи от Сърбия и Хърватия или от албанската мафия. Но трафикът на оръжие съществува само защото отговаря на нарастващото търсене, особено от страна на криминалните "стартъпи", групи от градски престъпници по пътя към организираната престъпност. Този арсенал е полезен не само за нападения срещу бронирани автомобили; той е подготовка за гражданска война. Изобщо не е сигурно, че местната полиция е подготвена, нито държавната полиция, нито дори армията... *** Първо се подпалват автомобили, после жилищни сгради. В Шалон-сюр-Сон, през нощта на 8 срещу 9 февруари 2002 г., "младежите" въвеждат нововъведения. След една нощ на безредици, предизвикани по класическия сценарий от (неуспешния) арест на хулигани, които нападнали кино Vox, за да ограбят касата, една жилищна сграда, както и фабрика за четки, са опожарени до основи. В квартал Фонтен-о-Луп жилищните сгради са застрашени от горящи контейнери за боклук, които са били залети с бензин и подпалени. Живеещите на крайбрежната улица успели да потушат

пожарите без чужда помощ, тъй като пожарникарите били обсипани с камъни и не могли да стигнат до сградите. Естествено, прокуратурата в Шалон освободи десетте арестувани бунтовници. През нощта на 2 срещу 3 март, освен че запалили десетина автомобила, бунтовниците подпалили входа и стълбището на апартамент във "вътрешния град" на Страсбург, площад Араго. Обитателите на апартамента трябваше да се преместят в нови жилища. В 21:40 ч. на улица "Огюстен-Френел" в Кроненбург огънят от горящите автомобили се разпространява към долните етажи на жилищни сгради. На улица Becquerel полицията за борба с безредиците (CRS)[133] успява да потуши няколко пожара, възникнали в мазетата на апартаментите. На 4 март 2004 г. в село Пужо в департамента Гар в Южна Франция фермата на пенсионерска двойка в храсталаците е нападната от група "младежи", чийто произход не е необходимо да се споменава. Двойката била "вързана като колбаси" и пребита, кредитните им карти били откраднати, след като те разкрили паролите си под натиск, а къщата им била ограбена и опустошена пред очите им. След това извършителите опожарили фермата и къщата на близкия арендатор и садистично принудили пенсионерската двойка да гледа как имотът им се издига в дим, хвърлили кучето им в горящите въглени, а после затворили двойката в свинарника. Двамата едва оцелели след това изпитание. Направена е още една крачка по пътя към бъдеща етническа гражданска война. Не може да има грешка. Скоро ще станем свидетели на масови нападения в централните части на големите градове, градчетата и изолираните имоти, където сградите ще бъдат опожарявани, и всичко това дори в "хубавите части" на града. *** От "любителски" терористични атаки страдат и бедняшките квартали. Естествено, медиите не говорят много за тях. Свидетели сме на увеличаване на нападенията с експлозиви, за които никой не претендира за заслуга, особено във Франция. В края на декември 2003 г. и през януари 2004 г. бяха извършени три случая със самоделни бомби: 1) в Белфор, бомба избухва пред Дома за информация за образованието и заетостта в "проблемния район" Les Résidences, след два криминални запалителни акта срещу обществени сгради със значителни щети; 2) Младежкият културен център (MJC) в Мюлуз - отново в проблемен район - е атакуван с бомба (с помощта на пожарогасител, напълнен с експлозиви), вероятно защото е бил затворен след инциденти между "младежи" и преподаватели; 3) в Монжерон (в южната част на парижките бедняшки квартали) фасадата на гимназиален салон е напълно изравнена със земята от бомба. Ръководството на училището изрази своята "изненада" и обясни, че "никой скорошен инцидент не може да обясни акт на отмъщение или репресия". В действителност това е началото на партизанска война. Засега няма човешки жертви, но това ще се случи... Тези терористични чираци (всъщност на кого подражават?) са все по-умели в използването на взривни вещества. Ще става все позле... *** Франция не е единствената страна, в която пожарникари са замеряни с камъни и нападани. Във Великобритания през 2001 г. има съобщения за 161 нападения срещу

пожарникари, дошли да гасят умишлено запалени коли. На 19 септември 2003 г. в квартал Блекхил в Глазгоу група пожарникари са нападнати с ножове и запалителни устройства. Много пожарникари са тежко ранени. В предградието Мерихил десетгодишни деца хвърляли коктейли "Молотов" по пожарните коли. Местният капитан на пожарникарите отговорил: "Аз съм потресен. Тези нападения са все повече и повече. Защо?" "Политическата коректност" никога няма да даде отговор. Пожарникарите (както и полицаите) са символ на "роден униформен авторитет". Британският общностен модел не работи по-добре от задължителната асимилация от френски тип. Това очевидно е антиевропейска расистка дейност. Високопоставените социолози не го виждат, но обикновените хора го виждат, може би... *** Нека си припомним случая с нападението срещу "суперполицаите" от GIPN. 134 В Бриансон, във вторник, 25 ноември 2003 г., от Ница пристига отряд елитни полицаи от GIPN, за да усмири луд, който стрелял бясно. Операцията е успешна. Безумецът е отведен в психиатричната болница в Ларан-Монтеглен. Когато операцията приключила, около петнадесет полицаи, все още в униформи, се отправили към един ресторант. Тогава те били обиждани и нападани без особена причина от така наречената "група младежи". Това завършило с обща кавга и различни наранявания. Никой не е бил арестуван, въпреки помощта на полицаи от местния комисариат. Самоувереният вестник "La Provence" (27 ноември 2003 г.) предполага, че "членовете на GIPN са тези, които са предизвикали сблъсъка". Разбира се, няма съмнение в това! Полицаите са тези, които са провокирали "младежите", като са се разхождали в униформи. Тази случка, която Морис Фортул от "Ла Прованс" нарича "доста изненадващ инцидент", ще изненада само слепите. *** Поверителен доклад (28 юли 2003 г.) на DCRG[135] е посветен на тревожното нарастване на нападенията над полицаи, които не са на служба. Националният произход на тези нападатели никога не се споменава, но може да бъде подозиран. В доклада се казва: "Нападенията срещу полицаи, които не са дежурни, освен символично предизвикателство към публичните институции, изразяват истинска омраза към властта, а жертви стават държавни служители. Понякога обяснението може да бъде желание за отмъщение от страна на престъпниците, които се срещат със служител, участвал в техния арест или в съдебното производство, в което са участвали". В доклада се споменава за увеличаване на следните случаи: 1) много жестоки засади срещу полицаи, които се прибират у дома; 2) опити за убийство на полицаи както в униформа, така и в цивилно облекло, дори ако нападателят никога не е имал връзка с жертвата; 3) брутални нападения над семейството или роднините на полицаите (включително сексуални нападения над съпругите на полицаите), когато се научи, че "този и този е полицай"; 4) нападения над млади ADS[136] или бити полицаи, "идващи от проектите" (т.е. от имигранти). Тези събития са придружени от расистки коментари и графити. Обикновено те са първите стъпки към гражданска война. В доклада се посочва и "безпокойството на общностите пред лицето на насилието през лятото. Те са се превърнали в сцена на сблъсъци между враждуващи банди,

които помрачават празненствата по случай края на летния сезон. Тъй като не могат да гарантират сигурността на събитията, избраните длъжностни лица и организаторите отмениха някои празненства". Всъщност редица отдавна установени традиционни фестивали са били потушени един след друг. Дали това не е била целта на насилието? В доклада се отбелязва и развалянето на популярни френски ваканционни райони (това, разбира се, не се отнася за стилните райони, които са силно защитени): "Обикновено, с големите тълпи от почиващи, които отиват на море, в съчетание с пристигането на младежи от проблемни райони, насърчавани от операцията "Ville Vie Vacances", която насърчава почивката на море за градската младеж, крайморските райони, които някога са били спокойни и претъпкани със семейства, сега преживяват "значителни актове на улична престъпност". VVV е прекрасна инициатива, при която дребните наркобарони, надзиравани добре или зле, биват възнаграждавани с почивки за сметка на данъкоплатците... Кога най-накрая на френския народ ще му дойде до гуша? *** Често се казва, че в "проблемните квартали" младите крадци и пънкари са "само една шепа, едно малцинство", с което се намеква, че с още няколко ареста и построги закони полицията би могла веднага да възстанови реда и че заплахата по принцип е минимална. Обезпокоен от умножаването на големите и агресивни банди, социологът Bjarne Melkevik отбелязва неудържимото разрастване на "субкултурата на насилието", която е все по-разпространена сред младите африканци от Магреба в Violence et délinquance des jeunes. [137] Доказвайки, че явлението съвсем не е маргинално, социолозите Софи Боди-Гендро и Никол Льо Генек в доклад за насилието в градовете, представен на правителството през май 2001 г., обясняват: "В един жилищен проект (ZUP) с 28 000 жители като Le Val-Fourré или Mantes de Jolie, 11 000 младежи са потенциални бунтовници". С други думи, в една "нормална" ситуация полицията трябва да се сблъска с по-малко от 100 хулигани. Тези 100 обаче ще бъдат "офицери", които обучават няколко хиляди нападатели. Тогава, ако за всеки ZUP броим 11 000 "бойци", в цяла Франция, ако избухне бунт, трябва да има много повече от един милион потенциални бунтовници! Градската полиция, CRS и държавната полиция няма да могат да се справят с тях. Това вече не е полицейска ситуация за поддържане на реда, а военна ситуация на открита война. Правителството знае това. Ето защо прави всичко възможно, за да "купи" мира в бедняшките квартали и градовете. Те се отдръпват, за да скочат по-далеч. Превантивните мерки, които предприемат, няма да спрат една искра да провокира едновременно и всеобщо въстание в развитието на събитията, което ще изглежда точно като гражданска война. *** В Белгия ислямистите образуват държава в държавата. В доклад на белгийската парламентарна комисия, специализирана в областта на образованието, се отбелязват следните факти: тайните служби са открили, че "твърдата" ислямистка мрежа Салафи, базирана в Саудитска Арабия, "е създала виртуална тайна религиозна държава в Кралство Белгия" с "ислямска полиция", която налага спазването на ислямските закони и наказва наркодилърите, сутеньорите и арабските търговци на

алкохол. Сред другите ѝ дейности са разпространението на касети с Бин Ладен и проповедници на тероризма, както и паравоенно обучение и парашутни скокове в гората на Ардените. 350 000 мюсюлмани в Белгия са целта на тази организация, която цели да ги фанатизира. Добрите белгийски депутати и сенатори се опасяват, че тези ислямисти "разрушават постигнатото от правителството дело на асимилация" и че "тази пета колона може да извърши опасни действия, ако конфликтът в Близкия изток се задълбочи". Докладът заключава: "Белгия се е превърнала в централна логистична база за терористични групировки като Ал Кайда, алжирската ГИА, уахабитската Таблих, палестинската Хамас и египетското Мюсюлманско братство". Арманд де Декер, председател на белгийския Сенат, заявява: "Много от тези групировки са в процес на опити за реислямизиране на мюсюлманското население на Белгия в най-радикална посока". По подобен начин "Арабско-европейската лига", ръководена от Саудитска Арабия (нейната пакистанска терористична секция е Rabita Trust), заплашва белгийското правителство в интернет със създаването на ислямски властови структури в Белгия и Европа. Ислямистките резиденти отлично са разбрали, че Белгия, слаба държава, в която се намират институциите на Европейския съюз, е идеалната входна врата за завладяване на Европа. 138 Какво мисли за всичко това ислямофилът Луи Мишел[139]? *** Математиците знаят, че има определени уравнения, които не могат да бъдат решени, че има проблеми без решение, "при равни условия", т.е. при задаване на текущите параметри. Щом променим системата от допускания обаче, "множеството", по-точно теорията на множествата, подобно на теорията на катастрофите, показва, че уравненията, които не могат да бъдат решени в старата система А, стават решими в евентуална нова система Б. Нека приложим тази математическа философия към очевидно нерешимия проблем на имиграцията. Първото решение беше това на асимилацията: "Всички хора, родени в чужбина, ще станат добри французи и добри европейци". Нека продължим. То не работи. Това беше модата на 70-те и 80-те години на миналия век. Това решение изчезна, когато се сблъска с масовата имиграция и нарастващата сила на исляма. Само няколко упорити "републиканци" все още го защитават. Напротив, родените във Франция са тези, които са заплашени, че ще трябва да се "асимилират"! Второто решение е комунитаризмът, който също е кръстен асимилация. Става въпрос за компромис, вдъхновен от Съединените щати и доста неясните теории на интелектуалния "етноплурализъм", десен и ляв. Хората, родени в чужбина, запазват своята "култура", но се придържат към общ "минимум", глобален обществен договор[140]. Обществото се превръща в тих калейдоскоп, обединен от мек и успокояващ deus ex machina[141]. Тази утопична визия, русофилска и юношеска, все още защитавана от учени старци, които малко флиртуват с апартейда (откъдето идват и съпартийците им в крайната десница), е изпробвана от всички европейски държави. Резултатът е пълен провал. Не е имало "асимилация" на "етнически общности", които да съжителстват мирно. Напротив, етническата гражданска война е точно зад ъгъла.

Третото решение е контролът (проверка и ограничаване на влизането на имигранти, политики за сигурност и т.н.) - решението, което е предпочитано от "крайната десница", както те бяха кръстени, между другото погрешно. Това решение е невъзможно при сегашното състояние на нещата - система А. В продължение на двадесет години нейните привърженици предлагат програми и политики навсякъде в Европа, без никога да са печелили повече от 15 процента от гласовете. Това е проблем. Междувременно течът не е запушен. Решението на този проблем е математическо. Трябва да променим референдума. Точката, от която няма връщане, в система А е достигната. Преминаването към система Б ще позволи откриването на приемливо решение. В математиката напускането на едно множество (както впрочем и във физиката) означава влизане в друго, където алгебричните параметри вече не са еднакви. В тази нова съвкупност уравненията най-накрая могат да бъдат решени. Следователно въпросът за имиграцията може да намери своето решение само в рамките на една нова нормативна система, в която неразбираемите уравнения ще станат разбираеми и в която това, което не е било предвидено, ще бъде. Какво обаче ще може да ни накара да променим референтната система, да преминем от система А към система Б? Теорията за катастрофите ни дава отговора: насилствена промяна на ситуацията, "преобръщане" в хаос, от който започва "нова система" (система Б), която преди това е била немислима, но ще стане реална. И нерешимото уравнение ще бъде решено. Икономика: Утре - Голямата европейска депресия Европейската икономика се насочва към безпрецедентна рецесия поради сериозни структурни причини. Една икономика преживява дълги цикли на разширяване и свиване, които за разлика от кратките цикли не се дължат на психологически фактори на доверие, а на обективни елементи на инфраструктурата, наречени "структурни основи", които включват техническия прогрес или упадък, демографията, миграцията, мира или конфликтите, естеството на икономическите и паричните институции, но също и правителствените политики, нивото на образование и накрая качеството на работната сила, дори климата. В общи линии, от 1850 г. насам, с изключение на мимолетните кризи (1929-1937 г.), европейската икономика преживява невиждан досега в историята си непрекъснат растеж (както и останалата част от "Запада"), който не е прекъснат от световните войни. Може да се прогнозира, че този дълъг период на материален "прогрес" и нарастващо богатство ще спре и ще се обърне през първото десетилетие на ХХI век и ще навлезем в много дълга рецесия, която може да продължи сто години. Тази ситуация вече се е случвала няколко пъти в историята, когато цели цивилизации са преминавали от благоденствие към трайна бедност. Всъщност за първи път всички "структурни основи" на икономиката са дълбоко дестабилизирани. Всички предупредителни светлини са червени. Не забравяйте, че в крайна сметка здравето на една икономика не зависи от валутни манипулации, банкови или финансови спекулации, а от човешкия труд.

Сериозните дестабилизиращи структурни фактори, които се обединяват, са следните: 1) Драматично застаряване на населението. Ефектите от него ще започнат да се усещат през 2005 г. (от пенсионирането на многобройни групи). Тъй като правителството не е предвидило и реформирало пенсионната система, плащана от данъците всяка година, знаем, че вече е твърде късно. Няма да има достатъчно средства, за да се осигурят средства и здравни грижи за възрастните хора, а работещите ще бъдат облагани с все по-високи данъци. Резултатът от това задължително ще бъде всеобщо намаляване на покупателната способност и следователно на икономическия растеж, основан на потреблението. Застаряването на населението бързо ще доведе и до още един плашещ ефект: загуба на технологични умения. Няма достатъчно млади умове. 2) Така желаната от ООН масова имиграция на нови батальони от Третия свят, за да се запълнят тези празнини, е измама. Тези мигранти са неквалифицирани и сами се нуждаят от социални услуги. Те са усти, които трябва да се хранят, а не мозъци, необходими в едно постиндустриално общество. Германия искаше да внесе повече от 30 000 инженери, от които се нуждае (вече), но получи само 9 000 индийци. Имиграцията-колонизация (цялата цена на която вече надхвърля 122 млрд. евро годишно), която няма да спре да се разраства, прибавена към постоянно нарастващата раждаемост на чужденците - повечето от тях, както всички знаят, не са в състояние да получат добро образование - ще бъде още една спирачка за икономическия просперитет. Сегашните маси "младежи" от Африка и Северна Африка в по-голямата си част ще имат избор само между безработица, подкрепяна от социални плащания, или участие в паралелната и криминална икономика. Професионалната стойност на работната сила ще претърпи драматичен спад още през 2010 г. 3) Тези фактори се утежняват от нетното понижаване на качеството на образованието, което се влошава във всяка област, дори в науката. Към този феномен се добавя и изтичането на мозъци. 50 000 френски учени са емигрирали в Силициевата долина и са заменени от тълпи имигранти от Субсахарска Африка, които са неквалифицирани и се нуждаят от социални помощи. В момента половината от завършилите френски бизнес и научни училища искат да емигрират от Франция, особено в англосаксонските страни. Причините за това са по-високите заплати, по-ниските данъци и осигуряването на по-добро качество на живот (сигурност). 4) Друг дестабилизиращ елемент е фактът, че икономическите институции на Европейския съюз стават все по-лоши поради регулаторната тежест, липсата на лидерство и големи проекти и увеличаването на правата. Икономическата политика, която се състои в отваряне на границите за световния пазар, като същевременно натоварва и затруднява европейските предприятия под тежестта на бюрократичен социализъм, е самоубийствена. Вече казах, в съгласие с Морис Алаис[142], че за да функционира, европейската икономика трябва да практикува автархия по отношение на външния свят (квотна система за стоки и мигранти) и неокейнсиански либерализъм за вътрешния пазар. В Европа ние практикуваме обратното - глобализиран, но бюрократичен ултралиберализъм.

5) Към тези беди трябва да се добави и катастрофалното боравене с новата обща валута - еврото. Еврото не измести долара от трона. Напротив, то го направи посилен! Непростимата грешка беше да се деполитизира валутата, да се предаде в ръцете на безотговорна централна банка, т.е. в ръцете на международните финансови спекулации. Не може да има доверие във валута, която не се ръководи от паричната политика на ясно териториално суверенно правителство, какъвто е случаят с долара. *** Свидетели сме на първите признаци на слизане на европейската икономика към статута на Третия свят. Изкуствено създадените "работни места за младежи" (emplois-jeunes) ни дават първата представа за това. Нима някой сериозно си представя, че Франция и Европа ще могат да запазят сегашния си стандарт на живот през ХХІ век? След десет, двайсет или трийсет години те ще бъдат все по-натоварени с имигранти-колонисти от Третия свят, все по-африканизирани и ислямизирани, жертва на все по-сериозни проблеми със сигурността и поддържането на реда и законността. Родените в тях ще бъдат все по-възрастни, образованите млади хора масово ще напускат собствените си страни, а необходимостта от осигуряване на субсидии за непроизводителните ще става все по-сериозна. Със сигурност няма никаква надежда! И поради "ефекта на снежната топка" сривът може да настъпи внезапно, дори до средата на това десетилетие. Проспериращата икономика се основава на високо ниво на научни изследвания и инвестиции, за да се опазва околната среда, да се развива туризъм и най-съвременни индустрии, да се поддържа националното наследство, да се предават културните традиции и идентичност, да се въвеждат иновации и т.н. Особено във Франция тенденцията е точно обратната. Производствените инвестиции непрекъснато намаляват пропорционално на размера на държавния дълг, тежестта на субсидиите и социалните услуги, както и на създаването на излишни и неквалифицирани публични длъжности. Така например всички големи военни и ядрени програми бяха преразгледани в посока надолу, въпреки че това са най-ценните инвестиции в технологични продукти и създаване на работни места на високо ниво - да не говорим за зависимостта, която подобна оставка води до САЩ, нашият основен технологичен и икономически съперник. Като дял от БВП Съединените щати отделят 50 % повече от Европейския съюз за инвестиции в научноизследователска и развойна дейност. Зад тази политика не стои Уолстрийт, а по-скоро изпълнителната власт и Конгресът, които подкрепят с решителна и националистическа последователност всички авангардни индустрии, независимо дали става дума за кино, компютри, космос, аеронавтика и т.н. Франсоа Перу[143] повтаряше в курсовете си в Колеж дьо Франс, които посещавах през 70-те години на миналия век: "Съединените щати възхваляват либерализма на свободния пазар без защита или утопичния социализъм за други страни, за да ги отслабят, но за себе си прилагат рецептата на плановия и дирижиран държавен капитализъм според добрите стари рецепти на Кейнс[144] и Шахт"[145]. *** Европейските общества са изцяло подчинени на краткосрочната диктатура на пазара, спекулата, високите данъци и държавните субсидии, но също и на

социалистическите и бюрократичните навици. Те дават предимство на парите пред труда и "структурните основи". Парадоксът на тези общества се състои в това, че като се предават, вързани с ръце и крака, на икономизма, те са много лоши в управлението на икономиката! Когато само пазарът направлява икономиката, тя ослепява и скоро изпада в постоянна криза, която води до бедност за хората. Всички уважавани икономисти знаят, че дългите периоди на просперитет никога не са били осигурявани от пазарите, а от политически лидери, които гарантират висококачествено образование, стимулират динамична демография чрез пронатална политика, насърчават инвестициите чрез големи национални програми, поддържат ниски данъци, ограничават вноса, осигуряват свободен и прозрачен вътрешен пазар, подкрепят националните предприемачи, развиват научните изследвания и строго контролират имиграцията. Това е точно обратното на това, което правим днес. Нашето правителство подкрепя гей-парадите и технопарадите, наема екологични агенти във ведомствата, умножава преподавателските длъжности, като поощрява избираемите дисциплини в националната образователна система с все по-неудовлетворителни резултати, анулира дълговете на африканските страни, прахосва парите на данъкоплатците за напълно безполезни проекти за "градско обновяване" или за милиарди за субсидии на псевдохуманитарни сдружения. Той също така демонтира атомната електроцентрала Super-Phénix, отменя канала Рейн-Рона, отказва се да инвестира в новия френско-германски ядрен реактор EPR, намалява разходите за военна техника, непрекъснато намалява размера на железопътната система и т.н., и т.н. *** Изядохме си белия хляб. Добрите дни свършиха. Прогнозите ми са много мрачни, но не виждам някой, който би могъл да ми противоречи, освен некомпетентни хора като Ален Липиец. 146 Всички икономисти, с които съм ги обсъждал, особено Морис Алаи, единственият французин, спечелил Нобелова награда за икономика, но и успешни бизнесмени, се опасяват от дълбока и продължителна рецесия на европейските икономики. Така или иначе, в това общество, основано на късогледство, един шок може да бъде само здравословен. Една гигантска икономическа криза, каквато не сме виждали досега, която вероятно ще бъде засилена от изключителната крехкост и нестабилност на сегашните икономически механизми, които са "мрежови" и абсолютно взаимозависими, може би ще бъде единственото средство за разрешаване на някои проблеми, които са достигнали остър стадий... *** Изтичането на мозъци е съпроводено с пристигането на маси от неквалифицирани имигранти. Докато преглеждах файловете си, попаднах на този коментар на Кристиан Сент-Етиен, професор по икономика в Париж-Дофин, публикуван в интервю за списание Le Figaro (28 февруари 1998 г.), по повод напускането на младите френски висшисти: "Това явление е изключително тревожно от гледна точка на демографския баланс. Едновременно с това сме свидетели на емиграцията на 40 000 до 50 000 висококвалифицирани лица годишно, докато Франция привлича на своя територия всяка година 100 000 чужденци, от които 80 % до 90 % са абсолютно неквалифицирани. Какво искат те? "Да се възползват от нашата система

за социална сигурност и да не произвеждат ефективно. И по-точно: "Ако явлението продължи, след десет години страната ни ще приеме един милион неквалифицирани имигранти, а половин милион образовани французи ще я напуснат! Сент-Етиен изчислява, че (като се добавят разходите за образование към загубената добавена стойност) емиграцията на всеки млад висшист се равнява на "10 милиона франка добавена стойност, загубена от френската икономика за десет години". Той обяснява: "От друга страна, разходите за едно типично семейство имигранти, влизащо във Франция, са от порядъка на един милион франка годишно (субсидия за жилище, безплатно здравеопазване за всички, безплатно образование, помощи при безработица ...). Умножете тези разходи по 100 000 имигранти годишно и ще видите, че хамбарът гори. Трябва да действаме незабавно! Сред причините, поради които хората напускат Франция, са високото данъчно облагане, дължащо се на пенсионната система, която се плаща от текущите данъци и от заплащането на безработица и социални услуги (особено за имигрантите), както и идеологията, насочена срещу труда (пенсиониране на 55 години, 35-часова работна седмица и т.н.). Не забравяйте, че в САЩ хората работят с 30 % по-дълго, отколкото във Франция. Към загубата на висшисти трябва да се прибави и експатрирането на капитали и инвестиции, които печелят повече и се облагат с пониски данъци в чужбина - виж случая с Vivendi."[147] Сент-Етиен заключава: "Спешно призовавам за създаването на парламентарна комисия, която да установи "баланса на уменията" на имиграцията. . . . Ако този феномен продължи пет или десет години, Франция скоро ще се превърне в единствената голяма индустриална страна, която "върви по пътя на изоставането". Той заключава: "Отказът да се погледнат фактите в очите ще доведе страната до самоубийство". *** Европейската комисия е обезпокоена от размера на изтичането на мозъци към САЩ. Филип Бускин, комисар по научните изследвания на ЕК, коментира пред Агенция Франс прес: "75 % от европейците, получили докторска степен в САЩ, планират да останат там, вместо да се върнат да работят в Европа. Това е един порочен кръг. Имаме сивото вещество, губим част от него и европейските предприятия го търсят там, където е, например в Бостън". Освен това 50 % от възпитаниците на големите френски бизнес училища планират да напуснат Франция. Една от причините за този отлив е гъвкавостта и динамиката на американските предприятия и ниското данъчно облагане в САЩ. В същото време ние внасяме маса хора без професионални умения, които се нуждаят от изхранване от Третия свят. *** Креативните французи емигрират все повече (50 000 французи в Силициевата долина край Сан Франциско, 40 000 в Лондон и т.н.). Иновативните предприятия преместват централите си в Лондон, Амстердам, Ню Йорк и на други места. Реми Годо пише в Le Figaro Économie (13 юли 2001 г.): "Докога френски компании като Vivendi Universal ще запазят централите си, а Aventis - изследователските си центрове за борба с рака във Франция? EADS, Euronext и Dexia направиха своя избор: напуснаха. Проучване на Ernst & Young показва, че 44 % от изпълнителните директори, живеещи във Франция, биха искали да преместят част от дейността си в

чужбина! Докладът (декември 2000 г.) на инспектора по финансите Фредерик Лавенир, който, разбира се, не е имал никакъв ефект, осъжда "катастрофалния образ на Франция", който имат ръководителите в промишлеността, и "катастрофалната съдба на творческите млади хора". Докладът на Сената (юни 2001 г.) изразява тревога от "експулсирането на образовани хора, капитали и предприятия, както и от погрешните решения на правителството". Причината за тези много сериозни факти е анализирана в тревожен доклад на социалиста Мишел Шарза, представен на Лионел Жоспен[148] (юли 2000 г.): обезкуражаващи нива на данъчно облагане, социална и профсъюзна закостенялост, 35-часова работна седмица, суетни бюрократични тежести, нови такси и задължения, наложени на предприятията (законът за "социална модернизация")[149] и т.н. Дори в левицата хората се разстройват от тази догматична и самоубийствена политика на социалистическотроцкистката власт и марксисткия догматизъм. Държавата предпочита да финансира непроизводителната "младеж" от бедняшките квартали, да наема избиратели като излишни бюрократи и да води "социална" политика по краткосрочни електорални причини (които по принцип са напълно антидемократични) и да облага с данъци жизнените сили в обществото, единствените истински създатели на богатство, които в крайна сметка напускат страната. Вярно е, че още от 1793 г. истинските вдъхновители на социалистическото правителство на Жоспен знаят, че "Републиката не се нуждае от учени"[150]. това е старата омраза към елитите в полза на "масите". В онези времена те са били гилотинирани като Лавоазие, а сега емигрират в Съединените щати. От 1997 г. насам Франция са напуснали 857 френски учени с отлична репутация! Резултатът ще бъде бедност, а икономиката и обществото ни ще се превърнат в част от Третия свят. Четвъртата световна икономическа сила" (казва Лоран Фабиюс)[151] има големи шансове скоро да изгуби тази позиция... *** Съкращаването на военните ни бюджети компрометира заетостта и високите технологии. Въпреки че заплахите срещу Европа изобщо не са намалели след края на "студената война", а по-скоро обратното, европейците намаляват военните си бюджети (САЩ правят обратното). Тези бюджети се задушават от натиска на социалните и медицинските разходи, които се дължат на имиграцията и застаряването на населението. Намаляването на разходите за отбрана е не само стратегическа грешка, но и голяма икономическа грешка, тъй като военните технологии са източник на пробиви в науката и работните места повече от всичко друго. Новият многонационален европейски концерн за аеронавтика и отбрана EADS (създаден от обединението на Matra, Alena Marconi Systems, British Aerospace, Deutsche Aerospace, Aérospatiale, Finmeccanica и белгийски, испански и холандски компании) уволни 1500 служители през 2001 г. (висококвалифицирани инженери, които ще заминат за Северна Америка), защото европейските пазари на отбранителни продукти са в застой или се свиват. Германия, Белгия, Франция, Италия и др. намаляват военните си покупки. През 2000 г. 1500 редовни служители вече са напуснали отдела за отбрана. Томас Ендерс, директор на този отдел, заявява

във "Файненшъл таймс" (15 декември 2000 г.): "Военните бюджети не са загуба на пари, а незаменим локомотив за граждански технологични пробиви и добри работни места". Нека си припомним, че интернет, мобилните телефони, телекомуникационните сателити, гражданската аеронавтика и т.н. са пряко следствие от военните технологии. Социалните последици от намаляването на военните бюджети са катастрофални. Например DCN (Direction des constructions navales) уволнява работници в корабостроителниците в Тулон и Шербург. Това е самоубийствено. "Работни места за младежи", неквалифицирани младежи, заместват висококвалифицираните технологични и военни работни места. *** Дали реформата на пенсионните обезщетения е само прах, хвърлен в очите ни? Правителството на Рафарен[152] се хвали, че смело се е заело с проблема с пенсиите и е решило въпроса за тяхното финансиране, като същевременно е разклатило левия корпоративизъм. Не такова е мнението на Мари-Лор Дюфреш, генерален делегат на асоциацията "Sauvegarde Retraits", както казва тя в списание "Renaissance des hommes et des idées" (декември 2003 г.). Тя признава, че законът на Фийон[153] (21 август 2003 г.) е въвел три положителни, макар и плахи, подобрения: уеднаквяване на индексацията на пенсиите между частните и публичните субекти; изравняване на размера на оценките (едва от 2008 г.) и гъвкавост при управлението на пенсиите за преживелите съпрузи. Това обаче са незначителни мерки, които не засягат същественото. На първо място, поради страх от стачки на синдикатите на държавните служители, тази "реформа" не атакува специалната, привилегирована администрация на държавните служители, особено на френската национална железопътна система (SNCF), която е изключително скъпа, тъй като в нея работят 180 000 активни служители за 350 000 пенсионери, които основно се заплащат от данъкоплатците. Средната възраст за пенсиониране на кондукторите е 50 години, а на служителите в офисите - 55 години. Само във Франция... И накрая, SNCF запазва същия абсурден начин на изчисляване на пенсиите на пенсионираните служители: "Базовата заплата, която служи за определяне на увеличението на пенсията, остава базирана на последните шест месеца за държавните служители, докато за частните работници тя е функция на 25-те най-добри години". И накрая, тази малка реформа не е финансирана и не може да бъде финансирана: "Дефицитът, предвиден за 2020 г., ще нарасне до 43 милиарда евро. Благодарение на новите мерки той би могъл да бъде задържан до 18 милиарда. Тази последна оценка се основава на хипотеза за икономически растеж - много оптимистична - от 2,5 % годишно и също толкова хипотетично ниво на безработица от 6 % . . . Не е далеч моментът, когато 3,5 милиона пенсионери от публичния сектор ще струват на данъкоплатците повече от 8,5 милиона пенсионери от частния сектор. Не бива да се забравя, че по-голямата част от политическата класа и депутатите, както от десницата, така и от левицата, са съставени от "необвързани" бюрократи. Очевидно е, че следващата "реформа" на социалното осигуряване ще бъде също толкова плаха и неефективна, а прословутата "пропаст" между държавното и частното ще продължи да се увеличава. Цялото това дело е оптическа илюзия, прах в

очите ни. Ако отлагаме решаването на проблема, ще се озовем направо в стената. Само един истински шок във всяка област ще може да провокира истински реформи. *** Франция е корпоративна страна, общество в застой[154], неспособно на най-малката реформа и на каквото и да е възприемане на бъдещето. Тя е обратното на Германия, която е готова да хване за рогата сериозния проблем на пенсионирането. Законната възраст за пенсиониране в Германия е 65 години за мъжете и 60 години за жените. Герхард Шрьодер иска да я повиши на 67 години през 2011 г., въпреки опозицията в неговата партия[155] - СДПГ.[156] Катрин Гьоринг-Екхард, председател на парламентарната група на Зелените, смята, че "може да се приеме сериозно едно намаляване на равнището на пенсионните плащания" на заможните пенсионери. Във Франция подобни мерки и дискусии са немислими ... Въпреки тези драстични и смели мерки обаче министърът на финансите Ханс Айхел току-що призна, че "делът на разходите за пенсии се е променил през последните три десетилетия от 14 % на 29 % от бюджета. Ако този процес продължи, без да се забавя, през 2050 г. този дял ще достигне 80 %. Това не може да продължава" (Süddeutsche Zeitung и Leipziger Volkszeitung, 30 май 2003 г.). С други думи, това би означавало срив на цялата икономика. *** Какви са истинските причини за огромния дефицит на здравното осигуряване? Докладът на Сметната палата от 18 септември 2003 г. (който, трябва да признаем, никой никога няма да вземе под внимание) обяснява тази дупка от 29 милиарда евро - дефицит от 90 милиарда франка, натрупан от 1997 г. до 2003 г. - с некомпетентността и непоследователността на всяко правителство, което позволява разходите да растат. Тази неконтролируема инфлация съвсем не е последица от "перфектната буря" или липсата на доходи, нито дори от по-доброто управление на медицинските ресурси (точно обратното!), а от постоянната небрежност и разточителство на правителствата от Жоспен до Рафарен. Палатата изброява абсурдите на управлението на некомпетентни хора, които чрез демагогия и нежелание за промяна поради студени крака ни приближават неумолимо все повече към фалита: 1) неконтролируемо нарастване на броя на медицинските рецепти, като се пренебрегват и изкривяват минали споразумения; 2) небрежно увеличаване на дневните обезщетения за отпуск по болест; 3) прилагане на 35-часова работна седмица в болниците (с цена от 3. 4 млрд. евро годишно); 4) повишаване на хонорарите на Рафарин за общопрактикуващите лекари (690 млн. евро); 5) липса на предписани "генерични лекарства"; 6) увеличаване на броя на пациентите, нуждаещи се от "дългосрочни грижи" през 2001 г. с 900 000, които се възстановяват на 100 %, плюс увеличаване на разходите за домашни посещения; 7) непрекъснато игнориране на "контрола върху цените" и споразуменията, подписани от лекарите, които отказват "оценката на практиките" - 180 от 130 000 са я подписали; 8) неспособност на Martine Aubry и Élisabeth Guigou[157], а след това и на Jean-François Mattei да прекратят възстановяването на разходите за лекарства, които не действат (недостатъчни за "извършената медицинска услуга"), и за терапевтични дейности

"за комфорт"; и 9) отказ от премахване на привилегированите грижи в многобройни категории за бюрократите, които са напълно неоправдани. Вече знаем, че слабото правителство на Рафарин няма да реши проблема със здравното осигуряване и реформата на социалното осигуряване в по-голяма степен, отколкото този с пенсионирането. Целта на катастрофалното правителство на Матей[158] съвсем не беше да хване бика за рогата (както правят други европейски страни) и да прекрати дефицита, а просто да се опита да върне дефицита от 2004 г. (17 милиарда, за да се погрижи за здравното осигуряване) на нивото от 2003 г. (12 милиарда). Жалко... Забравих ли да кажа, че всички тези натрупани дефицити не са нищо друго освен заеми, а така също и договорени дългове, които данъкоплатците ще платят един ден заедно с лихвите? Проблемът вече не е да се разбере дали системата ще се срине, а кога. Това няма да е хубава гледка, предвид предстоящото застаряване на населението. *** Каква е ситуацията с френския дълг? Той е потресаващ и всяко френско правителство в продължение на тридесет години го е оставяло да расте, изоставяйки всякаква дисциплина в областта на публичните финанси. Спомнете си, че Европейският социален форум[159], състоящ се от троцкистки глобалисти, беше отчасти финансиран от кабинета на министър-председателя... Държавният дълг (взет назаем, за да се запълни бюджетният дефицит) нарасна от 80-те години насам от 20 % от БВП до над 60 % и ще достигне 70 % през 2005 г.[160] Разходите на френската държава нараснаха през 2003 г. до 280 милиарда евро при само 220 милиарда евро приходи. Нито едно домакинство или предприятие не може да поддържа разходи, по-високи от приходите му с 27%. Тази задлъжнялост е сред найлошите в развития свят и допринася за бавното спускане на страната ни към статута на Третия свят. За всеки активен работник дългът възлиза на 38 000 евро. За погасяването на този дълг и лихвите по него всяко френско домакинство плаща по 2000 евро годишно - и сумата нараства всяка година. Без този дълг щеше да има допълнителни приходи, които да се вливат отново в икономиката. Обслужването на дълга заема второ място в бюджета след "мамута" - националното образование. Сметната палата знае това, бунтува се срещу него, но без законова власт протестира напразно. Освен това трябва да се запитаме дали огромните разходи за имиграция не са съществен фактор за този предстоящ банкрут. И нека не забравяме, че финансовият банкрут на държавата често е бил факторът, който е отприщвал революции. *** Франция не може да се справи с работата. Това е индустриалната страна, в която хората работят най-малко, като се има предвид 35-часовата работна седмица, празниците, "мостовете",[161] дългите платени отпуски и, разбира се, системните стачки на държавните служители или прекомерните държавни предприятия. Това е страната, в която най-много се е теоретизирало за правото да бъдеш мързелив,[162] където старомодните марксисти изискват в платформите си "граждански доход", който е равностоен на индексирана минимална заплата (salaire minimum interprofessionel de croissance, или SMIC) за всеки човек, който е избрал да не работи. (Подобна мярка, освен че увеличава безотговорността, би имала и недостатъка да

засили смукателната помпа на имиграцията). Това е страната, в която хората се пенсионират в най-ранна възраст и все още се чуват призиви за още по-голямо намаляване на пенсионната възраст, въпреки застаряването на населението. Това е страната, в която интелектуалци, които нямат връзка с реалността, обясняват, че работата е форма на отчуждение и че бъдещето ще бъде общество на свободното време. В сравнение със своите съседи Франция се движи на забавен ход. Почивката е в центъра на всеки разговор. Производителността на глава от населението е с 40 % по-висока в САЩ, отколкото в Европа, което е основната причина за застоя на Европа по отношение на властта и богатството. След това - противно на общоприетото мнение - този отказ от работа, този мързел, ако трябва да го наречем с неговото име, води като всяка леност до клинична депресия. Франция е една от европейските страни с най-висок процент самоубийства сред младите хора и с най-голяма употреба на успокоителни. Всъщност принизяването на стойността на труда и пренебрегването на производителността лишават хората, особено тези със скромни възможности, от причините да се чувстват полезни и да се радват на самоуважение, и ги водят до депресия. Намаляването на количеството на труда задълбочава социалните търкания и засилва всеобщото изтощение. Освен огромните социални проблеми, които предизвикват (вж. болничния сектор), катастрофалната 35-часова работна седмица допълнително нарушава баланса между работата и свободното време и кара населението постепенно да губи вкус към активност и труд и да се поддава на изкушението на безделието. Какво става с дейностите през свободното време? За повечето хора тези дейности рядко са активни и творчески. Средната класа, която все повече обеднява, не може да си позволи да се възползва от прекомерни пътувания в свободното време. За тях свободното време не е повод за учене или творчество. Те преживяват свободното време като "мъртво време", което прекарват предимно в гледане на телевизионния екран или в игра на видеоигри, като повод да осъзнаят своята социална безполезност. Само работата, дори скромната работа, им позволява да занимават ума си. Производството е в основата на морала - пише Л. Рон Хъбард[163] в "Пътят към щастието"[164]. с други думи, работата, а не свободното време, създава качеството на живот. Глупавите интелектуалци винаги критикуват "работата като ценност". Те искат да ни накарат да повярваме, че повишаването на производителността, която според тях ще нараства до безкрайност, ще компенсира намаляването на времето, прекарано в работа. Този аргумент е абсурден. Франция работи все по-малко в сравнение с Великобритания и Съединените щати, където ръстът на производителността е еднакъв. Е, когато работиш по-малко при същата производителност (в най-добрия случай), обедняваш в сравнение с всички останали. Глупавият лозунг "Работете помалко, за да работите по-добре" е неуместен, тъй като французите не са насърчавани да работят по-добре от конкурентите си. Спомням си, че когато гласувахме 35часовата работна седмица, във "Файненшъл таймс" прочетох: "Французите са гении: те работят по-малко, за да печелят повече". Интелектуалците винаги си въобразяват, че работниците преживяват работата като унизителна и неприятна,

което е напълно погрешно. И за миг не им хрумва, че медицинските сестри, покривачите, лозарите, инженерите и т.н. могат да намират работата си за удовлетворяваща и че това е благородно. Интелектуалците споделят стария манталитет, продукт на упадъчното градско благородничество и бюрократичната буржоазия, според който "работата замърсява ръцете". Не е трудно да се разбере, че в свят на всеобща конкуренция, щом една страна съкрати работната си седмица, тя обеднява и става пролетарска, особено когато тази минимална заплата е съпроводена от (и в същото време предизвиква) нарастващи данъчни тежести и удръжки от заплатите. Ситуацията се влошава от масите от хора на държавна издръжка, които се изсипват от Третия свят и нямат никаква квалификация. Резултатът е, че френските предприятия са тези в Европа, които инвестират наймного в чужбина. Това не е победа, а поражение. Те се отдалечават от местните си общности, бягат от Франция (както правят и чуждестранните инвеститори), където цената на труда расте (заради разходите за права) пропорционално на намаляването на неговата производителност. В същото време ръководителите на предприятия и младите висшисти масово напускат Франция - елитът, тези, които искат да работят и обичат да работят - заменени от неквалифицирани имигранти. Изключителният коз на Франция - легендарното качество на работната й сила - бързо се влошава. *** Съществува и значителна зависимост между равнището на безработица и намалената работна седмица. Това е съвсем логично: работата на една група създава работни места за други. Колкото по-малко работи една държава - или едно предприятие - толкова по-малко "изпраща поръчки" на съседните доставчици. Ако французите работеха на 45-часова работна седмица, както американците, вместо на 35 часа седмично, техните предприятия щяха да създадат толкова повече работни места в самата Франция. Работата създава работа. Като увеличава обективната цена на труда във Франция, намалената работна седмица принуждава предприятията, които приемат поръчки, както от французи, така и от чужденци, да се откажат от френските доставчици. Неотдавна едно голямо издателство доведе до фалит френска печатница, която повиши цените си заради 35-часовата работна седмица. Издателството избра испанска печатница. Болниците също са принудени или да наемат допълнителен персонал, което увеличава разходите и води до двустепенна медицина, в която богатите получават по-добри грижи, или да намалят качеството на здравеопазването. Тъй като френското съзнание винаги е било белязано от старата вяра в "провиденциалния характер на богатството" (парите идват като по чудо от държавата), за него е трудно да разбере, че парите имат само един източник: работата и последващото производство. Единственото изключение са някои арабски държави, които живеят от приходите от петрол, без да се налага да работят. Икономическата култура във Франция обаче е много ниска и винаги е белязана от идеологически догматизъм. Французите искат едновременно социална държава и общество с кратка работна седмица. Но откъде идва манната на тази държава, от социалистическата действителност? От данъците върху доходите и от данъка върху добавената стойност (ДДС). Откъде идват те? От доходите на данъкоплатците и

потребителите. Как те получават своите доходи? От плодовете на техния труд, продавани на пазара. Доминиращата френска интелигенция така и не разбра, че прагматизмът е по-ценен от идеализма; че количеството не е враг на качеството, а негово условие; че колкото повече работиш, толкова по-добре работиш; че благоденствието и щастието не са възможни без професия, която е едновременно трудна и същевременно привлекателна. Във Франция ние гледаме на работата като на вид крепостничество или робство. *** Обществото с кратка работна седмица, раят на теоретиците на "правото да мързелуваш", които са толкова невежи, колкото и бебетата в областта на икономиката, е възможно само в рамките на една строго автархична система, която не поддържа никаква търговия с външния свят, който е много по-продуктивен от нея самата. Тази система може да бъде безразлично комунистическа или меркантилна, но нейното ниво на потребление, богатство, здравеопазване и т.н. задължително ще бъде ниско. Накратко, това ще бъде неопримитивна икономика. Защо не? Това е мечтата на "радикалния екологизъм". Проблемът на интелектуалците (като Ален Липиец), които възхваляват модела на неработене, и на "радикалните природозащитници", които изискват икономика с малко потребление на енергия, е, че те са абсолютно неподготвени да поемат лична отговорност за последиците от радикалното понижаване на техния "жизнен стандарт" - израз, на който се карат "антиколичествените" теоретици, които обаче се оказват буржоазни свръхпотребители. Вторият възможен аспект на икономиката с малко работа е този на държавите от Персийския залив, държавите, живеещи от доходите си, за които току-що говорихме. Тези доходи могат да престанат да съществуват всеки ден. Третият модел е късната Римска империя, чиито граждани са живели в леност, поддържана от бюрократична социална държава, която е вземала плячка от завладените провинции. Знаем как завърши този модел. *** От строго математическа гледна точка, ако Франция възстанови 40-часовата работна седмица (минимум), ограничи отпуските и "мостовете", намали платения отпуск за всички до четири седмици годишно, премахне всички задължителни възрасти за пенсиониране и потисне 50 % от субсидиите за неработещите, нивото на безработица ще намалее значително. Френското обществено мнение обаче никога не би приело подобни мерки и никое правителство не би имало смелостта да ги предприеме. Да се "върне Франция на работа", според посветената формула, не е възможно днес, при сегашния манталитет, който отдавна е насърчаван да се хвали с липсата на лоши последици от социалната държава, с култа към правата и придобитите предимства, с идеологията за липсата на връзка между производството и богатството, с омразата към трудолюбието и личната дисциплина, поддържани от общественото образование, без да се говори за слабостта на държавата без власт. Работата ще се върне към народния вкус, подобно на завръщането на махалото, само

под тежкото и болезнено ограничение на гигантска криза, катастрофа, въпроси, които са едновременно предвидими и неизбежни. *** 35-часовата работна седмица е икономическа несправедливост и социална измама. Според Морис Тевене, преподавател в Националната консерватория за изкуства и технологии (CNAM) и в престижното бизнес училище ESSEC (École Supérieure des Sciences Économiques et Commerciales), автор на книгата Le Plaisir de Travailler[165], законът за 35-часовата работна седмица не е причина за лекия спад на безработицата, който по същество се дължи на ефимерно и случайно икономическо възстановяване, независимо от намеренията на правителството. Напротив, без този натрапчив закон, ограничаващ икономическата дейност, икономическото възстановяване би било много по-силно. Thévenet отбелязва също, че законът за 35-часовата работна седмица не санкционира големите капиталистически предприятия, особено мултинационалните, а затруднява предимно малките и средните френски предприятия. Щом признаем троцкисткия произход (космополитна и интернационална идеология) на вдъхновителите на законите на Обри,[166] започваме да разбираме. След това той твърди, че този закон е вдъхновен от омраза към труда. Критикувайки решенията, които се вземат "отгоре" от технократите и създателите на правила, той пише, че "някои хора изпитват удоволствие от дейностите, които дълбокомислещите оценяват като "работа на непълно работно време", и те заслужават да бъдат чути, преди да бъдат критикувани, пренебрегвани или презирани". Той добавя, че работното място не е непременно ад: "Необходимо е да се изостави това постоянно осъждане на работата и да се изостави идеята да се направят хората щастливи въпреки самите тях. За господстващата идеология на "левицата" идеалът за безработен, получател на социални помощи, човек, който живее от инвестиции или държавни помощи, е заменил идеала за работник. Но ограничаването на работното време е също толкова социална несправедливост в средносрочен план. Независимо дали ви харесва или не, 35-часовата работна седмица има своята цена, изразяваща се в плащания от страна на държавата (т.е. данъкоплатците) и нови разходи за предприятията. Веднага щом сегашният икономически растеж се забави (което ще се случи не след дълго), предприятията ще започнат да търсят преместване от Франция, за да намерят работна ръка, която работи по-дълго за същото заплащане. Като цяло, оскъпявайки труда във Франция и намалявайки неговата производителност, 35-часовата работна седмица представлява конкурентно предимство за наемните работници от други страни и следователно в крайна сметка ще допринесе за загуба на работни места, което е обратната на предвидената цел на закона. Подобно на ЕКП,[167] това е въпрос на идеологическа демагогия, предприета от най-реакционната левица в Европа, която винаги вижда икономиката през очилата на социалистическите старци от XIX век. *** Нека сега да обсъдим социологическия аспект на този въпрос. Тази дискусия ще ни информира за отношенията между французите и труда, отношения, белязани от синдрома на леността.

Според последния доклад на BIT (Bureau international du travail), публикуван на 16 декември 2000 г., французите работят в реално време с 33 % по-малко от американците, с 37 % по-малко от японците, със 17 % по-малко от германците и с 20 % по-малко от холандците. Спрете да ръкопляскате! 35-часовата работна седмица само задълбочава едно старо явление: умножаването на отпуските, свещените "мостове", петседмичните платени ваканции, увеличени с фалшиво заявени болнични, многократните стачки на защитените професии и т.н. Всичко това води до намаляване на производителността и до намаляване на колективното богатство. Човек може да бъде стара ръка в едно общество на леността, като някогашните ситуационисти[168], калифорнийските екоманиаци, левичари или "антиутилитарни" мечтатели (Ги Дебор,[169] Раул Ванегем,[170] Ги Хокенгем[171] и др.). Днес тяхната идеология оказва влияние върху политиката на "множествената левица". Защо не? В този случай обаче трябва да се избира. Не е възможно едновременно да настояваш да шофираш автомобил 4 Х 4 с бултериер, да претендираш за 20 000 франка месечен минимален доход, да се възползваш от здравното осигуряване от люлката до гроба и същевременно да се радваш на стандарта на живот в Люксембург или Швейцария. Защото в крайна сметка кой ще плаща? Кой ще работи? Защото основата на икономиката и благоденствието - това не са разбрали нито левите социалисти, нито адептите на световните финанси - е работата, в количество и качество. Парите (на безработните, на тези, които получават социални помощи, на пенсионерите, на спекулантите на фондовата борса и т.н.), тези пари, от които се нуждаят всички, дори и "антипродуктивистите", са само цената, която трябва да се плати, конкретният резултат от производството. И ние наистина се нуждаем от някой, който да го направи! Сегашната патология на отпуските и свободното време като идеал на живота показва още една сериозна социална болест: работата се възприема като наказание, работна банда, а не вече като акт на самоутвърждаване, призвание, творчество, средство за участие в обществото. Защото трудът не е само материално производство на стоки и услуги, а общностна циментация за семейството, групата, нацията. Съвременният Запад е издигнал пасивната леност (един от симптомите е непрекъснатият аудиовизуален спектакъл) в ранг на гражданска добродетел. Един народ, чиято мечта е тази на независимия богат зрител (синдромът на упадъка на Рим и на умиращата аристокрация през XVII и XVIII в.), може да си зададе въпроси за своето бъдеще. Защото кой ще работи на нейно място? *** Защо френската икономика обеднява? По данни на Евростат за десет години френският жизнен стандарт (БВП на глава от населението) е преминал от трето на дванадесето място в Европа. Голяма заслуга за това имат троцкистките социалисти. 35-часовата работна седмица ("да работиш по-малко, за да печелиш повече"), неомарксисткият закон за "социална модернизация", скъпите програми за заетост на неквалифицирани младежи, масовото пристигане на социални паразити от глобалния Юг, изтичането на мозъци към англосаксонския свят (200 000 креативни французи живеят в чужбина в Америка), най-ниските нива на заетост в Европа в конкурентния сектор и най-големите в свръхзащитения и раздут публичен сектор,

догматичният отказ да се планира пенсиониране чрез капитализация, вместо да се финансира от данъците всяка година, свиването на бюджетите за научни изследвания на високо равнище (военни, ядрени, биологични и др. ), корпоративността на непредставителните профсъюзи и културата на стачките и т.н. Списъкът с патологии, които предвещават, че Франция ще става все по-бедна, е много дълъг. Ето някои груби факти, които са симптоми, говорещи сами по себе си за ширещото се зло. 1) Проучване, публикувано от АПЕК (Association pour l'emploi des cadres) в началото на февруари 2004 г., предвижда от 2004 г. да липсват 40 000 мениджъри годишно. Няма да намерим техни заместници в Африка. 2) Шест милиона души (10 % от населението) са под прага на бедността (Insec). 3) Разходите за строителство във Франция са с 30 % по-високи в сравнение с нашите партньори в Европейския съюз (Евростат). 4) Въпреки тежестта на Mezzogiorno (южната част на полуострова), Италия има реален стандарт на живот, който е с 10 % по-висок от този във Франция. 5) По данни на IMD[172] в Лозана и на Световния икономически форум в Давос Франция е на двадесет и пето място в света по конкурентоспособност на бизнеса, защото френската държава, вместо да помага на бизнеса, както в САЩ, го облага с данъци и е склонна да изгради за него неблагоприятна в правно и икономическо отношение среда. 6) Франция е световен шампион по чуждестранни инвестиции ура! пред САЩ - просто защото нейните предприятия се изнасят от Франция и предпочитат да създават работни места извън Шестоъгълника. 173 Годишните нетни френски инвестиции в чужбина са 900 милиарда франка през 2001 г., или 10 % от БВП, което представлява фантастично изтичане на капитали и ноу-хау. ЖанПиер Робен в Le Figaro Économie (17 януари 2002 г.) пише: "По какво чудо една страна, която държи европейския рекорд по безработица сред населението в трудоспособна възраст, би могла да твърди, че е по-просперираща от други страни? Франция просто е подкопана от мързел. Пробуждането ще бъде жестоко. Толкова подобре! *** Франция губи своите предприемачи и своето икономическо наследство. 50 % от всеки випуск в най-добрите бизнес училища (HEC)[174] планира да емигрира в англосаксонските страни. 40 000 креативни млади френски мениджъри са заминали за Силициевата долина и още повече за Великобритания. Те са прогонени от високите данъци и бюрократичната парализа. Тези елити, създатели на добавена стойност, са заменени от маси имигранти от чужбина, от които само 5 % са "работници" в търсене на работа (и дори те са неквалифицирани). Останалите търсят подаяние. За четири години капиталовите инвеститори са напуснали 800 милиарда франка. Заради конфискационното данъчно облагане 200 MEP (moyennes entreprises patrimoniales или средни семейни предприятия) с голяма технологична стойност бяха продадени на чуждестранни групи, които за четири години ги изнесоха от Франция. Образованите френски работници стават все по-малко и помалко. Липсват квалифицирани работници (изтичането на мозъци се превърна в кръвоизлив на мозъци) и има много неквалифицирани работници, което се дължи на нарастващата маса от население в трудоспособна възраст, което е без квалификация или получава социални услуги, идващи главно от имиграцията.

Икономиката ще се превърне в икономика на Третия свят, което е последният етап от всичко това. Това е добра новина за Съединените щати. *** Френската икономика се превръща в икономика от Третия свят. Неотдавнашният закон за "социална модернизация", изцяло марксистки, който, подобно на 35часовата работна седмица, разсмива англосаксонската преса - дори руската! - ще завърши със замразяване на наемането на служители, намаляване на чуждестранните инвестиции и преместване на френските предприятия в чужбина. Това явление вече е започнало. Франция е западната страна, която инвестира наймного в чужбина и чиито мениджъри напускат най-много. Това добра новина ли е? Не! Това е бягство, а не завладяване. Аферата Vivendi-Messier[175] го доказва. Жизнените сили на Франция бягат при англосаксонците. 200 000 френски мениджъри са напуснали или са в процес на напускане. Кой ще ги замести? Батальони от неквалифицирани получатели на социални помощи, които са дошли от селските култури в глобалния Юг. Тежестта на бюрократите става все по-голяма; конкурентоспособността на предприятията се свива заради 35-часовата работна седмица. "Да работим по-малко, за да печелим повече!" е лозунгът на множественото мнозинство. Френската индустрия, която беше една от най-продуктивните в света, губи позиции, защото вместо да я подкрепя, френската държава я пробива - старата марксистка култура. В САЩ държавата помага на националната индустрия, вместо да се изхранва от нея. В доклад, публикуван в началото на януари 2004 г. от Groupe des fédérations industrielles (GFI), която представлява 85 % от промишлените предприятия, се изразяват опасения за упадък на френската промишленост на световната сцена през следващите няколко години. Какви са конкретните заплахи, които тежат над френската индустрия? 1) Финансовите инвестиции са застрашени от бюрокрацията и високите данъци, но също и от вярата в "постиндустриалната икономика на услугите" без фабрики. Сега промишлеността е жизненоважна за френската и европейската икономика, първо, за да не зависим прекалено много от чужденците за доставка на материални блага, и накрая, защото фабриките и производството все още са много важни. Това прозрение е противоположно на митовете, разпространявани от барджиите на "новата икономика". Френското промишлено производство от вторичния сектор представлява 170 000 предприятия, 4,1 милиона работни места за наемни работници и 760 милиарда евро (4 985 милиарда франка) продажби, от които 35 % са износ. Глашатаите на "новата икономика", която е съсредоточена върху услугите, интернет, информацията и компютрите, скоро забравят, че винаги ще има нужда от фабрики за производство на компютри, телевизори и смарт карти! 2) Ако френските големи предприятия имат огромно влияние в чужбина, то те бягат от Франция, чиято конкурентоспособност е засегната от бюрокрацията, законодателната диктатура (35-часова работна седмица и т.н.), непрекъснато растящите разходи за труд, недостатъчното финансиране на научните изследвания, прекомерното задължително данъчно облагане и т.н. През 2000 г. Франция е била на първо място в света, изпреварвайки САЩ, по чуждестранни инвестиции! Френската промишленост предпочита да развива дейност в чужбина.

3) Поради този факт вносът на капитали пресъхва, а промишлените инвестиции в Шестоъгълника са в застой. От 1996 г. до 2000 г. Франция се придвижи от шестнадесето до двадесет и пето място в света по конкурентоспособност. 4) Професионалното образование в областта на технологиите се управлява много лошо. Професионалният данък парализира производствените инвестиции. Промишлеността не е достатъчно свързана с технологичното обучение (още една марксистка реакция на колене) и е оставена на капризите на "националното образование". Добре известно е каква фантастична работа върши общественото образование. Традицията на френската държава на "колбертистите"[176] и по-късно на "голистите"[177] беше да подкрепя националната индустрия - точно както в САЩ, които пренебрегват "либералния" и "свободния търговски" имидж, който представят пред света. Системата работи доста добре през 60-те и 70-те години на ХХ век: ядрената енергетика, високоскоростните влакове (TGV), подкрепата за аеронавтиката и космическата индустрия са вдъхновени от "гальовноколбертисткия" модел. От друга страна, в областта на компютрите и биотехнологиите моделът претърпя пълен провал. Днес преобладава най-лошото от коктейлите: у дома реакционен и парализиращ бюрократичен социализъм (ляв или десен), а в чужбина - ултралиберализъм. Демографската кома Последният доклад на ООН за населението сочи, че населението на света е нараснало от 2,52 милиарда през 1950 г. на 6,06 милиарда през 2001 г. и се очаква да се увеличи до 9,32 милиарда през 2050 г. Броят на европейците (включително руснаците) ще намалее: През 1950 г. те са били 548 милиона, днес - 727 милиона, а през 2050 г. - 603 милиона. Според тези прогнози Африка ще нарасне от 794 милиона днес до 2 милиарда през 2050 г. Тези сурови статистически данни не обясняват какво ще означава "Европа", ако все по-голям брой хора от неевропейски произход продължават да имигрират тук, за да се установят за постоянно, както в Северна Америка. Ако тези статистически данни не се променят, прогнозите са, че белите (включително всички страни), които през 1950 г. са представлявали 1 от всеки 2 човека, а понастоящем са 1 от 5, през 2050 г. ще бъдат само 1 от 8. *** Волфганг Лутц и Брайън О'Нийл от Виенския институт по демография издават предупредителен вик, който посочва безпрецедентен катаклизъм: "Това никога не се е случвало досега. Изчакването да се изправим срещу него ще бъде равносилно на плуване срещу неумолимото явление на икономическа компресия и застаряване на населението. Фаталистично... Раждаемостта в Европа, която е най-ниската в света, е 1,5 бебета на жена. (Раждаемост от 2,1 е необходима само за да се подменя всяко поколение.) Ако тази раждаемост се запази до 2020 г., през 2100 г. Европа ще загуби 88 милиона жители (и ако смъртността остане същата). Освен това късните бременности ще увеличат дефицита на активни работници. Съотношението между активните и пенсионерите ще премине от 4 към 1 през 2000 г. на 3 към 1 след двадесет години. Онези, които се

противопоставят на преразглеждането на пенсионната система, изглежда не осъзнават какво ще означава това. Последиците включват рискове от срив на икономическата производителност, край на системите за социална сигурност и широко разпространена бедност. Авторите на доклада на ООН очевидно не препоръчват сериозна пронатална политика, а напротив, възхваляват имиграцията като най-доброто решение. Да бъдеш политически коректен е по-важно от това да се изправиш пред извънредна ситуация, дори на живот и смърт. *** Френските медии наскоро отпразнуваха танц на победата. Френската демография, заедно с ирландската, е най-силната в Европа от 2000 г. насам: 1,9 бебета на жена. Населението на Франция (60,1 млн. души) надминава населението на Обединеното кралство. Медиите забравиха да споменат три обстоятелства: 1) Увеличаването на броя на населението не предотвратява неговото застаряване. 2) Този коефициент на раждаемост от 1,9 - който е под нивото на заместване - се дължи на чужденците, повечето от които живеят от социални помощи. Коефициентът на раждаемост на европейските двойки не надхвърля 1,6. 3) В съседните на Франция държави раждаемостта е по-ниска от нашата. Ние сме само еднооките в царството на слепите. Въпреки мащабната имиграция, Германия, Италия, Испания и т.н. губят население всяка година от 1995 г. насам. Ето и фактите за Русия, съобщени от "Руски наблюдател". От 1992 г. насам Русия е загубила 2,8 млн. жители, което доведе до политика, посветена на репатрирането на руснаци от колониите на бившия СССР. Руската академия на науките се опасява, че през 2050 г. населението на Русия ще падне под 100 милиона души. За да се стабилизира населението, ще са необходими 3 милиона раждания годишно. През 2000 г. са се родили 1,3 милиона деца, което не е дори два пъти повече от това във Франция, която има само една трета от населението. Ако нищо не се промени, според Академията за морални и политически науки (ASMP) населението на Европа и Русия (включително имигрантите) ще се свие от 727 на 606 милиона до 2050 г. (намаление със 17 %), докато населението на Африка ще нарасне от 591 на 1 697 милиона (увеличение със 187 %), въпреки детската смъртност, войните и епидемиите. Коефициентът на раждаемост при европейските жени е 1,4 - нивото на заместване изисква 2,1 - а при африканските жени той е 5,9. Тази статистика е сериозна и предвещава катастрофа. *** Според поверителен доклад на секцията за демографски изследвания на ООН през 2050 г., ако раждаемостта не се повиши, Европа ще има 40 милиона жители помалко, отколкото днес, което представлява спад от 10 %, въпреки масовата имиграция, от която страда. В момента Европа губи по 157 000 жители годишно и това явление вероятно само ще се задълбочава. Най-засегнатите страни днес са Италия, Испания и Германия, чието население започна да намалява за първи път в историята им през 1999 г. Към колонизаторската имиграция, целяща трайно заселване, се прибавят застаряващото население и обезлюдяването на местните

европейци. Правителствата на нашия континент проявяват единствено пълно безразличие към тези процеси. *** Германският демограф Хервиг Бирг представи в Die Welt (8 юни 2002 г.) заключения и прогнози, които са от значение за цяла Европа. Ако нищо не се промени, въпреки имиграцията населението на Германия ще намалее от 82 милиона днес до 68 милиона през 2050 г. Бирг не вярва, че тази имиграция ще може да запълни недостига на квалифицирани работни места (поради липсата на умения, образование и индустриална култура на имигрантите), нито пък имигрантите ще могат да плащат пенсионните обезщетения на застаряващите европейци. Има още един факт за Европа, който заслужава да бъде подчертан и който никога не се споменава: 40 % от децата на имигрантите, родени в Европа, никога не завършват средно образование и не са готови да участват в съвременното общество. Европейската икономика се нуждае от образовани работници. Свидетели сме на промяна към икономика на Третия свят. Бирг прогнозира етническа промяна в населението на Европа, която ще направи невъзможна всякаква "асимилация", тъй като малцинствата ще станат мнозинство. "Обществото вече няма да бъде с преобладаващо "немско" население. В големите градове съотношението между германци и имигранти ще се обърне до 2010 г. за хората под 40 години. Тогава "асимилацията" ще означава: как аз като германец ще се асимилирам в общество с имигрантско мнозинство? Във всички доклади за имиграцията не се споменава нито дума по този въпрос. Накрая се появява неговият ясен песимизъм: "Много имигранти не виждат смисъл в образованието. Добродетели като вкус към упорития труд или чувство за дълг, осмивани толкова дълго време, добродетели, които са необходими за поддържането на едно функциониращо общество, често нямат голяма стойност в техните очи. Birg разрушава мита, че Азия ще ни изсипе "квалифицирани експерти", които да внасяме. Индия, с един милиард жители, има по-малко интернет връзки и компютърни специалисти от Германия. Той осъжда идеята за "споделяне" на просперитета на Европа с пренаселения Трети свят и възхвалява идеята за крепостта Европа в своя анализ, който е много политически некоректен и етноцентричен: "Далеч от това да преживее имиграционна вълна, Европа ще се превърне в крепост. Тази концепция ще придобие положително качество, защото осигурява определено ниво на просперитет на тези, които живеят тук. . . . Ние нямаме друг избор, освен да изключим милиони хора от нашето благоденствие, защото благоденствието не може да бъде споделено с акт на воля. През 2035 г. в Германия смъртните случаи ще надхвърлят ражданията с 16 милиона души [!]. В края на века индийците ще бъдат 1,8 милиарда. При тези обстоятелства какъв смисъл има да се говори за споделяне с 50-те милиона германци, които ще останат? Дори ако имиграцията и колосалните промени, които тя представлява, бъдат спрени, Birg предвижда, че намаляването на броя на активните (и още повече на квалифицираните) работници неизбежно и скоро ще предизвика икономическа стагнация, тъй като разходите за здравеопазване и пенсионни осигуровки ще заместят потреблението и инвестициите. Блестящото общество на потреблението и свободното време е зад гърба ни, въпреки че всички си мислят така.

*** Според Германския институт за демографски изследвания населението на Германия ще намалее с 20 % до 2050 г., свивайки се от 82 на 67 милиона, въпреки ежегодното пристигане на 100 000 до 200 000 мигранти. Коефициентът на раждаемост в Германия е 1,4. (Коефициентът на заместване е 2,1.) Ако нищо не се промени, с помощта на математиката може да се види, че до 2050 г. Германия, подобно на Франция, ще бъде застаряваща държава, половината от населението на която ще бъде от чужденци, като цяло от неевропейски произход. Същото е положението и във Великобритания. В "Гардиън" (3 септември 2000 г.) се твърди, че ако имиграцията и ражданията на местни жители се запазят на сегашното ниво, до 2100 г. местните англичани ще бъдат малцинство в Англия. До 2010 г. белите ще бъдат малцинство в Лондон. Официалната английска статистика, която вероятно е подценена, сочи, че от 1991 г. насам роденото в чужбина население е нараснало от 3 на 6 милиона души! (Това означава, че всяка година броят на влизанията и ражданията се увеличава със 185 000.) През 2020 г. в Обединеното кралство чужденците, родени извън Европа, ще допринасят за половината от ражданията. Във Франция демографът Жан-Пол Гуревич, автор на книгата "La France Africaine", прогнозира, че ако нищо не се промени, до 2050 г. половината от френското население ще бъде от африкански произход, а повече от 50 % от младото поколение. Русия се намира в същото лошо положение, с тази разлика, че е пощадена от колонизаторска имиграция. От срива на медицинската й система и раждаемостта се очаква населението й да намалее от 145 на 125 млн. жители от сега до 2020 г. От 1988 г. насам раждаемостта в Русия е спаднала с 50 %, като детският морал е 10 % най-високият показател в Европа. Съединените щати, за да отслабят Европа, насърчават многорасовото общество, което обективно подпомага ислямското проникване в Европа. По този начин дават пример за "превъзходството" на своя модел, не непременно за да се харесат на консервативните среди, тъй като и те изпитват това явление. Според доклад на Current Population Survey[178] населението на Калифорния (16,5 млн. жители) днес е 49,9 % бяло, 31,6 % мексиканско, 11,4 % азиатско, 6,7 % чернокожо и 0,5 % индианско. През 2025 г. белите ще бъдат малцинство - 33%, а латиноамериканците - 42%. През 2050 г. в целите Съединени щати белите ще представляват само 45% от населението. Без да се отчитат ражданията в САЩ, от 1970 г. насам имигрантското население се е утроило, като е нараснало от 9,6 млн. на 26,3 млн. От 1990 г. насам имиграцията или ражданията на небялото население представляват 70 % от нарастването на населението на САЩ. (Американската администрация използва израза "небели хора"). Какви изводи трябва да направим от всички тези статистически данни? На първо място, нека отбележим, че макар общата човешка раждаемост да търпи постепенен спад (експертите предвиждат стабилизиране на 10 милиарда през 2050 г.), само бялата раса е преминала под съдбоносния праг от 2,1 бебета на жена. Следователно с всеки изминал ден белите на Земята стават все по-малко и по-малко. Това драматично намаляване е предсказано през 70-те години на ХХ век от Пиер Шон и Жорж Сюфърт в един труд, който днес вероятно би бил отхвърлен от издателите, La

Peste blanche[179]. Накрая, ако нещата останат същите и ако не се случи нищо, за да се предотврати тази зловеща демографска тенденция, някои латиноамерикански страни като Аржентина, Чили или Колумбия ще имат антропологичен състав, по"европеиден" от самата Европа! Това е истински исторически водовъртеж, какъвто не е имало досега. За пръв път в дългата си история хората от европейски произход намаляват числено и са на път да бъдат надминати от други народи на собствената си земя. Причините за тази промяна са строго идеологически и морални (а не войни или епидемии), тъй като белите хора сами са отговорни за своя упадък, като отказват да се възпроизвеждат и организират пристигането на имигранти от чужбина на своя земя. Те са парализирани не от превъзхождаща физическа сила, а от идеологии. *** Когато говорим за Франция, Германия, Русия, Европа и други нации, ние се отнасяме към тези нации като към вечни същности. Когато геополитиците изготвят планове за ХХІ век, те изхождат от принципа, че тези същности, тези държави, винаги ще съществуват, да речем през 2030 г., както през 1930 г. Е, не е задължително. Една нация е напълно зависима от своята демография и може да изчезне много бързо в съвместния случай на срив на местната раждаемост и масова чуждестранна имиграция. Една цивилизация се крепи на един народ, на един етнически герман[180]. нека вземем случая с Германия, представена като водеща европейска икономическа сила, както е описана от Ален Р. Арбез в Le Lien Diaspora (10 септември 2003 г.) и Idea Spektrum 2000, Kirche und Politik. Коефициентът на раждаемост се е сринал от 2,3 през 1960 г. до 1,2 и 0,9 на Изток днес. Германия се самоубива. През 1999 г. правителството регистрира 800 000 раждания (включително и на чужденци) при 300 000 аборта. Без абортите раждаемостта в Германия би била с 35 % по-висока. През 60-те години на миналия век никой не си е представял тези драматични проблеми на обезлюдяването. Днес някои райони са загубили жителите си, а училищата и детските градини са изчезнали. Напълно забравеното поколение на бейби бума, протестиращите и хипербуржоазните консуматори, се възползваха напълно от славните си тридесет години,[181] но нямаха деца. Напротив, те приветстваха пристигането на маси от имигранти. Те подготвиха за себе си една ужасна старост. В Дортмунд (600 000 жители) през 2002 г. са се родили само 5000 германски бебета. Загубата на една пета от населението, която мигрантите не заместват, ще означава, че през 2010 г. Дортмунд ще бъде само 60 % германски и повечето от тях ще бъдат стари. Младите хора в Дортмунд ще бъдат 70 процента турци, африканци, азиатци и т.н. До 2030 г. Франкфурт и Щутгарт вече няма да са с преобладаващо германско население. През 2012 г. чужденците на възраст от 20 до 40 години ще представляват 46% от населението на Дуисбург и по-голям процент от тези под 20 години. В Берлин делът на чужденците на възраст под 20 години през 2013 г. ще бъде 52%. До края на ХХІ век традиционните германци ще намалеят от 75 на 22 милиона души. При тези условия Германия очевидно ще се превърне в страна от Третия свят. Социолозите Майнхард Мигел и Стефани Вал прогнозират, че германската културна, религиозна и езикова идентичност ще бъде напълно премахната в хода на века. Това "програмирано изчезване" на Германия се игнорира с гордост от политиците и

прелатите, които се държат като обезумели лунатици. За да се избегне обезлюдяването и икономическият хаос, ООН препоръчва 500 000 имигранти годишно, а слепият Frankfurter Allgemeine Zeitung одобрява това! Интеграцията и асимилацията се оказват пълен провал. Само малцинствата могат да бъдат асимилирани, но не и тълпите. Германският народ изчезва пред очите ни. Налице е смяна на хората. Достатъчно е да се разходите из големите градове на Германия. 75 % от турците (натурализирани или не, от първо до трето поколение) смятат Германия само за "икономическа родина"; те все още се чувстват турци и мюсюлмани и гледат само турска телевизия. От 800 000 раждания годишно са регистрирани само 278 000 раждания на християнски бебета (статистика от 1998 г.), което е ужасяващите 35 процента от ражданията. Според демографа Райнер Мюнц през 2030 г. в Германия ще има 14,2 милиона чужденци, без да се споменават натурализираните и тези с двойно гражданство. Дори ако имиграцията бъде прекратена днес - и без масови депортации мюсюлманите, поради по-високата си раждаемост, ще бъдат мнозинство дотогава. Същата ситуация съществува във Франция, Белгия и други страни. Проучване на социолога Вилхелм Хайтмайер от 1997 г. сред мюсюлманските младежи разкрива, че една трета от тях искат да разширят присъствието на исляма в Германия, а 36 % от тях се наричат бойци и са готови да използват насилие срещу "неверниците". Когато през 2030 г. хората пресекат Рейн, ще минат ли от Северна Африка към Турция? За да не се отчайваме, нека цитираме откъс от редакционната статия на Доминик Венер,[182] "L'histoire n'est jamais finie", в La Nouvelle Revue d'Histoire (септември-октомври 2003 г.): "Немислимото, въпреки всички очаквания, може да се случи. Още през 1960 г., а дори и по-късно, немислимото е експулсирането на милионите френски pieds-noirs[183] от Алжир. . . . През десетилетията, последвали независимостта, немислимото беше пристигането на няколко милиона алжирци във Франция. Немислимо днес е например репатрирането на тези алжирци и други африкански имигранти. Нека се поучим от миналото, че немислимото може един ден да се превърне в реалност. *** Какво е състоянието на демографската ситуация в Русия? Тя е в ужасно състояние и може би затова Владимир Путин, който осъзнава, че страната му е застрашена от "демографска кома", която е и кома в здравеопазването, предприе мерки срещу абортите, като отмени ленинските закони за абортите[184] (През 2001 г. броят на абортите е бил 60 на 1000 жени, докато във Франция този процент е 13 на 1000). Ето статистическите данни, публикувани от DER (Demografitsceskil Ejegodnik Rossü, което е еквивалент на френския INED, Institut national d'études démographiques), които приключват в началото на 2002 г. Прочетете ги внимателно. От 1992 г. насам населението на Русия е намаляло с 3 милиона жители. (Днес населението на Русия е 145 млн. души.) Ако намаляването продължи да се ускорява, през 2050 г. Русия ще има по-малко от 100 млн. жители на територия, която е 35 пъти по-голяма от тази на Франция. Средната продължителност на живота в Русия е едва 58 години (на Запад тя е 80 години). 25 % от жените в детеродна възраст са ХИВ-позитивни, а броят на затворниците достигна един милион!

ДЕР се опасява, че ако нещата продължат по този начин, през 2075 г. Русия ще има само 55 милиона жители. През 2002 г. 65 от 89-те региона са в демографска кома с три пъти повече смъртни случаи, отколкото раждания. Някои територии губят населението си с пълна сила: от 2001 до 2002 г. Мурманската област се е свила от 1 300 000 на 900 000 жители. Броят на разводите е равен на броя на браковете (7,5 на 1000 жители). Далечният изток на Русия (Магадан, Камчатка, Източен Сибир, Сахалин) се превръща в пустиня. Натискът на китайската имиграция - наистина инвазия - се засилва. Освен това от 1991 до 2002 г. страната са напуснали 1,1 милиона руснаци. В Далечния изток живеят 6,7 млн. души (36% от територията на Русия), а в трите съседни китайски провинции живеят 100 млн. души. Лесно е да се предположи как ще завърши този филм. Тези факти ни помагат да разберем, че демографията (основно семейният морал) съставлява основата на способността на един народ да оцелее. Думи като "Русия", "Европа", "Франция" и "Германия" няма да означават нищо след петдесет години, въпреки учените теории на геополитиците, ако техните народи изчезнат и бъдат заменени от други народи, живеещи на тяхна територия. Историята често е виждала подобни случаи... *** Правителството на г-н Путин - този изтънчен шахматист - не спира, разбира се, да предприема интересни мерки не само срещу "олигарсите", но и срещу намаляващата руска раждаемост, въпреки че нашата преса не говори за последното. Руското законодателство намали правните основания за аборт от тринадесет на три, като отмени много слабите (или "прогресивни") разпоредби на съветското законодателство, които разрешаваха аборт при поискване. Демократичните" лиги и руските феминистки обвиняват Путин, че се е поддал на натиска на православната църква - малко вероятно обяснение за този стар бюрократ от КГБ, чийто темперамент е по-скоро националистически, отколкото религиозен. Абортите бяха бичът на Русия: 4,5 милиона годишно, четири пъти повече от САЩ, с тринадесет аборта на десет раждания! Новият закон забранява абортите след 12-ата седмица от бременността, като се допускат изключения до 22-ата седмица в екстремни случаи, включително изнасилване, генетични дефекти или здравословно състояние на майката. Това е реакцията на руското правителство на катастрофалната демографска ситуация. Всяка година Русия губи един милион от своите 144,5 милиона жители поради ниската раждаемост и ранната смъртност. Депутатът Александър Чуев, поддръжник на новия закон, заявява: "Абортът увеличава редиците на жените, които стават безплодни". *** Има ли физиологични причини за ниската раждаемост на европейците? Известно е, че ниската раждаемост сред богатите народи има причини, които са отчасти социологически. Голямото семейство с много деца не представлява богатство, а бреме в общество, доминирано от хедонистичния императив за незабавно удовлетворение. От друга страна, се насърчават контрацепцията и абортите, които задължително ограничават раждаемостта. Съществува обаче може би и трета причина от прозаично физиологично естество. Ето хипотезата на един сексолог: "Японската конкуренция на виаграта се появи в Европа през юли 2001 г., като само в

Европейския съюз продажбите ѝ възлизат на 190 милиона евро (1,246 милиарда франка). Продажбата на лекарство за мъжка импотентност засяга 36 милиона потенциални потребители! Смятам, че трябва да се изправим сериозно пред една от причините за ниската раждаемост в Европа: мъжката импотентност, просто казано. Нараства ли този проблем сред европейските мъже? Не бих се изненадал, ако той се увеличава. В крайна сметка живеем в хиперсексуална среда, която възбужда всякакви фантазии, но възпрепятства преминаването към акта. Също толкова необходимо е да се посочи мъжкото безплодие: делът на фертилните сперматозоиди на европейците, т.е. броят и зародишното качество на сперматозоидите, вече не достига половината от това, което е било през 1900 г. Причините за това са много замърсяването на храната и атмосферата, постоянното състояние на стрес и т.н. Нашият кореспондент повдига и въпроса за нарастващото женско безплодие: "Нашите жени пушат като локомотиви и започват да пушат на все по-ранна възраст. Виждал съм момичета на 13-14 години с цигара в уста в 7:45 ч. сутринта, преди да отидат в клас. Пристрастяването на жените към тютюнопушенето рано или късно ще създаде много сериозни проблеми за общественото здраве. Как можем да си представим, че децата, родени от жени, които са заклети пушачки, ще бъдат здрави и силни? Можем да добавим и нарастващата употреба на наркотици. Наркотиците вредят както на производството на сперматозоиди, така и на овулацията. Духовната и идеологическата девирилизация върви ръка за ръка с физиологичната стерилизация. Ракът на декадентството Живеем в период на "инволюция", т.е. регресия на цивилизацията към неприспособени форми, които водят до намаляване на жизнената сила. Днес ние сме сериозно застрашени от инволюция, особено от културна инволюция. Това се дължи не само на експанзията на масовата търговска култура, чийто център на разпространение е Америка, но и на африканизацията на европейската култура и на ислямското нашествие. Културната инволюция се насърчава от упадъка на националното обществено образование (40 % от подрастващите са напълно или частично неграмотни), регресията на знанието, рухването на социалните кодове, потапянето на младежите в електронни псевдоигри, постоянното нарастване на неопримитивизма, загубата на всички инстинктивни реакции на самозащита и т.н. Инволюцията има и биологични корени: девирилизация, причинена от идеологиите, но също и от градския начин на живот на пазарното общество и идеологиите на вината, ниската раждаемост, антиселекцията и т.н. Разбира се, оптимистите ще кажат, че не наблюдават инволюция. Тя все още не се наблюдава, тъй като инволюцията все още се разраства, подобно на вирус, който все още не се забелязва масово и ясно. За всеки, който наблюдава всекидневната реалност обаче, тя е в пълен ход. Инволюцията започва от съзнанието и поведението, след което постепенно заразява социалните и икономическите институции. ***

'Неопримитивизмът' е наблюдаем днес процес на културна инволюция, който се състои в завръщане към поведението на примитивните маси, упадък на културната памет и поява на социална дивотия. Съществуват безброй признаци на този нов примитивизъм: нарастването на неграмотността в училищата, експлозията на употребата на наркотици, афроамериканизацията на популярната музика, рухването на социалните кодове, отстъплението на общата култура, овладяването на знанието и историческата памет сред младите хора, размиването на съвременното изкуство в нихилистичната бруталност на по-малкото от нищо, брутализирането на масите и лишаването им от култура чрез аудиовизуалните медии ("катодна религия"),[185] увеличаването на престъпната дейност и варварското поведение (социална дивотия), изчезването на гражданското чувство, ускореното разпадане на хомогенните социални норми и колективните дисциплини, обедняването на езика, намаляването на социалните кодове и т.н. Поколението на младите Beurs-Blacks предлага забележителен пример за този неопримитивизъм, но те далеч не са единствените, които са засегнати от него. Парадоксът на този нов примитивизъм, истински процес на "децивилизация", е връзката му с доминиращата девитализирана идеология, която възхвалява цивилизоваността, правовата държава, алтруизма, хуманизма, гражданството, "културата". Става въпрос обаче за банално явление на компенсация. Този неопримитивизъм е напълно съвместим със затягането на социалния контрол, опитомяването от консуматорството и колективната загуба на интелект и на всякакво критично мислене. Той се проявява като висулка на неототалитаризма. Той обслужва краткосрочните цели на стратегиите за господство на политическата класа, интелектуално-медийната класа и особено на транснационалния финансовоикономически комплекс. В диалектически стил на разсъждение този неопримитивизъм може да се обърне срещу съвременната цивилизация, която го е породила, до степен, в която сегашното младо поколение нови варвари вече няма да е в състояние, много просто, да накара тази цивилизация да функционира технически. Това поколение ще окаже само слаба съпротива на работата по прочистване и промиване на мозъци, извършвана от активните малцинства, които и да са те. Какво може да направи една маса от роби, "последните хора", описани от Ницше[186], пред лицето на реални и решителни аристокрации? *** Повече от всякога обществото е "затормозено" и страда от склероза поради големите ползи, които извличат затъващите държавни бюрократи, враждебно настроени към всякакви реформи, и безсилието на правителствата пред синдикалните малцинства, групите за натиск и уличните тълпи. Всичко това показва появата на нова класова борба. Левите избиратели са тези, които обективно се оказват на страната на експлоататорите. Ето пред какво сме изправени: 1) Тези с "гарантирани заплати" (всички онези държавни и квазидържавни бюрократи, които се радват на работа до живот, с пълно социално покритие и безброй привилегии); имигрантите, които повече от родените в страната граждани са се превърнали в свръхзащитени получатели на социални помощи, които

безнаказано паразитират; традиционната и сравнително малка класа на богатата голяма буржоазия (свързана със сферата на интелектуалците и медиите), към която сега се присъединява нова класа на спекулантите. 2) Средната класа, която е все по-малко защитена от гарантираната пожизнена заетост, е в пълен упадък поради ограничените срочни договори (CDD), социалните планове, съкращенията и т.н., и е поставена в несигурно положение, въпреки че върху нея се крепи цялостният икономически растеж и създаването на богатство. 3) Растящият роден пролетариат, безработен и непълноценен, живее в състояние на бедност и несигурност. Трябва да отбележим, че прословутото "изключване" засяга главно родените в Европа, тъй като колонизиращите се имигранти се ползват от привилегиите на публичните помощи и общностната солидарност. Резултатът е, че защитената класа живее за сметка на работещите, незащитени класи, които тя експлоатира. Членовете на законодателната и изпълнителната власт, които създават правилата, очевидно принадлежат към защитената класа. В резултат на това ставаме свидетели на много сериозното явление на бягството на елитите, което е прелюдия към процеса на изпадане в състоянието на Третия свят. В бягство от това затънало и свръхнатоварено общество, в което държавата по-скоро натоварва творческите сили, отколкото да им помага, милиони млади мозъци всяка година заминават за чужбина. Кой ги замества? Неквалифицирани и непродуктивни имигранти, които са изключително скъпи, тъй като в по-голямата си част са вземащи, а не даващи. Демокрацията, която и без това е отслабнала от олигархичния кариеризъм на професионалните политици, се обезобразява от съдебната република и засилената цензура на "политически некоректните", където "престъпленията на мисълта" се разглеждат като антипод на правовата държава. Въздържането от гласуване е достигнало нечувани размери. Правителствата се основават на малцинства, на класата на интелектуалците и на медиите. Когато осъзнаете, че зелените и комунистите, които представляват само малка част от общественото мнение, успяват да наложат законите, които предпочитат, разбирате всичко. В действителност всичко се случва така, сякаш тази западна "демокрация" бавно се приспособява към сталинския модел, самата тя вдъхновена от деспотизма на господарите на Френската революция. Управляващата класа на интелектуалците и медиите, открито враждебна към популизма и демагогията, се противопоставя на всяка пряка демокрация и, особено в левицата, е потънала в култивиране на презрение, подозрение и фобия към народа. Западната псевдодемокрация всъщност е олигархична, неототалитарна система. Въведен е процес на мек тоталитаризъм, легитимиран, разбира се, от "демокрацията". Кръгът от политически партии, които са на власт в Европа (фалшиви мнозинства и фалшиви опозиции), наистина прилича на една партия, която като цяло, с известни нюанси, се придържа към една и съща идеология. Пряката демокрация, като швейцарската, се възприема като нелегитимна, а общественото мнение - като незряло и опасно. Една партия, Австрийската партия на свободата,[187] официално се счита за нелегитимна, въпреки че нейните кандидати са надлежно избрани.

Парадоксално е, че институционалната слабост към морала, престъпността и имиграцията е съпроводена от засилена политическа репресия, от наблюдение и тежко данъчно облагане на родените в страната граждани. Големият брат се е превърнал в Убу Рой[188] и обратно. Налице е разпадане на жизнените сили на обществото, на мускулите, в полза на вкостеняване и укрепване на скелета. В нашата икономика сме натрупали недостатъците на капитализма и социализма, без да получим нито едно от предимствата на която и да е от двете системи. От капитализма получаваме само системата на свободния пазар и безотговорната политика на отворените граници, без да сме подпомогнати от предимствата на свободата на създаване на бизнес; от социализма получаваме само централизация, профсъюзен корпоративизъм, високи данъци и бюрокрация, без никакви предимства, произтичащи от социалната справедливост, истинската социална солидарност и правото на работа. Теоретиците от ляво и дясно, на които им липсват икономически познания и бизнес опит, грешат, като твърдят, че "либерализмът е главният враг" и че живеем в общество на див ултралиберализъм. Това рециклиране на левите анализи погрешно разбира действителността. На първо място, съвсем правилно е да се борим с необузданата глобална система на свободния пазар, но не и с играта на пазара в защитеното европейско континентално вътрешно пространство. Демонизирането на "пазара" е равносилно на играта на един склеротичен и подобен на комунистическия корпоративизъм. И накрая, критиката на "пазарното общество" и "всемогъщия долар" не бива да ни кара да забравяме, че основният двигател на ефективността, икономическата енергия и иновациите е конкуренцията. Първопричината за динамиката на конкуренцията винаги е била и ще бъде, независимо дали го осъждаме или не, максимизирането на печалбите (а не на добродетелите). Да се критикува "пазарното общество" не означава да се критикува пазарът и неговият либерален принцип, а да се противопоставим на евентуалната диктатура на пазара и на силите на спекулацията. Това означава също така да се изисква над пазара наличието на суверенна функция и политическо ръководство, а под пазара коригиращи механизми на социална солидарност за гражданите, които не могат да се издържат от труда си. Това, което причинява проблеми на нашето общество, не е твърде много либерализъм, а твърде много социализъм; и то най-лошият вид социализъм, не социализмът на Прудон[189] и Бланки[190], а този, вдъхновен от комунизма, бюрократичния корпоративизъм, придобитите привилегии и колосалните задължителни данъци. Това е много далеч от идеята за социална справедливост, прокламирана още по-шумно, тъй като никога не е била прилагана. Бавно се рушат големите институции на публичната сфера, самите основи на всяка цивилизация: училище, болница, армия, полиция, а с тях и основополагащите принципи на едно живо общество - сигурност и обществено здраве, предаване на знания и т.н. И все пак обществото остава на крака като плашило в поле, опустошено от врани. Това е "новото общество" на "новата модерност", което продължава да се разраства

(в интернет, разбира се), докато отвътре гние като колосално мъртво дърво, което се държи на кората си и ще падне с гръмък трясък, когато дойде ураганът. Докато обществото изчерпва вътрешните си сокове, моралните си ценности и биологичната си енергия, пресъхналият механизъм на държавата реагира, като става още по-силен. Администрациите се втвърдяват и набъбват, но няма сърце, кръвта вече не тече, ентусиазмът и свободата угасват. Изгражда се една фалшива цивилизация, а истинската култура се срива. *** Какви са реалните статистически данни за полуграмотността и неграмотността във Франция? Те са потресаващи и показват провала на небрежните и "възпитателни" методи на общественото образование, които се налагат догматично от 1968 г. насам. Полуграмотността е много слабо владеене на писмения език, а неграмотността означава пълно невежество. Понастоящем 25% от завършилите колеж са "полуграмотни" по определението, дадено през 1901 г. от Луи дьо Сурс: "ексцентрична ортография, несъществуващ синтаксис, бавно четене" в Les progrès de l'éducation républicaine[191]. Може да се предположи, че делът на полуграмотните днес е по-висок сред тийнейджърите и младежите, отколкото през 1910 г. Когато се вземе предвид масовата имиграция, се смята, че 20% от възрастното население е неграмотно (не умее да чете и пише). Това ни връща към статистиката от около 1830 г. Установено е, че "способността за писане" и "четене на прост текст" на днешния ученик (завършил гимназия) е по-ниска от компетентността на ученик от трети клас (притежаващ "диплома") в началото на ХХ век. Тестовете, проведени от Министерството на отбраната на наборни и зачислени войници от 1970 до 1999 г., показват, че владеенето на писмен френски език се е свило с 35 % през този период. Човек би могъл да отговори цинично, че в епохата на мултимедията и аудиовизуалната шумотевица вече не е необходимо хората да знаят да четат и пишат . . . *** Върховенството на закона умира. Държавата се оказва все по-неспособна да накара хората да зачитат закона и нейния "монопол върху публичната власт", символ на jus publicum europeanum[192] от XIV в. насам. Много примери потвърждават тази хипотеза в много различни области: Частните охранителни фирми заместват полицията; 85 % от престъпленията не се преследват (статистика на Европол, юни 2001 г.) поради липса на средства или воля; нелегалните имигранти не се депортират, дори когато извършват други престъпления, въпреки закона; толерират се незаконните "рейв партита" и свързаният с тях трафик на наркотици; зверствата на партизаните на троцкиста Жозе Бове[193] (псевдоантиглобалист) остават напълно ненаказани; очевидно не е необходимо да се говори за Корсика, където хулигани, наричащи себе си "автономисти", дефилират въоръжени като за война под погледа на подигравателната и безсилна полиция. Единствените наказани са безразсъдните шофьори, които карат с по-висока от разрешената от закона скорост. Всичко това се вписва идеално. Този упадък на реда и законността е съпроводен, съвсем логично, от законодателна инфлация. През последните двадесет години са приети 7500 закона, като огромното мнозинство от тях остават мъртва буква. Journal officiel[194] е с обем 17 000

страници. Прекалено многото закони убиват закона. Властта вече не разполага със средства, за да накара хората да се съобразяват с излишъка от често сюрреалистични текстове. Към това се прибавя и законодателството на ЕО, също достойно за Убу Рой. Сривът на правовата държава в Европа съответства точно на възхода на власт на една съдебна идеология, която най-добре се описва като "диктатура на съдиите". В традицията на Древна Гърция (препрочитайте Солон[195] и Платон) законът е трябвало да бъде "кратък, императивен и тържествен" и най-вече да не допуска никакво нарушение. Природата изпитва ужас от празнотата. Това, което се е случило в края на Римската империя, може да се случи отново. Законът на една провалена държава, управлявана от некомпетентни хора - които обаче са изпълнени с увереността в своята компетентност - се заменя с друг закон, т.е. с нов тип отношения чрез сила. Нашите лидери трябва да препрочетат историята на Рим в края на Трети век... Европейският съюз: Разрушената мечта Разширяването на Европа е глупава сделка. Предлагаме ви откъси от интервю за Le Figaro (7 октомври 2003 г.) с Кристиан Сент-Етиен, автор на La puissance ou la mort: През следващите двадесет години стратегическият проблем не е да се знае дали Съединените щати ще се сринат или не, а дали Европа ще изчезне или не. Предвиждайки, че когато федерална Европа стане на 30 или 40 години, тя вероятно ще бъде напълно безсилна, Сент-Етиен потвърждава, че националистическият принцип, а не "световното правителство" ще управлява през ХХІ век - при гигантските държави САЩ, Индия, Китай и други - и че идолопоклонничеството на "международното право", което принадлежи на миналото (ХХ век), е само претекст, лицемерно защитаван от слабите - като съвременна Франция. По подобен начин американецът Робърт Каган[197] отбелязва, че срещу догмите "глобализацията на гражданските общества и правителствата не е надеждна през следващото поколение". Сент-Етиен продължава: "В краткосрочен план пристигането на Десетте[198] и особено на Полша, която ще играе ролята на петдесет и първата американска държава в Европа - или петдесет и втората, ако Великобритания се смята за вече петдесет и първа - естествено ще обърка европейските стратегически решения. . . Европа би направила по-добре да съсредоточи усилията си върху гражданските и военните технологии, а не върху приемането на нови членове. . . Европа трябва да се бори с три големи бича - колосален демографски спад, изключителна слабост в областта на научноизследователската и развойната дейност и липса на производствени инвестиции. Последните два фактора до голяма степен се дължат на изтичането на мозъци и гигантската социално-икономическа цена на неконтролираната имиграция. *** Европейските институции работят срещу Европа. Властта на неизбираемата Европейска комисия отново е на път да превиши своята роля, и то в една много важна област: разнообразието на националните езици на Европа.

През 1994 г. Франция решава да забрани използването на английски (и всеки друг чужд език) в рекламните кампании и продуктите. Еврократите се съгласиха с това решение, но сега промениха мнението си. В обосновано решение Европейската комисия настоява Франция да не налага повече използването на френски език върху етикетите на хранителните продукти; достатъчно е да се използва снимка на продукта. Резултатът беше предвидим. По очевидни икономически причини земеделските и хранителните фирми (чакащи останалите) ще етикетират продуктите си на английски, най-известния европейски език. Този анекдот сам по себе си обобщава следната ситуация: Европейските институции, и особено Европейската комисия, не защитават Европа, а я разрушават в полза на американците и на масите от имигранти-колонизатори. Ето някои моменти, които подчертават тази порочна тенденция: 1) С директивите си Европейската комисия си присвоява напълно незаконно правомощията на Съвета на министрите. Манипулирана от "експертни комитети", тя систематично разяжда и подкопава държавните суверенитети, без да ги заменя с федерален политически суверенитет и без да бъде проверявана от парламента в Страсбург. Конвентът" с председател Жискар д'Естен[199] вероятно ще влоши нещата още повече. Европейската комисия представлява технократски деспотизъм в химически чист вид, какъвто не съществува никъде другаде по света. 2) Европейските институции пренебрегват принципа на субсидиарността[200] и децентрализацията, а напротив, практикуват суетен и утежнен якобински централизъм. Какво общо има Брюксел с етикетирането на продуктите във Франция или Италия, с процедурите за производство на сирене в Нормандия или със зреенето на стриди в Шарентал? Нима "регионалистите", които подкрепят сегашния Европейски съюз, не са разбрали, че ЕС всъщност е напълно против всякаква регионална автономия? В САЩ щатите разполагат с голяма свобода на действие в съответните области - повече, отколкото европейските щати! Неотдавна няколко германски провинции забелязаха, че ЕС премахва правомощията, предоставени им от германската федерална държава. 3) По всички въпроси Европейската комисия и Парламентът в Страсбург следват политическа и идеологическа линия, която е в пълен разрез с интересите на Европа: догматична глобална свободна търговия, невзрачност пред американските търговски забрани, насърчаване на употребата на английски език, имиграционизъм с отворени граници и войнстваща ислямофилия и хуманизъм на Свещения валяк, съчетани с пълна липса на политическа или геополитическа визия за Европа, която се заменя с религиозната вулгара на правата на човека. 4) Разширяването на ЕС без каквато и да е подготовка в Централна Европа (всъщност и в Турция) ще направи каквито и да е резултати неуправляеми. И ще струва много пари. Страните, които са кандидатствали за влизане, търсят преди всичко субсидии. Абсурдно е да се карат държавите да участват в една и съща икономическа и парична единица, когато съотношението на жизнения им стандарт понякога е 1 към 5. На 1 януари 2004 г. ЕС ще нарасне от 15 на 25 членове. Никой не е съгласен с размера на субсидиите, които да им се предложат. Ще бъде създадена двустепенна Европа и ще станем свидетели на това как безработните от десет нови държави ще се влеят в Запада. Конвентът" с председател Жискар д'Естен не е

направил и няма да направи никакво предложение за преразглеждане на институциите на ЕС, за да приеме тези нови страни. 5) Първоначалният проект на Римския договор[201] за изграждане на икономика, която трябваше да бъде самоцентрирана и защитена на голямата си територия, беше скандално отклонен от целта си и в резултат на имиграцията и пазарите създаде Европа, отворена на четирите вятъра, чиято валута не се управлява от никаква политическа власт. Европейската централна банка във Франкфурт оставя еврото да се колебае по волята на пазарите. Резултатът е, че Европейският съюз, лишен не само от вътрешните си национални граници, но и от външните си граници, не може да твърди, че се превръща във "федерална държава". Имаме най-лошия съюз, който може да съществува, съчетаващ ултралиберализъм и подмолна и дирижираща[202] бюрокрация, точно обратното на това, което трябваше да се направи. Така или иначе, ако САЩ не са се противопоставяли на амбициите на Европейския съюз, има причина за това. Тази покорна, кастрирана, безглава Европа, която вкарва голове срещу собствената си страна, идеално подхожда на САЩ. На въпроса: "За или против изграждането на Европейския съюз?", един високопоставен американски функционер отговори: "За, стига да не работи".

4. КЪМ ГИГАНТСКА ИКОНОМИЧЕСКА КРИЗА

Краят на парадигмата на "икономическото развитие Настъпи революция в начина на мислене на хората. Те просто са забелязали, без да се осмеляват да го кажат, че старата парадигма, според която "съдбата на човечеството, индивидуална и колективна, се подобрява всеки ден благодарение на науката, демократизацията и егалитарната еманципация", е невярна. Епохата, която вярваше в нея, е отминала. Тази илюзия се разпадна. Този прогрес (който така или иначе е спорен според хора като Иван Илич)[203] е продължил вероятно по-малко от век. Днес започват да се усещат непреднамерените последици от масовите технологии: нови устойчиви вируси, токсичност на преработените храни, изчерпване на почвата и свиване на световното селскостопанско производство, общо и бързо влошаване на околната среда, заплаха от изобретяване на нови оръжия за масово унищожение, които да се добавят към ядрените, и т.н. Освен това технологиите навлизат в своята барокова епоха. Фундаменталните изобретения са открити до края на 50-те години на миналия век. Подобренията към тях, направени през следващите десетилетия, допринасят за все по-малко конкретни мелиорации, подобно на толкова много безполезни декоративни мотиви, добавени към надстройката на един паметник. Интернет вероятно е имал по-малко революционни ефекти от телеграфа или телефона. Интернет е значително

подобрение, приложено към една панкомуникация, която вече е била значително осъществена. Техническата наука следва закона на силата "80-20". В началото са необходими 20 единици енергия, за да се получат 60 единици сила. По-късно са необходими 80 единици енергия, за да се реализират само 20 единици сила. Възможно е да бъде повдигнато възражение: дали прекомерният песимизъм не кара някои хора да преувеличават отрицателните последици от прогреса и световния растеж? Отговорът е: не. Противно на коментарите на френския интелектуалец Жак Аттали, които се повтарят навсякъде, човечеството като цяло няма какво да спечели - например - от икономическия възход на Азия. Сметката, която трябва да се плати по отношение на изострянето на конкуренцията със старите индустриални страни и т.н., ще бъде много скъпа. Така или иначе, този икономически растеж няма да продължи. Той ще стане неустойчив, ще се сблъска с екологичните ограничения и ще предизвика огромни социално-политически и дори военни проблеми. Катастрофата сама по себе си, а не волята на правителствата, ще доведе до промяна на сегашния макроикономически модел. Различните положителни ефекти от световния икономически растеж всъщност са ефимерни и крехки и ще доведат до сериозни последици. Универсализирането на техническата наука ни кара да плащаме за всеки неин напредък с крачка назад. Средната продължителност на живота се увеличава (макар че и сега тя започва да се забавя и дори да намалява в много страни), но дали хората живеят по-хармонично и с по-малко тревоги? Винаги има повече атомни, биологични и химически оръжия за масово унищожение. Селското стопанство се подобрява, но нови гладове заплашват пренаселеното човечество, което е било заблудено от намаляването на смъртността и се сблъсква с изчерпването на почвата, изсичането на тропическите гори, намаляването на обработваемите земи и изчерпването на океанската фауна. Негативните последици се появяват за двадесет или тридесет години, но след илюзорната фаза, когато животът на хората се подобрява (която днес е приключила), те винаги се проявяват накрая. Засиленият обем на производството и търговията насърчава сътрудничеството, но умножава причините за конфликти и национален шовинизъм и навсякъде предизвиква обратните реакции на етнически и религиозен фанатизъм. Лесната комуникация се разпространява по цялата планета, но самотата поразява индивида и общностите изпадат в отчаяние. Градският технологичен начин на живот засяга 70 % от човечеството, но на много места, особено в глобалния Юг, се налага да се примиряваме с адски градове, помийни ями на насилие и човешки хаос. Осъзнават ли хората, че пропорционално на увеличеното население хората, живеещи в бедност и несигурност за работа, са повече, отколкото преди индустриалната революция? Медицинската наука напредва, но това предизвиква демографски взрив и увеличава устойчивостта на нови вируси, които след това се разпространяват чрез миграция. Равнището на потребление на енергия се повишава, но околната среда се влошава и опасността от екологичен колапс става все по-ясна. Африканските и бразилските селяни имат достъп до машини за разчистване на земята, но унищожавайки горите, те увеличават опустиняването и подготвят бъдещи гладове. Накратко, след

инкубационен период напредъкът, растежът и неконтролируемата експанзия на технонауката виждат своите цели в обратна посока. Ражда се свят, който е по-суров от този, който искаме да преобразим и подобрим. Предстоящата смърт на световното икономическо развитие Сега трябва да се изправим пред едно сериозно възражение. Никога не можем да попречим на бедните страни или на тези, които "са на път към индустриализация", да се опитат да се индустриализират, да забогатеят с всички средства или да последват пътя на Запада и "световната религия на нарастващия БВП". Каква ужасна несправедливост, ако го направим... Разбира се, но историческите мечти и надежди не се определят от морални подбуди, а от праговете на физическата невъзможност. Това е логиката на катастрофата, която ще ограничи амбициите за "развитие" на страните от глобалния Юг, които, особено в Азия, все още не са се разочаровали от прогреса. Развивайки се по-късно от Запада, те все още са позитивисти, привързани към егалитарния универсализъм, който тепърва откриват. Те искат да направят това, което Западът е направил, за да получат своето парче от баницата. За съжаление, вече е твърде късно. Азиатската финансова криза беше предвестник. Земята никога няма да може да поддържа - а така също и човечеството - технологичното и индустриалното развитие на цяла Азия и Африка при сегашното ниво на вяра в чудеса, характерно за универсализма. Масовата индустриализация на "развиващите се страни" вероятно ще бъде физически невъзможна, защото ще изчерпи оскъдните ресурси и ще унищожи екосистемите. Викът на Касандра от Римския клуб може би ще се окаже прав петдесет години по-рано. Но през 60-те години на ХХ век имаше африканци като южноафриканеца Кредо Мутва[204], които вече казваха, че предколониалните племенни общества, които не са много гъсто населени, разпръснати са и са демографски стабилни, са много поприятни за живеене от съвременните африкански общества, които са пълен провал, резултат от неуспешна имитация, зле извършена трансплантация на напълно чужд за тях европейски модел. В края на краищата защо целият човешки вид трябва да желае да отиде на Марс, да пътува с 500 километра в час с високоскоростни влакове, да лети със свръхзвукови самолети, да яде сладолед през лятото, да живее сто години благодарение на трансплантации и антибиотици, да пише блогове в интернет, да гледа телевизионни предавания и т.н.? Тази треска принадлежи само на определени хора и определени групи. Тази треска не може да се предаде на целия човешки вид. Този технологичен и индустриален начин на живот вече не може да бъде прилаган към цялото население, дори в Европа и Съединените щати, при евентуален структурен колапс. Тук се появява ново възражение, развито от технократските среди. Технологията може да противодейства на непредвидените последици от нея. Тя може да намали замърсяването и да открие нови ресурси, ако има истинско желание да се работи с нея. Оптимизмът е красиво нещо, но всички тези обнадеждаващи твърдения са само думи. Така или иначе, това не се случва. Тази система е последователна в своята

глобална логика и не може да се реформира. В истинския смисъл на думата тя е непоправима. Тя трябва да бъде променена. Така или иначе, новата система ще се наложи в настъпващия хаос. Трябва да бъдем конкретни и да спрем да мечтаем за мастурбациите на псевдоекспертите. Нито една от резолюциите на конференциите в Рио де Жанейро и Токио не е приведена в действие, а в крайна сметка те далеч не бяха достатъчно силни. Природата, която искахме да завладеем и да поставим под наш контрол, в резултат на това реагира бурно, след период на мълчание, в своите бактериални, вирусни и други, по-видими форми. Колективната увереност отстъпва място на съмнението и объркването. Появява се нов нихилизъм, който е много сериозен, защото е безнадежден, и няма нищо общо с философиите на упадъка и реакционните пророци на декадентството, които бяха само догмата за прогреса, изправена на крака, за идеологическата привързаност към миналото. Сега ще се наложат философиите на катастрофата. Срещу нас се изправя несигурността и нейният тревожен хълм хвърля сянка върху технонауката, за която се смяташе, че е предвидима и контролируема, а тя не е. Хайдегер се оказва прав, а не Хусерл[205] и рационалистите. Еврейската алегория за Голем видя истината. Към "цивилизационен разпад Но какви нови идеологии или видове социална, политическа и икономическа организация биха могли да заменят тези на стремежа към прогрес и индивидуализъм? Трябва ли да се върнем към теокрациите, към които някои ислямистки държави сочат пътя? Нека първо да отбележим, че една идеология, която не е прогресивна и отхвърля егалитаризма, не е непременно несправедлива, цинична или тиранична. Егалитаристите, осъзнавайки провала на своите проекти за справедливост и хуманизъм, обрисуват опонентите си с тези демонизиращи термини. Една нова неегалитарна визия за света ще трябва да се представи като конкретно филантропска, докато егалитаризмът е само идеално хуманитарен. Краят на прогресизма очевидно е и край на хегелианския рационалистичен идеализъм. Вече, спонтанно, по целия свят навлизат разкрепостени и ирационалистични идеологии. Те са антинаучни и антииндустриални, което е това, което тревожи подписалите Хайделбергския апел[206]. Но дръжте се: не е необходимо нито да вярваме, нито да се надяваме, че науката и цивилизацията ще изчезнат и ще бъдат заменени от култури, основани на магически вярвания. Технонауката ще продължи да съществува и да се развива, но ще промени смисъла си и вече няма да бъде подкрепяна от същия идеал. Глобалният икономически растеж скоро ще се свие заради физическите бариери. Физически е невъзможно да се реализира идеалът на прогресизма: технонаучно общество на потребителите за десет милиарда души. Когато мечтата се срине, ще се появи друг свят. Сценариите за този нов свят очевидно са несигурни в детайли, но са много помалко нереалистични от програмата за безкрайно глобално икономическо развитие в рамките на световно правителство, разпределено под надзора на ООН. Новият сценарий предвижда съвместното съществуване на глобализацията, края на държавния контрол върху икономиката и цивилизационния разпад на Земята, който

ще бъде понесен, а не избран. При този сценарий Земята няма да бъде разделена на държави, които са политически независими и икономически взаимозависими, а на видове цивилизации. Държавите, които запазват технонаучния и индустриалния начин на съществуване (но оживени от различни ценности), ще съжителстват с традиционните общества, които могат да бъдат магически и ирационални, религиозни, селски и неоархаични, изразходващи сравнително малко енергия за лов, замърсяване и потребление. Няма причина да се смята, че традиционните икономики са "слабо развити Защитниците на прогресивните идеи ще отговорят, че този сценарий означава организиране на един вид доброволно изоставане, при което надарените отгоре консумират, а ненадарените отдолу вегетират. Тази концепция за изостаналост е несправедлива и глупава. Тя е изобретение на прогресизма, за да покаже, че само индустриалният начин на живот е хуманен и валиден. Традиционното селско общество, което не е технологично, в никакъв случай не е варварско и "недоразвито". В неегалитарната и органична визия за света не съществува една единствена ос на "развитие", а няколко. Истинската "изостаналост", по-точно истинското варварство, е резултат от прогресизма: това са всички изхвърлени от индустриалния начин на живот, които са изоставили заради мираж традиционните общества с малко население, за да се натъпчат в пренаселените метрополии на страните от глобалния Юг, превърнали се в човешки ад. Освен това членовете на традиционното общество, които нямат много пари, не са "по-бедни" или по-нещастни от жителите на Ню Йорк или Париж, обременени с твърде много джаджи, дори ако медицинските им стандарти и продължителността на живота им са по-ниски. Накрая можем да посочим, че това вероятно социално-икономическо разделение на човечеството през ХХІ век няма да е резултат от доброволен план, а ще бъде наложено на хората от катастрофата, от срива на настоящата система в хаос. Но какво ще накара различните типове общества да съществуват съвместно? Дали тези, които са на дъното, няма отново да искат да подражават на тези, които са на върха, и да се "развиват"? Не е задължително, защото, от една страна, споменът за провала на проваления универсализъм на индустриалното общество и технонауката ще се появи като тъмна епоха (както комунизмът днес), а от друга страна, защото тези неотрадиционни общности ще освещават своя начин на живот. Обществата, които запазят технонаучния начин на живот, ще бъдат напълно способни да живеят в една глобализирана планетарна икономика, но много по-малко обременена от днешната икономика с обема на търговията и производството и следователно много по-малко замърсяваща, защото в нея ще участват само малка част от хората. Тогава това малцинство вече няма да бъде ръководено от есхатологията на прогреса, а от изискванията на волята. Жизнеспособна ли е технонаучната икономика? След неизбежната катастрофа, която ще бележи началото на ХХІ век, след като отминат глупавите празненства на 2000 г., ще бъде необходимо прагматично да се изгради нова глобална икономика с дух, свободен от всяка утопия и неустойчив

идеал, и без дух на потисничество и неоколониализъм спрямо онази част от човечеството, която ще се е върнала в неотрадиционните общества. Историята вече няма да се възприема като прогресистки идеализъм, а като реалистична, конкретна и условна визия за реалността, природата и човека. Волунтаризмът, мисленето за конкретното и възможното, се противопоставя на идеализма на днешната глобална цивилизация, който се основава на абстракцията на неосъществими цели. Техниконаучните сфери споделят с неоархаиката един неегалитарен и натуралистичен светоглед, като единият се основава на рационалността, а другият - на ирационалността. Очевидно е, че много хора се опасяват, че смъртта на идеята за прогреса и новата организация на Земята ще сложат край на всяка рационалност и ще унищожат науката и индустриалното производство. Дали това ще означава общ регрес на човечеството? Един съвременен предразсъдък твърди, че технонауката естествено се крепи на прогресистки и егалитарен пиедестал, който е необходимо условие за нейното съществуване. Това е грешка. Краят на прогреса и мечтата за универсализиране на обществото на индустриалното потребление не означават премахване на технонауката и осъждане на научния дух. Технонауката е била извратена от егалитарния универсализъм на XIX и XX век, който се е опитал да разшири прекомерно нейната сфера. Онези, които продължават да поддържат една технонаучна цивилизация, глобализирана, но ограничена в числено отношение, ще я основат на други интелектуални основи, а не на безумното потребление и всеобщия хедонизъм на универсализирания прогрес на консуматорството. Това ще бъде по-лесно, защото истинската основа на науката и технологията е в основата си неегалитарна (науките за живота), поетична и неопределена. Истинските учени знаят, че тяхното мислене напредва само чрез разрушаване на определеностите. Рационалността им е само средство, а не цел. Те знаят, че тя никога не завършва с автоматични качествени подобрения, които са следствие от техните открития. Те знаят, че технологичните експерименти са отваряне към неочакваното: поемане на рискове, разширяване на полето на условното и непрозрачността на бъдещето. Напротив, в традиционните общества бъдещето е предвидимо, защото историята се преживява циклично. Така че линейният прогресивизъм ще бъде заменен в неотрадиционалистките зони с циклично виждане за историята, а в технонаучните зони - с вяра в случайността и "пейзажно" виждане за историята ("сферичната" и ницшеанска концепция на Джорджо Локи[207],[208] която споменах по-рано). Историята ще се развива като пейзаж, непредсказуема поредица от равнини, планини и гори, без да има начин да я "прочетем" рационално. Тази визия за историята и съдбата увеличава свободата, отговорността и яснотата на хората, които я споделят. Те стриктно анализират истинската природа на реалността и времето, без утопични мечти, съзнавайки рисковете. Те разгръщат волята си, за да реализират своите проекти, да подредят човешкото общество по възможно най-съобразния начин за справедливост, за признаване на човека такъв, какъвто е, а не какъвто някои хора искат да бъде.

Неоглобалната икономика на епохата след катастрофата Възниква въпрос: според хипотезата, че бъдещата двустепенна световна икономика ще бъде "глобализирана", как можем да определим това понятие "глобализация" по отношение на универсализма? Наистина ли те са противоположни? Да. Универсализмът е инфантилна концепция, основана на космополитната илюзия. Глобализмът е практическа идея. Колко много планетарни мрежи за компютри и обмен съществуват, но по никакъв начин не включват всички хора! Универсализацията е стремежът да се разшири единният начин на живот на всички хора, механично и количествено, който се състои от индустриално потребление и градски живот. Универсализацията е напълно съвместима с държавния контрол върху икономиката и егалитаризмът я стимулира. Всички милиарди живи човешки атоми трябва да бъдат превърнати в едно и също правило на живот - царството на пазара. Глобализацията, напротив, описва процес на разпространение на пазарите и фирмите по цялата планета, интернационализиране на икономическите решения и основните действащи лица, но не е необходимо тя да бъде универсалистка и лесно може да понесе милиарди хора, които отново приемат традиционния начин на живот. От друга страна - и това е много важен момент - глобализацията е еднакво съвместима с изграждането на полуавторитарни блокове в континентален мащаб (автономия на големите пространства), които практикуват различни икономически системи. След неуспеха на икономическия прогресивизъм и консуматорския универсализъм може да се стигне до планетарна глобална икономика (тя дори може да се засили), която няма амбицията да привлече всички хора в своя ред, тъй като ще включва само международно малцинство. Това е много възможен сценарий за света след катастрофата, тъй като технонауката и индустриалната пазарна икономика не могат да бъдат пренебрегнати; те са твърде дълбоко вкоренени и вече са на път да се глобализират. Не може да се прави опит за универсализиране на индустриалното общество за всички хора, тъй като това е невъзможно от енергийна, здравна и екологична гледна точка. "Неоглобалната" икономика, която ще последва катастрофата, със сигурност ще бъде планетарна в своите мрежи, но в никакъв случай универсална. Неравенството, присъщо на нея, ще позволи чрез общия спад на потреблението на енергия да се сложи край на разрушаването на екосистемата и да се възстанови, а така също и да се подобри начинът на живот на всеки човек. Разбира се, БВП на световната икономика ще се свие значително, подобно на издуващ се балон. Някои ще възразят, че свиването на световния БВП ще доведе до изчерпване на финансовите ресурси и ще направи невъзможни инвестициите поради "загубата на мащаб", тъй като индустриалното общество ще включва само част от човечеството и следователно пазарите и потребностите ще се свият пропорционално. Това възражение пренебрегва факта, че тази икономика ще се освободи от две значителни тежести. По-ниското замърсяване ще намали огромния обем на външните неефективности и разходи, които се изпитват сега. Разходите за заеми за "развиващите се" страни ще изчезнат заедно с целта за развитие. Разходите за социалната държава ще се сринат, тъй като огромните бюджети за социални

услуги ще изчезнат, защото ще се окажат безполезни в контекста на връщането към икономии на солидарност и близост от неосредновековен тип. Очевидно би могло да има и друго решение: да се запази универсализмът и да се убедят богатите страни да приемат по-нисък стандарт на живот и потребление на енергия, за да запазят околната среда, да споделят с бедните страни и да плащат за индустриализацията на "развиващите се страни". От тази умна и логична гледна точка на еколозите решението е повече равенство, а не по-малко. Тази хипотеза обаче се оказва напълно идеалистична и неработеща. Рационалността никога не е имала надмощие в историята. Можете ли да си представите американците доброволно да се откажат от колите си и да се съгласят да удвоят данъците си, за да помогнат на страните от глобалния Юг? В сценария на икономическото разделение на Земята големи райони и части от населението в сърцето на индустриалните страни от глобалния Север биха могли да се върнат към традиционния икономически начин на живот с ниско ниво на използване на енергия и съсредоточен върху диверсифицирана селска натурална икономика. Икономика, която не е егалитарна Трябва да разберем, че макар и технонауката да е имала опустошителни последици, това е така, защото тя е ръководена от егалитарен универсалистки прогресивизъм, а не поради присъщи на нея недостатъци - точно обратното на това, което смятат традиционалистите от десницата или догматичните еколози. Тъй като технонаучният метод е бил разширен отвъд дължимата мярка и хората са му приписали въображаемата дарба да носи чудодейни ползи на тълпата, някои хора днес са разочаровани от него. В действителност технонауката по своята същност е пригодена да засяга само малка част от човечеството. Тя поглъща твърде много енергия, за да бъде генерализирана. Разбира се, има хора с добри сърца, които ще упрекнат тези тези, че възхваляват едно генерализирано изключване. Това е още една квазирелигиозна концепция, породена от редукционисткия начин на мислене, убеден, че настоящият модел на развитие е морално легитимният за всички. В действителност "изключването" на неотрадиционните общества от научнотехническата сфера е неразделна част от изключването на последните от неотрадиционния свят. Трябва да се откажем от предразсъдъка, че технонаучните общества са "развити" в сравнение с традиционните общества. Това е митът за дивака, който се основава на скрит расизъм. В хипотезата на предходния сценарий неотрадиционните общности по никакъв начин не биха били разглеждани като по-нисши или по-слабо развити. Те биха живели според ритъма на друга цивилизация и може би биха живели по-добре от днес. Цялата западна интелигенция се характеризира с неспособност да се отърси от прогресистките и егалитарни догми и парадигми, дори да си представи други социално-икономически решения. Паскал Брюкнер[209] например в статия в Le Monde започва с признаване на разочарованието и провалите на технологията, а след това признава непредвидените последици от разширяването на технологията върху цялата Земя. Той добавя наивно: "Въпреки надеждите на осемнадесети век, технологичният

прогрес никога не е синоним на морален прогрес. Поне имаме ориентир за действие - демократичните ценности, наследени от Просвещението, ценности, които сами по себе си са секуларизиран превод на месианските вярвания от Евангелията и Библията". Това жалко рецитиране на опорни точки се свежда до това да се каже: за да се противопоставим на лошите последици от технологичния прогресизъм, наследство от Просвещението, нека се върнем . ... към философията на Просвещението! Каква идеологическа имбецилност! Той не разбира, че именно егалитарният прогресистки универсализъм на Евангелието, подсилен от протестантската етика и философията на Просвещението, е разширил прекомерно и масово с неустойчива инерция като избягал двигател технонауката върху цялата Земя, вместо да я ограничи до определени области. Технонауката като езотерична алхимия Въпрос: Не се ли опитваме, като предвиждаме и възхваляваме този социалноикономически модел, да превърнем науката и технологиите в поверителни, подобно на алхимичните формули, ограничени до малцинство от хора, които знаят как да ги контролират? Да, точно така. Става въпрос за изваждане на технонауката от рационалистичния манталитет... и освобождаването ѝ от егалитарната утопия, която твърди, че е подходяща за цялото човечество. В един от сценариите на посткатастрофалната епоха, когато хората ще са взели мярка за опасностите от безкрайното разширяване на науката, технологиите и индустриалната икономика и за вредността на неконтролирания обмен на информация (прекомерната комуникация), не би било изненадващо, ако има завръщане към една инициативна и почти езотерична визия за технонауката, за да се запази човечеството от опасностите на нейните вирусни, масови и неконтролирани ексцесии. Тази технонаучна цивилизация е изключително рискована, но е неразривно свързана с духа на определени народи и човешки групи, които са малцинство, разпръснато по Земята. Идеалният вариант би бил тя да се опита да бъде осъществена само от малцина и да остане езотерична. Технонауката не може да бъде масово или "отворено" явление. Планетата отхвърля тази хипотеза. Само 10 до 20 процента от човечеството може да води този начин на живот. За някои хора съществуват мъдростта и естествената сигурност за възпроизвеждане на вида, цикличното време и аграрното или племенното благосъстояние на стабилните традиционни общества. За други съществуват изкушенията на глобалния и историзиран свят: за едни - Рене Генон;[210] за други - Ницше. Когато най-лошото е вероятно Икономическият растеж продължава, на пръв поглед, но той има болнав оттенък. Световната икономическа система не е устойчива, защото се основава на краткосрочния план и на мита за неограниченото максимизиране на индивидуалното потребление. Икономиката на Земята, която сега се е превърнала в хомогенно и взаимозависимо цяло ("глобализация"), изпитва огромна крехкост и нейният колапс е предвидим, поради няколко фактора:

1) Изчерпването на изкопаемите горива, особено на петрола, но също и на природния газ, без да говорим за намаляването на селскостопанските и риболовните ресурси. Световната икономика продължава да расте и да използва природните ресурси на планетата с ритъм, четири пъти по-висок от нейните възможности. Знаем аналогията: за да се задоволи безумието на сегашните ни нужди, ще са необходими четири Земи! Развиващите се страни с огромното си и непрекъснато увеличаващо се население се стремят да достигнат икономическото ниво на Запада - стремеж, който е политически разбираем, но физически невъзможен. Неизбежно ще стигнем до точката на пречупване. 2) Глобализираната икономика се превърна в чисто спекулативна (икономика на казиното), като изостави всякаква идея за планиране - дори в комунистически Китай, и това говори само за себе си! Тази липса на планиране прави икономиката крехка и зависима от нестабилността и нахалността на финансовите пазари. Към това се прибавя и много опасният феномен на задлъжнялост на повечето държави по света, който се е превърнал в къщичка от карти, която винаги се издига повисоко, без да се осъзнава, че се крепи само на виртуална реалност. Фалитът, който сполетя Аржентина през 2003 г., ще се повтори, но в гигантски мащаби. Факторите, които ускориха кризата от 1929 г., са налице, но в много по-остра форма. 3) Както видяхме, след 2010 г. е много вероятно да настъпи масирана рецесия в европейската икономика. Тъй като Европа е централен икономически играч в световната икономика, това катастрофално събитие ще има последици, които ще влошат други фактори, допринасящи за предстоящия срив. 4) Може да се предвиди и всеобща икономическа война, провокирана от изчерпването на ресурсите. Скоро може да има войни за петрол, вода, селскостопански и риболовни ресурси; конфликти за достъп до пазарите на развития свят; несъвместимост между икономическия егоизъм на глобалния Север и нуждите (или мечтите) на Юга и т.н. Сегашният мит за всеобщ растеж е несъвместим с конфликти, при които политиката се намесва в икономиката. Търговската конкуренция е положителна, ако не преминава определен праг на истерия и стрес. Отвъд него доверието ерозира, а пазарите и инвеститорите се отдръпват, когато ситуацията стане твърде враждебна. Тази ситуация ни очаква. *** Нека да споменем и парализиращото въздействие върху световната икономика на описаните по-рано катастрофи, като например конфликтите, свързани с исляма, възхода на гигатероризма, експлозията на мафиите, които навлизат във всяка сфера, и т.н. Известно е, че фондовите борси и нивата на инвестициите са изключително чувствителни към най-малките колебания в икономическата или политическата ситуация. Атентатите от 11 септември 2001 г. - които бяха само едно пробождане в сградата на западната система - доведоха до загуба на няколко пункта от световния растеж. Представете си какво би се случило, ако се беше случило сто пъти по-лошо събитие, а това може да се случи... Тази глобализирана икономика, върху която се крепи цялата рамка на настоящата световна цивилизация, е гигант с глинени крака. Нейната крехкост се дължи на факта, че тя вече не признава никакво разделение, никаква граница.

Избирайки парадигмата на единно икономическо пространство - според догмата за свободната търговия - което се простира върху цялата Земя, тя е допуснала сериозна грешка. Трябваше да избере общ модел на икономически пространства, които са относително водонепроницаеми, полуавторитарни, според континенталната логика, като всяко от тях се развива в свой собствен ритъм. Взаимозависимостта е синоним на крехкост. Но идеологията затъмнява и пренебрегва фактите (идеологията на "развитието", на "прогреса", тълкуван в количествен и материален смисъл, идеологията на международната свободна търговия, която присъства както в либералния капитализъм, така и в комунизма). Вината се крие в тази ненормална представа за единно човечество, която е в основата на всички идеологии - от ултралибералната до антиглобалистката. Краят на "растежа Растежът" днес е много повърхностен и ще бъде ефимерен поради следните причини, които предвещават възможността за общ срив. Какви са те? 1) Крехкостта на борсовата икономика. Настоящата глобализирана икономика се основава, дори в по-голяма степен, отколкото през 20-те години на миналия век, на спекулативната крехкост на международната борсова лудост, която е напълно нереална. Дау Джоунс, Никкей и CAC 40[211] направляват световната икономика с изключително краткосрочна визия, в ежедневна спекулативна спирала (заради примамката за незабавна печалба от внезапна паника или еуфория), докато политиците са абдикирали от икономическите си отговорности и дългосрочните реалности се пренебрегват. При най-малкия лош слух спекулативните инвестиции, двигателят на бизнеса, могат да се сринат. Вече имахме предупредителен изстрел с "азиатската криза" от 90-те години на миналия век.[212] Фредерик Леру пише в Le Figaro Économie (20 март 2004 г.): "С най-малката песъчинка в зъбчатите колела добродетелната машина спира и тръгва на заден ход". Това е "ефектът на пеперудата", както в метеорологията: верига от незначителни събития, които предизвикват паника у инвеститорите. Спекулативната и глобализирана икономика е гигант с глинени крака. Леру пише: "В ефимерните нирвани на икономиката и фондовите борси наймалката промяна в модата превръща ирационалното изобилие в анорексична депресия. . . . Днес се намираме в същата критична точка на дългия икономически цикъл, в която пазарът на ценни книжа, този универсален субект, на който сме се оставили, ръководи икономиката. 'Растежът' или контролът върху икономическите основи напълно убягва на правителствата и политическия сектор. Този растеж е в ръцете на чисто психологическия шанс на спекулациите, който зависи от еуфорични състояния или ирационални депресии. Показателно е обаче, че Европа (за разлика от САЩ) вече няма парична политика, която сега формално зависи от Европейската централна банка във Франкфурт, т.е. всъщност от капризите на краткосрочния пазар ситуация, непозната в историята. Основана изцяло на спекулации, така наречената "нова икономика" е само преувеличена форма на финансовия капитализъм, която става още по-плавна благодарение на интернет.

2) Експоненциалното нарастване на световната задлъжнялост - публична и частна. Всички страни по света, богати и бедни, са задлъжнели. Говори се за анулиране на дълга на Третия свят. Кой в крайна сметка ще плати за това? Световната икономика прилича на предприятие, което е на ръба на фалита, но все още се поддържа в еуфория от един виртуален банкер. В бюлетина на дружеството за инвестиционно банкиране "Прийст" (юли 2000 г.), което трудно може да бъде заподозряно в антикапитализъм, се отбелязва "Частният дълг се увеличава с неконтролируеми темпове. Той се е превърнал в трансмисия на "вертикален" кръговрат между увеличаването на запасите и икономическата неактивност. Той прави системата крехка, като същевременно създава впечатлението, че я укрепва чрез увеличаването на растежа, което все още позволява". В доклада се говори и за "ирационалното преуспяване" на тази "нова икономика", която се движи по ръба на бездната. Една световна икономика не може да просъществува дълго, когато се основава на задлъжнялост (монетаристка догма), а не на работа и на оценки на сериозни извъникономически параметри (демография, екология, енергетика и др.). 3) Демографското застаряване на Европа и другите водещи индустриални страни се умножава от икономическата тежест на имиграцията. Засега все още можем да се задържим, но това няма да продължи дълго. Липсата на активни работници, тежестта на пенсионерите и разходите за здравеопазване ще приключат от 20052010 г. с натоварването на европейските икономики с дългове. Постиженията в областта на производителността и технологичния напредък (известното "примитивно натрупване на основен капитал", вълшебното лекарство на икономистите) никога няма да могат да покрият външните демографски разходи. И накрая, колонизиращата имиграция, която Европа преживява, далеч не компенсира загубите на местното население в трудоспособна възраст, а включва преди всичко получатели на социални помощи и неквалифицирани работници. Освен това тази имиграция представлява все по-голям разход (несигурност, криминална икономика, градски политики и т.н.). Икономическият колапс на Европа, водещата търговска сила в света, би повлякъл след себе си Съединените щати и цялата западна икономика. 4) Пренебрежение към екологичните ограничения. Планетарното развитие на масовата индустриална икономика (срещу която еколозите не правят нищо, за да се борят, самозванци във вярност към кралете на петрола) породи огромно замърсяване, което вече започва да се усеща и само ще се задълбочава: климатични катастрофи (които според застрахователните компании са се увеличили с 290% между 1970 и 1999 г.), изчерпване на запасите от океанска риба, увеличаване на пустинните райони и свиване на запасите от прясна вода, унищожаване на горските масиви и морския фитопланктон, който обновява кислорода. И така нататък. В заключение ще кажа, че въпреки инфантилната еуфория, предизвикана от "новата икономика", експанзията на интернет и чисто ситуативното краткосрочно и мимолетно ускорение, наблюдавано от няколко години, основите на световната икономика подават предупредителни сигнали и вероятно в началото на ХХІ век се движим към огромна планетарна икономическа криза. Тази цивилизация, която изцяло се основава на възвеличаването на пазарното общество, утвърждаването на

финансовите ценности като единствено верни и поставянето на икономиката в положение на абсолютна привилегия (под нейните социалистически и капиталистически форми), може да загине поради кризата на дейността, която е установила в сърцето на света. Икономиката ще се срине именно защото е била поставена в центъра на всичко, защото всичко трябва да почива върху нея, преди да я смаже. Това общество ще загине точно така, както загива общество, основано на строг милитаризъм, в резултат на ненужните войни, които то предизвиква и в крайна сметка губи. Винаги тези, които познават добре икономиката (Морис Алаи, Франсоа Перу), предупреждават срещу идолопоклонничеството на икономиката, а военните предупреждават ентусиазираните цивилни срещу милитаризма. Структурните фактори (особено демографията и екологията) никога не се вземат под внимание в един свят, запленен от незабавни резултати, които могат да бъдат изчислени в много кратък срок. Апостолите на "новата икономика" са само младенци, маскирани като експерти. Новият световен икономически ред, на който се надяват тези нахални лъжепророци, е само лебедовата песен на стария ред. Икономизмът е осъден За първи път от началото на своята история човечеството използва повече ресурси и енергия на земната повърхност, отколкото Земята може да осигури. Капиталът на Земята се изчерпва, подобно на човек, който живее от инвестициите си и когато лихвите от капитала му вече не му стигат, започва да прави пробойни в спестяванията си. Разрухата логично е в края на процедурата. Докладът на WWF (Световен фонд за дивата природа) "Planète Vivante 2002" е изключително тревожен: Земята скоро няма да може да произвежда достатъчно за нарастващите нужди и производствения ритъм на едно демографски и технологично разрастващо се човечество. Биоекологичният отпечатък" на човечеството (площта, необходима за производството на ресурси и усвояването на отпадъците) надхвърля възможностите на планетата в непрекъснато нарастващ брой области. През 2002 г. вече се експлоатират 20 % от ресурсите, които Земята може да ни даде по устойчив начин. Ето няколко примера. Земята разполага с 11,4 милиарда продуктивни площи на сушата и в морето, или 1,9 хектара на човек. Биоекологичният отпечатък" (използваната продуктивна площ) на всеки американец е 9,6 хектара, на всеки европеец - 5 хектара, а на жителя на Третия свят - 1,4 хектара. Всички тези статистически данни обаче продължават да се влошават, докато се стигне до предстоящата точка на пречупване. Така например биоекологичният отпечатък на Франция е нараснал с 47 % от 1960 г. насам, докато населението е нараснало само с 27 %. Коментар на Фериел Гадхум в Le Figaro Économie (5 декември 2002 г.): "През 1999 г. екологичният отпечатък на шестоъгълника се е увеличил до 309,9 милиона хектара, докато биологичният му капацитет е бил само 169,5 милиона хектара. С други думи, ако всички живееха като французите, щяхме да се нуждаем от повече от две планети, а ако консумирахме като американците, щяхме да се нуждаем от повече от пет планети". Официалната цел на западната (и световната) цивилизация е цялото човечество да достигне нивото на потребление на богатите страни - ситуация, която е

екологично и физически невъзможна. WWF смята, че ситуацията само ще се влошава. Поради демографския ръст на планетата, който ще продължи до 2060 г., и нейното технологично и икономическо "развитие", докладът на WWF предвижда, че "биоекологичният отпечатък на човечеството може да достигне 180-220 % от биологичния капацитет на Земята до 2050 г.". С други думи, ако демографското и икономическото развитие продължи с този ритъм, Земята, изпразнена от своите ресурси и опустошена от екологична гледна точка, вече няма да е в състояние да снабдява човечеството. Известното "развитие" ще се срине само по себе си. За да се избегне този катастрофален сценарий, експертите и мъдреците от WWF предлагат три мерки: 1) да се произвежда повече икономически и да се замърсява по-малко; 2) да се спре демографският растеж; 3) световните правителства да се споразумеят да запазят екосистемата и да променят сегашната логика на световната икономика, която ни изпраща с пълна скорост към катастрофата от горе до долу, като бягащ кон или самолет без пилот. *** Мечтите са безполезни. Няма да има международно споразумение, което да спре адската машина и да промени процеса на икономическо развитие. Егоизмът и тщеславието винаги ще надделяват, както видяхме на срещите на върха в Рио и Киото. САЩ не искат да слушат разговори за околната среда (тъй като вярват в правото да замърсяват и потребяват, както и в непогрешимата логика на краткосрочната цел), а Третият свят не е готов да се жертва за останалата част от света. Затова нека не се заблуждаваме. Решението на това неразрешимо уравнение ще бъде катастрофата, т.е. насилствената "променлива за регулиране", която автоматично ще се насочи към човечеството, а не към природата. Нека използваме един образ. Човекът иска твърде много от природата, което не може да му бъде предоставено. Но природата (екосистемата на Земята) е много по-мощна и издръжлива от крехкия човешки вид. Така че от човешкия вид зависи да намали претенциите си или да изчезне. Като свръхексплоатира природните ресурси на Земята, човечеството излага на риск не природата, а временната ѝ способност да изхранва човечеството. Човечеството излага себе си на риск. Малко вероятно е през 2050 г. девет милиарда души да могат да живеят в цивилизация на икономическо развитие и растеж, както е днес. На хоризонта не се вижда масивен технологичен напредък, който да намали тежестта на таксите за енергия, земеделие и риболов върху столицата на Земята. Екосистемата сама по себе си не е застрашена по никакъв начин. Земята все още разполага с 4 милиарда години, преди да може да възстанови всичките си ресурси - без човечеството! - благодарение на химията на въглерода, кислорода и водорода. Една опустошена екосистема ще се възстанови много бързо, т.е. за по-малко от 100 000 години. *** Нека отново да поговорим за прочутата "променлива за регулиране". Нерешимото уравнение, за което говорихме по-рано, може да бъде решено само чрез две спонтанни и автоматични явления, които ще избягат от всяка човешка воля и всяка конструктивистка утопия: 1) драстично намаляване на броя на хората на Земята; и

2) край на световната техно-консуматорска цивилизация, основана на висока степен на използване на биоенергия. Неспособността на земната екосистема да задоволи потребностите на човечеството през ХХІ век ще завърши с недостиг и така ще доведе до кризи, конфликти, глад, войни, епидемии и т.н. Човешкото население може автоматично да бъде намалено с 50-75 % в рамките на едно или две десетилетия. Днешната техноиндустриална цивилизация би могла да се срине и да не оцелее и да не функционира повече, освен в много ограничени райони, докато повечето хора ще се върнат към начин на живот като този от горния неолит. Този сценарий е повероятен от преследването на "развитие" и "прогрес" ad infinitum, материалистическата версия на мечтите на религиите за спасение. Измамата на "новата икономика Всички говорят за "новата икономика", икономиката на мултимедийните телекомуникации и компютърните услуги, основани на интернет, която се предполага, че ще постави началото на втори златен век. Това магическо понятие е повод самодоволните оптимисти да повтарят старите прогресистки и сциентистки илюзии. Става въпрос обаче за измама от страна на неолибералните кръгове, за плашило на повече от една модерност в упадък, тъй като "новата икономика" може и да завърши с катастрофа. В действителност интернет и "новите технологии" не са въвели никаква "революция", а обикновена еволюция и може би още по-голяма крехкост. Истинската "нова икономика" (основаваща се на глобализацията на обмена, технонауката и мигновените комуникации) е на повече от век. Онлайн" продажбите в интернет са само подобрение на старите каталози за поръчки по пощата, които бяха въведени през ... 1850 г.; те не представляват структурна промяна. По същия начин интернет, мултимедийните мобилни телефони, кабелната телевизия, смарткартите и общата компютъризация на обществото - дори генното инженерство - не представляват структурни промени. Всички те са само развитие на това, което вече е съществувало. Нищо от всичко това не може да се сравни с изобретенията, които наистина преобърнаха света, с истинските технико-икономически метаморфози, въведени между 1860 и 1960 г., които революционизираха обществото и рамката на живота: двигателите с вътрешно горене, електричеството, телефонът, телеграфът, радиото (което беше пореволюционно от телевизията), влаковете, автомобилите, самолетите, пеницилинът, антибиотиците и т.н. Новата икономика" е зад нас! От 1960 г. насам не е имало фундаментални иновации. Компютрите само ни позволяват да извършваме по различен начин, по-бързо и по-евтино (но с много по-голяма крехкост) това, което вече е правено. От друга страна, автомобилът, антибиотиците, телекомуникациите и въздушният транспорт бяха автентични революции, които направиха възможно това, което преди беше невъзможно. Това е още една причина да не се поддаваме на песента на сирените на тази "нова икономика", която трябва да осигури края на икономическите кризи, докато всъщност е на път да доведе до точно обратното.

Нека цитираме решението на икономиста Фредерик Леру, който критикува модния икономически оптимизъм и миражи на "новата икономика": "Преобладаващата мисъл на пазарните икономисти е лишена от дъх и вдъхновение. Под игото на преобладаващия конформизъм тя е изоставила иконоборческото си измерение. . . . По този начин линейната проекция се е превърнала в авторитетен инструмент за прогнозиране. . . . С всеки изминал момент се приближаваме до нулевата степен на икономическата мисъл. Критикувайки очарованието на онези, които си въобразяват, че интернет и стартиращите предприятия ще открият нова ера без рецесии и без бизнес цикли, тя отбелязва: "Не сме сигурни дали изразът "нова икономика" обозначава нови технологии или нов начин на икономическо функциониране (постоянен растеж без инфлация в противовес на редуващите се фази на растеж и рецесия). И в двата случая той е подходящ за всички, тъй като им позволява да говорят с експертен ентусиазъм за това, което обаче са се отказали да разбират". Новата икономика" е само фраза, която не се отнася до конкретна реалност, идеологическа хитрост на неолиберализма. Leroux пише: "Новата икономика" е израз, който ни позволява да простим отказа си от всякакво усилие за икономическо осмисляне в полза на нерефлексията. Това е маркетинговият лозунг на онези, които са избрали самодоволството поради интелектуална неудовлетвореност, невежество, конформизъм, леност или случайност" (Le Figaro, 24 юли 2000 г.). Подобно на Франсис Фукуяма с идеята му за "края на историята" (след падането на комунизма със съпътстващата го вяра в планетата, обединена от универсален либерален капитализъм, окончателно освободен от политически конфликти), апостолите на "новата икономика" искат да ни накарат да повярваме, че сме навлезли в чудодеен период на непрекъснат растеж, без кризи и без рецесия. Благодарение на интернет, стартиращите предприятия, компютърните работни места, глобализацията и т.н. те си въобразяват, че икономиката ще избегне мащабни кризи. Това са религиозни - сотериологични - виждания за икономиката, прикрити с псевдонаучен език. "Икономическият цикъл" обаче винаги съществува, тъй като коренът на икономиката е човешки, чисто психологически, а не "технологичен". Еуфорията винаги е последвана от паника и отчаяние. *** Много фактори сякаш провъзгласяват, че преживяваме края на цикъла на илюзорния растеж и сме на ръба на икономическа катастрофа, много по-тежка от кризата от 1929 г., тъй като световната икономика е по-крехка, по-глобализирана и дори по-спекулативна от тогава. Това е логиката на къщичката от карти или на падащото домино. Съвсем не се намираме в "нова ера без норми", както искат да ни накарат да вярваме чираците на транснационалния неолиберализъм. Още през 20-те години на ХХ век, един великолепен период на растеж без инфлация, се смяташе, че новите технологии (автомобил, радио, самолет, телефон, електричество и т.н.) ще премахнат окончателно кризите и рецесиите. Видяхме какво се получи от това... Октомври 1929 г. и последиците от него са печално известни именно защото тази криза е важен фактор за разгръщането на войната. Днес се поддаваме на същата вяра в чудеса с компютрите и "новата икономика".

Опасната крехкост на глобализирания либерален капитализъм В Съединените щати сме свидетели на фалитите на Enron и WorldCom (с измамно преувеличаване на печалбите и активите им), след това на United Airlines (втората по големина авиокомпания в Америка), която не е в състояние да изплати 875 милиона долара дълг, както и на US Airways (седмата по големина авиокомпания в Америка). AOL Time Warner, номер едно в света в областта на медиите и интернет услугите, е обвинена, че неправомерно е увеличила данните за приходите си с 49 млн. долара, за да успокои пазарите. IBM е принудена да уволни 15 600 служители през първата половина на 2004 г., или 5 % от работниците си. В Европа необичайната френска компания Vivendi Universal, втората по големина телекомуникационна компания в света, загуби 12,3 милиарда евро от януари до юли 2003 г. и беше принудена да уволни 30 % от работниците си, а акциите й загубиха 70 % от стойността си от декември 2000 г. насам. Crédit Suisse, втората по големина швейцарска банка, е загубила 396 милиона евро. . . Списъкът е дълъг, много дълъг. Според изчисленията на Christian Science Monitor (3 юли 2002 г.) 25 % от американските фирми умишлено представят неверни данни за печалбите си в годишните си отчети, за да заблудят акционерите си. Ултралибералните икономисти и икономистите на свободния пазар ни обясняват, че всички тези новини не предвещават гигантска криза на глобализираната капиталистическа икономика, а са просто възходи и спадове на пазара; повечето фирми със световни икономически участия са в добро състояние. Наистина? Съществуват две тревожни явления: 1) Някои много големи и успешни предприятия (например British Airways) могат за една година да преминат от печалби към колосални загуби; 2) Силно локализирани събития (като атентатите от 11 септември 2001 г. или регионална война, която може да избухне навсякъде утре) са достатъчни, за да разтърсят световната икономика и да предизвикат катастрофи за съсипаните инвеститори или уволнените работници. Тази крехкост на ултралиберализма на свободния пазар, който е напълно способен да предизвика световен икономически срив, не е характеристика на "пазарната икономика" сама по себе си, а на чисто спекулативна финансова система, основана на краткосрочни хазартни игри на фондовата борса. По-голямата част от големите предприятия не са "предприятия", а в действителност казина, управлявани ежедневно от прекомерно платени администратори, които са медийно нахъсани и седят на катапултиращи места. Настоящата спекулативна икономика вече не се основава на логиката на "професията" (произвежда се продукт или се извършва услуга), а на ненормалната американска логика на "холдинга" (причастие на глагола "държа", имам в ръцете си). Групи като Vivendi Universal или Bouygues могат да обединят дейности, които нямат никаква необходима връзка (например разпределение на вода, телевизия, мултимедия, издателска дейност, обществени работи и т.н.), в нещо, което е равносилно на банкова система. Заслужава да се отбележи, че най-успешните фирми са тези, които се придържат към своето поприще[213] и са най-малко зависими от фондовата борса: Michelin (гуми), L'Oréal (козметика), Arianespace (ракети), Teisseire (сиропи) и др. Целта на бизнеса вече не е продуктивна промишлена дейност, а незабавни печалби за акционерите, независимо дали са дребни инвеститори или големи

спекуланти. В тези условия далновидността, мъдростта в предвиждането на бъдещето и управлението, дори в средносрочен план, вече са невъзможни. Всичко може да се срине при най-малкия полъх на вятъра, като редица от домино. *** Световната икономика трябва да се основава на съвсем други основи, със сигурност не на утопиите на "антиглобалистите" от левицата. Пазарът е хубаво нещо, при условие че е придружен от следните корективи: 1) ограничаване на анонимната пазарна капитализация от страна на едрия бизнес; 2) развитие на финансирането чрез спестяване при фиксирани лихвени проценти в ущърб на акционерите; 3) задължението на всяко предприятие със значителен размер, включително и "частното", да се подчинява на държавна намеса; 4) ограничаване на свободния пазар (стоки, работна сила, капитал) в полза на създаването на егоцентрични, полуавторитарни и политически организирани континентални зони. Това са принципите на икономиката на "третия път", която освен това отхвърля и парализирането на бизнеса с тежки данъци и социализъм. Тези принципи са защитавани от двамата най-големи френски икономисти Франсоа Перу и Морис Алаи. Това е политическата икономия на предприемаческия капитализъм, която е пълна противоположност на сегашния спекулативен и глобалистичен либерализъм. Днес съзнанието на хората не е подготвено за този "трети път". Само гигантска криза и срив на сегашната система ще позволят подобна еволюция. Някои малки, но тревожни сигнали Тревожните икономически прогнози на Робърт Джей Самюелсън[214] са малко известни във Франция. Този хетеродоксален американски икономист поставя началото на важен дебат в Съединените щати, който е отразен в британската, германската, испанската и италианската преса. Нито дума за всичко това обаче не се появи във френската преса. Френските журналисти, които не разбират чужди езици, се интересуват само от френски (или арабски, или северноафрикански) клюки. Самуелсън развива тази теория в статия в Newsweek,[215] където пише, че икономическото и политическото поведение на Съединените щати може да завърши със световна криза, по-лоша от депресията през 30-те години на ХХ век: "Световната търговска система е в беда - главно защото стана прекалено зависима от големите търговски дефицити на САЩ. От 1996 г. до 2002 г. американският търговски дефицит скочи от 191 млрд. долара на 485 млрд. долара. Ние, американците, купуваме огромни количества произведени в чужбина тенджери и тигани, автомобили, CD и DVD плейъри, велосипеди, часовници, чадъри, чорапи и обувки. През 1996 г. Съединените щати внасят стоки за 1,31 долара на всеки 1 долар, който изнасят; сега стойността на вноса се приближава до 2 долара (досега през 2003 г. тя е 1,79 долара). За Самюелсън това противоречие между претендиращата да бъде "имперска" световна суперсила (в стратегически и военен план) и спекулативната икономика, която е в дефицит, може да завърши само с катастрофа. *** В "Интернешънъл Хералд Трибюн"[216] икономистът Томас Л. Фридман[217] подчертава нарастващата икономическа зависимост на Съединените щати от Китай и Япония: "Тъй като ние и нашето правителство продължаваме да харчим и

инвестираме повече, отколкото спестяваме, ще станем още по-зависими от външния свят, за да финансираме разликата". Фридман обяснява, че чужденците поемат поголям контрол върху американските предприятия и са се превърнали в кредитор на държавата. 'А знаете ли от кого ще зависим най-много за това? Китай и Япония. Да, този Китай - този, за който екипът на Буш твърди, че е най-големият ни геополитически съперник. Китай и Япония не само финансират частния сектор, но по-сериозният въпрос според финансовия анализатор Робърт Хорматс е, че "[н]а фона на тези очертаващи се дефицити от Китай и Япония се иска да финансират реалните операции на нашето правителство". Тези факти предполагат нарастваща икономическа зависимост от Китай и Япония, а оттам и стратегическа зависимост от Китай, който през следващите две десетилетия може да се превърне във водеща икономическа сила в света. *** Световното увлечение по Интернет може би ще се окаже само миг. Поклонниците на една технология винаги забравят, че тя е изначално крехка. Интернет вече се сблъсква с два основни проблема: 1) експоненциалното нарастване на броя на уебсайтовете, което надхвърля възможностите на търсачките и води до "удавяне" на информацията; 2) съмнителната надеждност на тази информация. Но има и трети проблем - разпространението на вируси. Британският всекидневник "Метро" (10 декември 2001 г.) публикува следния анализ под заглавие "Вирусите могат да доведат до смъртта на Интернет": "Един експерт по компютърна сигурност смята, че електронната поща и Интернет могат да изчезнат, ако вирусите продължат да се разпространяват със сегашните темпове. През 2001 г. вирусите, които заразяват електронната поща, засягат 1 % от публикациите, докато през 1999 г. те са били само 1 на 1400. През 2008 г. сме на път да достигнем цифрата 10 %, което ще направи електронните съобщения неработещи. Алекс Шип, антивирусен техник от фирмата MessageLabs, ни каза: "Сървърите вече са претоварени и неутрализирани от вируси, които се възпроизвеждат сами. Те може би могат напълно да парализират интернет". Призракът на бедността Фактът е поразителен. Нищо не спира увеличаването на бедността в света и на пропастта между богати и бедни. Въпреки тържествено провъзгласените на Конференцията на хилядолетието цели за намаляване на бедността наполовина до 2015 г., в годишния си доклад за 2003 г. за по-слабо развитите страни (НСРС) UNCTAD (Конференция на ООН за търговия и развитие) прогнозира, че напротив, до 2015 г. 420 милиона души, т.е. много повече бедни, отколкото днес, ще живеят с помалко от един долар на ден. Тенденцията е депресираща. През последните тридесет години бедността се е удвоила и днес обхваща 307 милиона души. Разликата достига своя връх в Африка, където се намират 34 от 49-те най-бедни страни в света. През последните години делът на африканското население, живеещо под прага на бедността, е нараснал от 56 % на 65 %. Генералният секретар на ООН Кофи Анан заяви на конференцията: "Пропастта между богатите и бедните страни се увеличава въпреки многобройните

усилия да се помогне на развиващите се страни да получат достъп до нови технологии и да се интегрират в световната икономика. Безполезно е да се отдаваме на пожелателни мисли. Всички усилия ще продължат да бъдат напразни. Според Хабиб Уан, говорител на ЮНКТАД, процедурата, наречена "Инициатива за високо равнище на задлъжнялост"[218], третирането на дълговете на най-задлъжнелите бедни страни, е пълен провал. Намаляването на дълга, толкова скъпо на Жак Ширак, не е дало резултат, тъй като всички действащи механизми на световната икономика са опорочени. Изглежда никой не разбира, че причината за сегашната катастрофа е абсурдната идея за единен глобализиран модел на "развитие" в рамките на свободната търговия и единен тип потребителско технонаучно общество, разпростряно върху цялата планета. Тази нарастваща бедност на една част от човечеството само ще се ускорява, защото към икономическите разриви ще се присъединяват все по-интензивни екологични нарушения и епидемии. Радикалният ислямизъм (който процъфтява сред бедните хора) и миграционният натиск към Севера само ще бъдат насърчавани от проблема със световната бедност. *** Каква е ситуацията с бедността в света и какви са причините за нея? Световната бедност се е удвоила за тридесет години! Митът за "прогреса" получава още един удар в челюстта. Хабиб Уане, говорител на ЮНКТАД, няма друго решение, освен този разочарован труизъм: "Трябва да заменим стратегията за намаляване на дълга със стратегия за икономическо развитие". С други думи, вместо да се помага на слаборазвитите страни, те трябва да се развиват сами. Да, разбира се, при условие че са способни да го направят... Например, най-слабо развитите страни не могат да преработват суровините, които произвеждат. Мали произвежда 500 000 тона памук годишно и преработва само 1 % от него. ЮНКТАД отбелязва, че около тридесет страни, които са се възползвали от HIPC, са увеличили дълга си! Очевидно е, че веднага след като дългът им бъде опростен, те поемат още дълг и така до безкрай. По данни на ЮНКТАД 87,5 % от жителите на 34-те най-слабо развити страни в Африка живеят с по-малко от 2 долара на ден, както и 68,2 % от азиатските най-слабо развити страни. Каква е причината за тази бедност, която очевидно провокира масовата имиграция към Европа? Ултралиберализъм? Безсрамната експлоатация на Третия свят от страна на глобалния Север? Не съвсем. Съществува основателен аргумент, че тези народи никога няма да могат да се адаптират към индустриалния модел, който им беше погрешно наложен. Бедността в Третия свят е продукт на западния глобализъм и неговата утопия да разпространи нормите на своята цивилизация върху народи, които просто не са създадени за нея. В миналото, в своите селски и скотовъдни общества, с малко население, те са могли да се грижат сами за себе си и да живеят в благоденствие, адаптирано към техния начин на живот, определян от природните ритми. Но след демографския взрив, предизвикан от западната медицина, която внезапно намали детската смъртност, те се оказват в невъзможност да произвеждат достатъчно, за да се изхранват и обогатяват прекомерното си население или да се приспособяват към новата ситуация. Примерът на Африка е емблематичен. Въпреки огромните си природни ресурси Африка е опустошена от

глад (днес от Ангола до Мозамбик и Зимбабве), който не се дължи на "суша", както твърдят медиите, а на непрестанни племенни войни с ужасяващо варварство. Основната отговорност за това е на африканците. Африка не може да направи много. Въпреки все още съществуващите колониални инфраструктури, въпреки повече от четиридесет години чуждестранна помощ, подобрено образование, трансфер на технологии и инвестиции от страните от глобалния Север, Африка продължава да потъва, като единствената ѝ надежда е емиграцията към Европа. Всички в международните институции знаят това, но никой не се осмелява да го каже. Уравнението е нерешимо, но ще се реши от само себе си. И ще боли. Анулирането на дълговете на бедните страни е фарс Време е да спрем да изпращаме чуждестранна помощ на страните от Третия свят. Най-новата мода е анулирането на дълговете на бедните страни. Псевдохуманитарният третосветовен подход отново нанася удар. Това е истинско сълзотворно събитие. Монсеньор Лустигер[219] обявява в JDD (23 април 2000 г.): "Папата прие една заповед от Библията: той поиска анулиране на дълговете на бедните страни. Икономистите повдигнаха сериозни технически възражения. Икономиката не се практикува с добри чувства! Прогресивното католическо сдружение "Юбилей 2000", след като получи, според тях, 17 милиона подписа, гръмна: "Всяка минута тринадесет бебета умират от последиците на дълговете". След като алжирският президент Бутефлика[220] пътува до Франция, където играе ролята на агресивен просяк, френското правителство предлага да отмени 400 милиона франка дълг в замяна на инвестиции в Алжир. Президентът Бутефлика обаче не беше доволен. Той поиска едностранно анулиране на целия дълг. Френският президент Жак Ширак заяви в Кайро, че е редно да се анулират цели 195 милиарда франка дълг в допълнение към 500-те милиарда франка, планирани от срещата на върха на Г8 в Кьолн през 1999 г. След папа Йоан Павел II рокзвездата Боно и бившият боксьор Мохамед Али, всички известни като важни икономисти, подхванаха този ентусиазъм за благотворителност. Нигерия например харчи, според официалната идеология, пет пъти повече за изплащане на лихвите по дълговете си, отколкото за образование на децата си. Дори и без големите си дългове обаче Нигерия би ли могла да образова децата си? Милионерът Бернар Пино започва рекламна кампания: "За 2000 г. да отменим дълга! И всички се присъединяват към тази глупава демагогия. Всъщност обяснението е просто: това е квадратура, или по-скоро логиката на порочния кръг. HIPC (силно задлъжнели бедни страни) искат намаляване или анулиране на двустранните си дългове (заеми от държава на държава, 56%), многостранните дългове (от МВФ или Световната банка, 26%) или частните търговски дългове (16%), за да могат да кандидатстват за нови заеми и субсидии! По-късно те ще поискат "моралното" право да не ги връщат. Насърчаваме голям брой страни от Третия свят да живеят като постоянни получатели на социални помощи, точно както имигрантите в Европа. Наистина ли им помагаме? Не, правим им лоша услуга. И показваме презрение към тях. Когато отменяме дълговете им, ги смятаме за "слабо развити и следователно некомпетентни"[221]. по принцип отменянето на дълговете на Третия свят е нещо

като расизъм. То ги третира като вродени некомпетентни хора. Докога данъкоплатците, работниците и предприемачите от северното полукълбо ще търпят да финансират на загуба южното полукълбо (за да постигнат относителен мир) и особено Африка? Нека кажем истината. Бедните страни са бедни, защото са избрали да бъдат бедни, а не защото са експлоатирани. Тези земи често са били благословени с огромни природни ресурси. Богатството обаче се създава с упорит труд, а не с просия. Нека "бедните страни" поемат отговорността за съдбата си в свои ръце. В края на краищата, кои дългове са отменени от МВФ или Световната банка, които са позволили на холандците, британците или германците да станат богати държави? Трябва също така да се откажем от глупавите теории за "колониална и постколониална експлоатация" на бедните държави. Достатъчно сме се наслушали на етномазохизъм. Продължаваме да чуваме, че те са "велики цивилизации". Нека го докажат! Не са ли те наистина вечно увреденият народ на историята? Достатъчно благотворително преувеличаване на нашите недостатъци и малко повече отговорност! Народите от Третия свят представляват за нас нарастващо икономическо и етническо бреме. То започна с глупавото колонизаторско начинание през XIX век, което със сигурност ни струваше повече, отколкото получихме. Изправени сме пред още един проблем, но много малко хора се замислят сериозно за него. Дали всички тези "бедни" страни са в състояние да участват в индустриалната икономика? Вероятно не. Няма ли да е по-добро решение за тези страни да се върнат към традиционните си общества на препитание? Голямата бъдеща световна криза, която се формира, сближаването на катастрофите, ще доведе, може би със страдания, до истинското решение в хода на новия век: двустепенна световна икономика в планетарен мащаб.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: НОВО СРЕДНОВЕКОВИЕ За първи път в историята си човечеството е заплашено от сливане на катастрофи. Поредица от "драматични линии" се приближават една към друга и се сливат като притоци на река, като в пълно съответствие (между 2010 и 2020 г.) се приближават към точката на пречупване и изпадане в хаос. От този хаос - който ще бъде изключително болезнен в световен мащаб - може да се появи нов ред, основан на мироглед, археофутуризъм, замислен като концепция за света на посткатастрофичната епоха[222]. Нека обобщим накратко естеството на тези линии на катастрофата: 1) Първата е раковото разлагане на европейската социална тъкан. Колонизацията на Северното полукълбо от народите на Юга с цел заселване, която става все по-

сериозна въпреки успокоителните коментари на медиите, е бременна с взривоопасни ситуации, особено тези, свързани с разпадането на християнските църкви в Европа, която се е превърнала в земя, която ислямът планира да завладее; провалът на многорасовото общество, което става все по-мултирасистко и неоплеменно; прогресивната етническа и антропологична метаморфоза на Европа, която е истински исторически катаклизъм; завръщането на бедността в Западна и Източна Европа; бавното, но постоянно нарастване на престъпната дейност и употребата на наркотици; непрекъснатата ерозия на семейните структури; упадъка на образователната инфраструктура и качеството на академичните програми; заглушаване на предаването на културни знания и социални дисциплини (варваризация и загуба на умения); изчезване на популярната култура поради деградацията на масите, които са превърнати в пасивни от електроаудиовизуалните медии (Ги Дебор се самоубива, защото е видял твърде ясно бъдещето в "Обществото на спектакъла", публикувано през 1967 г.); [223] непрекъснатото западане на градската и общностната структура в полза на разрастващите се крайградски зони, лишени от прозрачност, съгласуваност, законност и безопасност; установяването, особено във Франция, на ендемична ситуация на градски бунтове - един по-слаб май '68[224], но по-опасен; и изчезването на всякаква гражданска власт в земите на бившия СССР, обхванати от икономически упадък. Всичко това се случва в момент, когато националните държави виждат как суверенната им власт намалява и нямат успех в спирането на бедността, безработицата, престъпността, нелегалната имиграция, нарастващата мощ на мафиите и корупцията на политическите класи; точно когато нашите творчески и продуктивни елити са изкушени от голямото пътуване към Америка. Едно все по-егоистично и дивашко общество, което върви по пътя на примитивизма, но парадоксално прикрито и компенсирано от наивното и псевдохуманистично говорене за "уникалния морал", става все по-ясно от година на година, докато достигне точката на пречупване. 2) Но тези фактори на социалния разпад в Европа ще бъдат утежнени от икономическата и демографската криза, които само се задълбочават. До 2010 г. броят на активните работници ще бъде недостатъчен, за да финансира пенсионирането на "бума на дядото". Европа ще се срине под тежестта на старите хора. Застаряващите държави ще забавят растежа на икономиките си и ще бъдат затруднени от финансирането на разходите за здравеопазване и пенсиониране на непродуктивните граждани. Освен това застаряването на населението ще доведе до намаляване на технологичната и икономическата динамика. Егалитарната идеология на (старата) модерност не е в състояние да се справи с тази ситуация поради две догми: първо, антинатализъм (този етномазохизъм), който порицава доброволните опити за повишаване на раждаемостта; след това, егалитарният отказ да се премине от системата на социално осигуряване, плащана от данъците всяка година, към система на капитализация (пенсионни фондове). Накратко, не сме видели най-лошото. Безработицата и бедността само ще се задълбочават, докато една малка малцинствена класа ще просперира, защото е свързана със световните пазари и подкрепяна от класата на бюрократите и защитените бели якички. Предстои ни икономическа катастрофа. Егалитаризмът, доказвайки, че е обратното

на справедливостта в платоновия смисъл, създава общества на социалноикономическо потисничество по закона за непредвидените последици. Социалдемократическата държава на благоденствието, основана на мита за прогреса, ще се срине също толкова сигурно, колкото и комунистическата система, но с много по-силен трясък. Европа се превръща в общество от Третия свят. Изправени сме пред криза или по-скоро пред срив на социално-икономическата сграда, която заема мястото на цивилизацията. Америка, огромен континент, посветен на пионерски миграции и свикнал с култура на насилие и спорна система от етнически и икономически гета, изглежда по-малко уязвима от Европа. Американците могат да се примирят с нарушаването на равновесието, поне на ниво социална стабилност, но няма да избегнат евентуален общ водовъртеж. 3) Хаосът в глобалния Юг е третата драматична линия на катастрофата на модерността. Индустриализирайки се противно на традиционните си култури, страните от глобалния Юг, въпреки измамния и крехък растеж, създадоха социален хаос в земите си, който ще се задълбочава. Неотдавнашните събития в Индонезия са предзнаменование. Англо-френският бизнесмен Джими Голдсмит[225], който се отказа от начина, по който мислят повечето бизнесмени, анализира отлично: появата на гигантски метрополиси, които растат като гъби (Лагос, Мексико сити, Рио де Жанейро, Калкута, Куала Лумпур ...). ), които се превръщат в адски джунгли; съжителство на бедност, която е на крачка от робството, с богати и нагли авторитарни буржоазни малцинства, подкрепяни от "полицейски армии", предназначени за вътрешни репресии; ускорено унищожаване на околната среда; нарастване на социално-религиозния фанатизъм и т.н. Страните от глобалния Юг са бурета с пушек. Неотдавнашният геноцид в Централна Африка, увеличаването на жестоките граждански конфликти в Индия, Малайзия, Индонезия, Мексико и други страни (понякога основани на религиозен екстремизъм и често разпалвани от Съединените щати) са само предвкусване на мрачното бъдеще. Егалитарната идеология прикрива тази реалност, като се поздравява с "напредъка на демокрацията" в страните от Юга. Тези думи са измамни, тъй като това са само привидни демокрации. Така или иначе, не е ли "демокрацията" от елински и европейски тип бременна с трагедии от непреднамерени последици (хетеротелия на Жул Монеро[226])[227] и умствена несъвместимост, ако бъде наложена на културите на Юга? Накратко, присаждането на западния социално-икономически модел върху страните от Юга се оказва взривоопасно. 4) Четвъртата линия на катастрофата, обяснена неотдавна от Жак Атали, е заплахата от световна финансова криза, която ще бъде много по-сериозна от кризата от 30-те години на ХХ век и ще доведе до обща рецесия. Спадът на фондовите пазари и валутите в Източна Азия, подобно на рецесията, която поразява този регион, ще бъде нейният предвестник. Тази финансова криза ще има две причини. Първо, твърде много държави са задлъжнели спрямо световния банков кредитен капацитет, и то не само бедни държави. Разходите по обслужването на дълга на европейските държави са обезпокоителни. Второ, световната икономика все повече се крепи на спекулациите и логиката на потока от печеливши инвестиции (акции, доверителни дружества, международни пенсионни фондове и т.н.); това

доминиране на валутните спекулации над производството крие риск от предизвикване на "обща паника" в случай на срив на валутните курсове в един сектор. Ако международните спекуланти изтеглят кредитите си, световната икономика ще се окаже "дехидратирана", с инвестиции в свободно падане, поради срива на капиталовите пазари, на които промишлените предприятия и държавите вземат заеми. Последицата ще бъде тежка световна рецесия - мрачен резултат за една цивилизация, която се крепи изцяло на икономическата заетост. 5) Петата линия на катастрофата е възходът на религиозните фанатизми, главно, но не само на ислямските, тъй като индийските политеисти са част от проблема. Възходът на радикалния ислям е ответна реакция на ексцесиите на космополитизма на модерността, който искаше да наложи на целия свят модела на атеистичния индивидуализъм, култа към пазара, загубата на духовните ценности и диктатурата на спектакъла. Реагирайки на тази агресия, ислямът се радикализира, като същевременно отново се превърна в религия на господството и завоеванието, в съответствие със своята традиция. Все повече хора го практикуват по целия свят, точно когато християнството е в упадък, загубило ангажимента си към агресивен прозелитизъм - дори в Южна Америка и Черна Африка - след самоубийството на Втория ватикански събор,[228] най-голямата теологична грешка в историята на религиите. Въпреки успокоителните отрицания на западните медии, радикалният ислям се разпространява навсякъде като горски пожар и заплашва нови държави: Мароко, Тунис, Египет, Турция, Пакистан, Индонезия и други страни. Последиците са предстоящи граждански войни в двурелигиозни държави като Индия, конфронтации в Европа - особено във Франция и Великобритания - където ислямът вероятно ще се превърне в най-изповядваната религия след двадесет години, както и умножаване на международните кризи с участието на ислямистки държави, някои от които биха могли да притежават "мръсни" ядрени оръжия. В тази връзка трябва да осъдя асинхронността на всеки, който вярва във възможността за "западен ислям, уважаващ републиканския секуларизъм". Това е невъзможно, защото ислямът е по същество теократичен и отхвърля идеята за секуларизъм. Конфликтът изглежда неизбежен, както извън, така и вътре в Европа. 6) На хоризонта се очертава конфронтация между глобалния Север и Юг, която има етнически и религиозни корени. Тя се замества и е много по-вероятна от риска, който за момента се привижда, от конфликт между Изтока и Запада. Никой не знае формата, която ще приеме, но тя ще бъде сериозна, защото се основава на колективни залози и чувства, много по-силни от някогашната войнствена полярност между САЩ и СССР, капитализма и комунизма, която беше изкуствена по своята същност. Мощните корени на тази заплаха са, на първо място, упоритият ресантимент, потискан и прикриван, на страните от глобалния Юг пред техните стари колонизатори. Впечатляваща е расовизацията на дискурса. Неотдавна един азиатски министър-председател нарече френското правителство "расистко" в края на обикновен икономически спор, в който италиански инвеститор беше предпочетен пред предприятие от азиатската страна. Тази расиализация на човешките отношения, конкретното (но хетеротелично) следствие от "антирасисткия" космополитизъм на модерността, очевидно се среща и на Запад. Лидерът на американските чернокожи мюсюлмани Луис Фарахан[229], подобно на

рап групите в САЩ и Франция (NTM, Ministère AMER, Doc'Gyneco, Black Military и др.), не спира да отправя имплицитни призиви за "отмъщение срещу белите" и гражданско неподчинение. Егалитарният космополитизъм по парадоксален начин е създал глобализиран расизъм, който за момента е под повърхността и имплицитен, но не за дълго. Сгушени един в друг, допирайки се един до друг в "глобалното село", в което се е превърнала Земята, народите се готвят да се конфронтират един с друг. А Европа, жертва на колонизация, целяща заселване, може да се окаже основното бойно поле. Онези, които твърдят, че общото расово смесване е бъдещето на света, грешат: то е яростно само в Европа. Другите континенти, най-вече Азия и Африка, все повече формират непроницаеми етнически блокове, които изнасят излишъците от населението си, без да внасят други. Основното е, че ислямът се превръща в емблематичен стандарт на този бунт срещу глобалния Север, фройдисткото отмъщение срещу "западния империализъм". Тази ключова идея е заложена в колективното несъзнавано на хората от Юга: "В християнските земи се откриват джамии". Това е старото отмъщение за кръстоносните походи, завръщането на архаичното, завръщането на историята като бумеранг. Същността на исляма, както и на средновековното християнство, е имперски теократичен тоталитаризъм. Що се отнася до онези, които се успокояват с учени обяснения, че мюсюлманските страни са "разединени", те трябва да знаят, че те са по-малко разединени помежду си, отколкото обединени срещу общ враг, особено при възникване на извънредни ситуации. Тази колонизация на Севера от Юга изглежда като мек колониализъм, без законово разрешение, разчитащ на призиви за съжаление, убежище и равенство. Това е "стратегията на лисицата" (за разлика от тази на лъва), отбелязана от Макиавели. 230 В действителност обаче колонизаторът, който се оправдава с "модерната" западна идеология на своята жертва, чиито ценности претендира да приеме, изобщо не споделя тези ценности. Той е анти-егалитарен, доминиращ (докато твърди, че е потиснат и преследван), целящ отмъщение и завладяване. Това е хитрата хитрост на един начин на мислене, който е останал архаичен. За да му се противопоставим, няма ли да е необходимо отново да станем мисловно архаични и да се отървем от деморализиращия недъг на "модерния" хуманизъм? Друга основа на конфликта между Севера и Юга е глобалната политическа и икономическа кавга. Конфликтът ще бъде война за пазарите на оскъдните ресурси, които са на ръба на изчерпването си (питейна вода, риболовни ресурси и т.н.), отхвърлянето на квотите за борба със замърсяването от страна на наскоро индустриализираните страни от Юга и нуждите на тези страни да насочат излишното си население към Севера. В историята се открояват простите модели. Пълният с комплекси Юг, който е беден, млад и демографски плодовит, оказва натиск върху Севера, който е невъоръжен и застаряващ. И нека не забравяме, че Югът вече притежава ядрени оръжия, докато нахалният Север продължава да говори за "разоръжаване" и "денуклеаризация". 7) Седмата линия на катастрофата е развитието на неконтролируемото замърсяване на цялата планета, което заплашва не толкова Земята (която все още има четири

милиарда години пред себе си и може да започне еволюцията отново от нулата), а физическото оцеляване на човечеството. Колапсът на околната среда е плод на либерално-егалитарния (но някога и съветски) мит за всеобщо индустриално развитие и енергоемка икономика за всички. Фидел Кастро, за кой ли път истински вдъхновен, провъзгласява в речта си пред Световната здравна организация (СЗО) в Женева (14 май 1998 г.) "Климатът се променя, океаните и атмосферата са по-топли, въздухът и водите са замърсени, почвите продължават да ерозират, десертите се разширяват, горите умират, водата е в недостиг. Кой ще спаси нашия вид? Може би слепите и неконтролируеми пазарни закони, глобализиращата се неолиберализация, икономиката, растяща сама по себе си и за себе си като рак, поглъщащ човека и унищожаващ природата? Това не може да бъде начинът или ще бъде само за много кратък период от историята." [231] Не би могло да се изрази подобре. Кастро, когато е изричал тези пророчески думи, сигурно е имал предвид безотговорната арогантност на Съединените щати, които отказаха да намалят емисиите си на въглероден диоксид (на срещите на върха в Рио, а след това и в Токио). Но дали този "парадоксален марксист" е мислел и за придържането на всеки народ към модела на печалба на един пазар, който мисли изцяло в краткосрочен план и който насърчава замърсяването, изсичането на горите, опустошаването на рибните запаси на океаните и разграбването на изкопаемите горива и селскостопанските ресурси без глобално планиране? Без да знае, Кастро се обръща не към един толкова разрушителен марксизъм, колкото към либерализма, а към древната платонова мъдрост на справедливостта. 8) Съвсем правилно е да добавим, че "фонът" на тези седем сближаващи се катастрофични линии е наситен с утежняващи фактори - ускорители, така да се каже. Те включват, без да се подреждат по определен ред, дестабилизирането на технико-икономическите системи от страна на компютрите (прословутият бъг Y2K); разпространението на ядрени оръжия на Изток (Китай, Индия, Пакистан, Ирак, Иран, Израел, Корея, Япония и др. ) от страни, които са в силно съперничество, свързано с нервни и непредсказуеми реакции; нарастващата слабост на държавите, изправени пред силата на мафиите, които контролират и разширяват търговията с наркотици (както естествени, така и все повече дизайнерски наркотици), но също така разчитат на нови икономически сектори, които варират от оръжия до недвижими имоти, включително агробизнес; тези международни мафии, както предупреждава неотдавнашен доклад на ООН, са по-добре въоръжени от международните органи, които се опитват да ги спрат. Да не забравяме и завръщането на старите вирусни и микробни заболявания. Митът за имунитета срещу болести изчезва. СПИН беше първият пробив. Заплашени сме, особено поради факта, че антибиотиците стават все по-неефективни, а имиграцията се увеличава, от завръщането на световното здравно разстройство. Неотдавна в Мадагаскар четиринадесет случая на белодробна чума не можаха да бъдат излекувани. Накратко, не съществуват ли всички основания да се смята, че модерността отива към стената и планетарната авария е необратима? Може би не, но тогава може би... Същността на историята, нейният двигател, не е ли горивото на катастрофата? Но

сега, за първи път, катастрофата може да стане глобална в един глобализиран свят. Робърт Ардри, блестящ американски етолог и драматург, пророкува през 1973 г.: "Съвременният свят прилича на влак, пълен с боеприпаси, който се движи в мъгла в безлунна нощ с изгасени светлини. Тези предстоящи катастрофи са пряк плод на непоправимата вяра на модерността в чудеса. Нека си спомним за мита за високия стандарт на живот, възможен за всички в световен мащаб, и за обобщаването на икономиките с високо потребление на енергия. Доминиращата парадигма на материалистическия егалитаризъм общество на "демократично" потребление за десет милиарда души през ХХІ век без всеобщо опустошаване на околната среда - е примитивна утопия. Тази халюцинация се сблъсква с физически невъзможности. Така че обществото, което е създало, не може да просъществува дълго време. Парадоксът на егалитарния материализъм се състои в това, че той е идеалистичен и материално неосъществим по причини, които са социални (деформира обществата) и особено екологични. Земята не може физически да поддържа общото развитие на икономика с високо потребление на енергия, която да е достъпна за всички хора. Научният прогрес" не може да отговори на изискванията. Не е необходимо да отхвърляме технонауката, но трябва да я пренасочим в неегалитарна посока. Ще видим това по-късно... Следователно проблемът не е в това да знаем дали планетарната цивилизация, издигната от егалитарната модерност, ще се срине, а кога. Следователно се намираме в извънредно положение (Ernstfall[232], за който говори Карл Шмит, когато обяснява, че либералният егалитаризъм никога не е разбирал и осмислял това важно понятие, тъй като мисли за света по провиденциален и чудодеен начин, доминиран от възходящата линия на прогреса и развитието). Модерността и егалитаризмът никога не са предвиждали своя край, никога не са признавали грешките си и никога не са разбирали, че цивилизациите са смъртни. За първи път има сигурност. Глобалният цивилизационен ред е застрашен от крах, защото се основава на парадоксален и бастар идеалистичен материализъм. Нуждаем се от нов светоглед за посткатастрофичната цивилизация. Хаос и постхаос Трябва да свикнете с мисълта, че относително удобното индивидуалистично консуматорско общество, в което все още живеете, вероятно няма да просъществува много дълго. Вашият начин на живот на средната класа може би изживява последните си дни. Вашият (дори днес само относителен) "мир и спокойствие" скоро ще бъдат само далечен спомен. В недалечно бъдеще втората половина на ХХ век ще бъде наречена Златен век. Ние сме далеч от края на историята. Сегашните млади поколения ще преживеят завръщането на историята, т.е. завръщането на бурите. Знам, че моите прогнози и идеи се гледат с ужас от парижките интелектуалци, същите тези хора, които не са предвидили падането на комунизма, които вярват, че е възможна мирна "асимилация" на имигрантите, които по цяла страница разсъждават по заплетени въпроси, които дрънкат труизми за "демокрацията" и благочестиви асиниции за "републиката". Аз обаче не се отказвам: войната идва и се обявява с нечувана жестокост: война по улиците, гражданска война, широкомащабна

терористична война, всеобщ конфликт с исляма и, много вероятно, ядрени конфликти. Това вероятно ще бъде обликът на първата половина на ХХІ век. А ние никога не сме били по-малко подготвени: нападнати, девирилизирани, физически и морално обезоръжени, жертва на културата на безсмислието и мазохистичната виновност. Европейците никога в историята си не са били толкова слаби, колкото точно в този момент, когато на хоризонта се появява Голямата заплаха. *** Хаосът е състоянието на дезорганизация и анархия на едно цяло, каквото и да е то, след разпадането му в "катастрофа". Постхаосът е фазата на възстановяване на нов ред в съответствие с логиката на метаморфозата. Това е вечният цикъл на живот, смърт и прераждане, изразен от Ницше в теорията му за вечното завръщане на същото,[233] но също и от математика Рене Том в неговата теория за катастрофата. Обществото, което познаваме, не може да бъде закърпено отново, системата не може да бъде спасена чрез поправка. Това е илюзията на консерваторите от всякакъв род. Решението, здравето, може да дойде само от ситуация на хаос - гражданска война, гигантска икономическа криза и т.н. която ще преобърне начина ни на мислене и ще направи приемливо и необходимо това, което преди не е било предвидено. Това е, което ще промени всички дадености и единствено ще позволи изграждането на друг ред - редът след хаоса. Решенията се намират само в кризата. За да построим нов дом, трябва да съборим стария. Признаването на този факт не означава да бъдеш песимист, а реалист. Човечеството - "променливата за регулиране Не е нужно да вярвате, че в тази книга предсказвам "края на човечеството". Всъщност аз не съм нито оптимист, нито песимист. Просто описвам това, което виждам. Една "катастрофа" не е нито добра, нито лоша. Тя е брутална промяна в състоянието на една система. Всички цивилизации са смъртни, казва Пол Валери[234], имайки предвид местните цивилизации. Е, тогава защо глобалната, планетарната, световната цивилизация, която познаваме, да не е също смъртна? За разлика от римляните, но също като инките или ацтеките, нашата цивилизация ще рухне много жестоко, за двадесет или дори десет години. Разбира се, това ще бъде катаклизъм, какъвто човечеството не е познавало досега. Но животът на Земята е виждал толкова много други. Човешкият вид ще започне отново, на нови основи. *** Просто е необходимо да отбележим този момент, който ще доведе до отчаяние или скандал непоправимите хуманисти. Тази катастрофа - по мое мнение неизбежна, т.е. не може да бъде спряна от илюзорните опити на няколко души в настоящия час да реорганизират или подобрят света - ще предизвика огромен демографски хаос. Човечеството ще загуби много хора. Може би ще се върнем към броя на населението от XVIII в. (вероятна хипотеза според мен), а нивото на технологиите ще се срине. Става въпрос за една постоянна черта в историята на цивилизациите: тъй като хората не са способни да решават собствените си проблеми, на тяхно място застават

природата и логиката на нещата. Един от начините за решаване на нерешим проблем е изчезването на човека, който го е поставил. Историците на бъдещето, живеещи в новото Средновековие, ще кажат, че през ХХІ век е било невъзможно да се накарат почти десет милиарда души да живеят заедно в мир на тази малка планета с все по-нарастващо потребление на енергия. Идеята е плод на халюцинаторни идеологии. Така че решението ще бъде намерено по логиката на живите: човечеството ще бъде вариантът за приспособяване. Всъщност епидемиите, войните, екологичните и климатичните катастрофи, сриващият се стандарт на живот и здравеопазване неизбежно ще провокират световен демографски срив като край на тази цивилизация и това спонтанно приспособяване ще реши проблема. Земята (Гая) не е "застрашена" от човечеството, което е неин гост. Земята разполага с няколко милиарда години напред и може да създаде други видове по пътя на филогенетичната еволюция. И в края на краищата Земята е познавала екологични катастрофи, много по-тежки... С това си поведение човечеството заплашва само себе си. Природното право намира решение наблизо. Гайа няма да се отърве от човечеството (отново), но ще му наложи сурово наказание в хода на този драматичен ХХІ век. *** Нечуваният парадокс на сегашната ни световна цивилизация се състои именно в това, че тя има вид на цивилизация, без да е такава. Става въпрос за система, за машина, в която съжителстват различни цивилизации, притиснати една до друга, всички постоянно зависими една от друга. Подобна историческа конфигурация не е виждана никога досега в историята. През ХХ в. се появяват две противоречиви движения: движение за хомогенизиране на човечеството около западния, технико-икономически модел; и движение за хетерогенизиране на етнокултурно ниво, добър пример за което е възходът на исляма. Тази смесица от два противоположни принципа е взривоопасна. *** Никой не може да предвиди какво ще бъде бъдещето, но може поне да предвиди какво няма да бъде то. Изхождайки от тези резултати, е възможно да се изградят хипотези. През 2050 г. бъдещето няма да бъде световна цивилизация, която да е два или три пъти по-"развита" от нашата днес. Мечтите от 60-те години на миналия век вече не са актуални. Ще преживеем - искам да кажа, че ще видим ясно през живота си разпадането на света, който познаваме днес, с изключително насилствено понижаване на жизнения стандарт и относителната ни сигурност. Това, което започваме да преживяваме днес, е нищо в сравнение с това, което ни очаква. Все още не сме видели нищо. Живеем в "последните прекрасни дни", в индианското лято на една цивилизация. Катастрофалните събития, които ще настъпят, ще бъдат много по-значими от тези, които ускориха края на Римската империя, защото ще обхванат целия свят и ще бъдат много по-бързи. Готов съм да се обзаложа, че 2050 г. ще прилича на 500 г. много повече от всичко, което смятаме, че ни е обещано. Намираме се в края на един плури-милениален цикъл, който започва с неолитната епоха.

Пияната лодка Нашите лидери не виждат нищо и не разбират нищо. Техните дипломи и образование не са ги подготвили да разберат нито настоящето, нито бъдещето, защото всичко ги е подтикнало да предпочетат администрирането пред прозорливостта. Кариеризмът им също ги заслепява. Те вярват, че все още се намират в един стабилен свят, въпреки че той никога не е бил по-малко стабилен. Парализирани са и от идеологията на хуманизма и оптимизма, подобно на американците, но без американския прагматизъм. Никога не се е говорило толкова много за "прогнозиране", никога не се е практикувала толкова много "рационалност". Провеждат се лекции за "устойчиво развитие" и дори има министерства с това име. Съществуват безброй международни институции, които организират безкрайни семинари, колоквиуми и конференции. Осъзнаването, че човечеството е навлязло в много лош период, подобно на лодка, чийто навигатор е пиян и инвалид, не е пропуснато и най-авторитетните гласове го изразяват. Очевидно е трудно да се каже, както правя аз: твърде късно е. Няма да избегнем разбиването в рифовете, защото сме твърде близо. Необходимо е да се представи оптимистична фасада и да се насърчат хората да вярват, че положението може да се възстанови по чудодеен начин с "добра воля", "сътрудничество" и "рационалност". В действителност обаче тази глобализирана планета, на която за първи път властва глобална цивилизация, е била и е неспособна да се управлява сама, дори в средносрочен план. Всичко се основава на краткосрочния план, особено в една икономика, която се основава единствено на императивите на "растежа", "развитието" и, естествено, на максимизирането на печалбите, т.е. на едно всеобщо късогледство. Кой ще убеди китайците, че от екологична гледна точка е невъзможно и самоубийствено, ако вземем предвид земната екосистема, техните 1,3 милиарда жители да достигнат стандарт на живот, равен на този на Запада през 60-те години на ХХ век, което обаче е официалната им цел, както и тази на Индия? Кой е успял да убеди американците да ратифицират Протокола от Киото за ограничаване на емисиите на парникови газове? Никой. Техните собствени непосредствени интереси - индустриални, финансови и политически - са твърде силни. Горите се изсичат, морските и рибарските запаси се разграбват, петролът (ключът към световната икономика) се изпомпва, сякаш запасите са неизчерпаеми, прясната вода се разхищава ... Списъкът е дълъг. Дори парижките природозащитници, които осъждат прекомерното потребление на енергия, не могат да се справят без своите автомобили 4 X 4, ежедневния душ и електрическите домакински уреди. Никой не се отнася сериозно към глобалната катастрофа, защото, подобно на шофьора, който си мисли: "Инцидентите се случват и на други хора", тази световна цивилизация има твърде голямо доверие в себе си. Тя вярва, че е безсмъртна. Тя все още е проникната от западните митове за прогреса (който по дефиниция никога няма да свърши). Тези митове са много активни в страните от Третия свят, както са били и в Европа през XIX век. Увереността във всемогъществото на технонауката, която ще реши всички проблеми, никога не ни напуска и ни заслепява. Ние сме жертви на една линейна и възходяща визия за историята, докато законът на живота е цикличен, с фаза на възход, след това на зрялост и накрая на упадък, отначало

бавен, а след това жесток. Настоящата световна цивилизация се намира в същото състояние като старец, който вярва, че е в добро здраве, но усеща все същите тревожни признаци и тревожни болки, но отказва да направи естествените изводи от тях; или като дърво, което изглежда силно, но което е изядено отвътре и внезапно пада. *** Невъзможно е да се спре главоломната надпревара на съвременната планетарна цивилизация към пропастта, защото не съществува сила, която да има решителната воля да го направи. Как да променим посоката на движение на шест милиарда души? Световната държава е само злокобен мит. Всъщност човечеството е глобализирано, без да се е научило да се управлява, тъй като огромни маси не могат да бъдат управлявани. Само ограничен брой хора могат да бъдат управлявани. Международните институции са напълно безсилни да спрат свързаната последователност от линии на катастрофата. Няма причина да се изненадваме, тъй като в природата на човека не е заложено да предвижда. Тази инстинктивна склонност е подчертана от преувеличения индивидуализъм на съвременната цивилизация. 'Мъдростта' не е характерна за човешките същества, освен в най-добрия случай за самосъзнателните елити, които във всеки случай не я практикуват. Името Homo sapiens sapiens, прилагано към нашия вид, е неуместно. Човечеството е увредено от своя хибрид, от агресивната си липса на умереност и човек дори може да се запита дали нашият вид не е еволюционна задънена улица. *** Не трябва да пренебрегваме феномена на предчувствията. В продължение на четиридесет години в литературата, комиксите, филмите и т.н. някои автори предричат края на нашата цивилизация и огромен регрес. Нека внимаваме никога да не пренебрегваме интуицията на поетите. Съвсем сигурно е, че не е възможно да се предвиди в детайли как ще се срине планетарната система на настоящата световна цивилизация, нито пък точната дата на катастрофата - която при всички случаи ще се случи в продължение на няколко години. Можем обаче да сме сигурни, че събитието ще се случи и ще ни порази. Изведнъж всичко ще спре и магията ще свърши. Телевизорите ще спрат да работят. Мобилните телефони няма да отговарят. Полицията няма да е там, за да спре грабежа. Цялата крехка система на нашата цивилизация ще се срути като редица от домино - и може би от единия до другия край на Земята. За разлика от сценариите от 60-те и 70-те години на миналия век, които се основаваха на Студената война и на призрака на ядрена конфронтация между Изтока и Запада, сега съвсем не трябва да се страхуваме от всеобща ядрена война, която ще срине нашата цивилизация, а от натрупване на кризи, които вече действат днес. Няма да се стигне до глобален ядрен конфликт (например между Китай и САЩ). Ограничен ядрен конфликт между две средни сили (например Индия и Пакистан) не е много вероятен, а ако все пак се случи, сам по себе си той няма да е достатъчен, за да доведе до хаос на цялата Земя. Напротив, много вероятно е да станем свидетели на ядрени атаки срещу големи градове, които ще доведат до десетки хиляди жертви и ще допринесат за общата дестабилизация.

Сценарии за катастрофи Ето какво предвиждам. Тези прогнози могат да се окажат верни, поне приблизително. Нека предложим три сценария - първият е "мек", вторият - "твърд", а третият - "много твърд". Нека започнем с вероятното предположение, че голямата криза, която е резултат от сближаването на линиите на катастрофата, ще настъпи между 2010 и 2020 г. Тези дати изглеждат близки, но в момента преживяваме значително ускоряване на историческите събития и промени. 1. "Мекият" сценарий В рамките на две или три години европейската икономика се срива и навлиза в тежка рецесия. Тя е подкопана от следните фактори: колосален държавен дълг ("аржентинската" ситуация); значителна тежест на пенсионните и социалните плащания за безработица и болести, която възпрепятства инвестициите; бягство на млади и образовани хора от континента; непосилни данъчни тежести; по-ниско качество на работната сила; ускоряваща се деиндустриализация и аутсорсинг. Франция е страната, която е най-засегната от тези тенденции. Реалната безработица достига 20 %, а общият стандарт на живот се понижава за две години с 30 %. Кризата в Европа надминава по мащаб тази от 1929 г. Към тази ситуация се прибавят натискът на все по-нарастващата имиграция, която Европейският съюз не е в състояние да спре, вълната от престъпност, която вече не може да бъде овладяна, и разрастването на гетата и бежанските зони за заможните слоеве. Претоварените сили на реда са изправени пред "гражданска война в нисък план". Ислямистките атаки стават често срещани, но не се стига до "гига-тероризъм". Навсякъде мюсюлманските гласоподаватели започват да гласуват за свои собствени "етнически" листи, които избират все повече представители с нарастващи комунистически искания. Ислямът се превръща в най-практикуваната религия. Изправени пред това, местните националистически партии и партиите на "крайната десница" нарастват неумолимо. Влизането на нови членове - включително Турция - в Европейския съюз го направи неработещ и неуправляем, а ЕС е на ръба на разцеплението. Въпреки че ситуацията е драматична, тя така и не стига до точката на пречупване. Системата издържа и се адаптира към новата ситуация. С една дума, Европейският съюз просто се е превърнал в страна от Третия свят, в която надеждите за умерен живот бавно започват да изчезват, където свиването на БВП и жизнения стандарт стават все по-големи от година на година; където политическата криза е постоянна, а несигурността е по-лоша от днес. Катастрофата или изпадането на ситуацията в хаос (все още) не е настъпила. *** Това отслабване на Европа и нейната икономика очевидно има много негативно въздействие върху останалата част от световната икономика, която обаче не навлиза в рецесия, а продължава да расте. Ситуацията на планетата обаче не е добра, тъй като други кризи се задълбочават и последиците от тях рефлектират, като всяка от тях се отразява на останалите:

1) Климатичните катастрофи се ускоряват драстично от 2010 г. нататък, като засягат най-вече страните от Юга, към което се прибавят повтарящият се глад и развитието на епидемиите, особено СПИН, който продължава да опустошава Третия свят. 2) Ислямският фундаментализъм се утвърждава във все повече страни. Близкият изток е в пламъци и навлиза в състояние на тотална война, която отравя всички международни отношения. Няколко пъти годишно се случват убийствени атентати (като случилото се в Мадрид)[235], които поразяват САЩ, Европа и някои мюсюлмански страни, намиращи се в състояние на гражданска война. 3) Черна Африка потъва в анархия, войни и икономическа рецесия, докато ООН е все по-безсилна. *** На световно ниво и във Франция и Европа обаче въжето не се къса. Ситуацията, макар и много сериозна, остава под контрол. Установява се ситуация на обща продължаваща криза. Настоящата цивилизация се запазва мъчително, но се съпротивлява. Опасява се от колапс, но той се отлага за гръцките календи. 236 Двадесет и първи век следва своята щастлива следа. Демографското нарастване на населението на планетата обаче чувствително се забавя поради всеобщото нарастване на смъртността. Крехкостта на тази огромна банкова система не е толкова голяма, че да може да предизвика нейното падане. През 2020 г. най-лошото е избегнато, засега . . . Въпреки това не се предприемат сериозни мерки, не се извлича поука. Съдбата дава на трагедията още едно действие... 2. "Тежкият" сценарий Действат същите елементи и същите причини като тези, предизвикани в предишния сценарий, но те се случват по-неочаквано и тяхното свързване и съпътстване има много по-тежки последици. Ето няколко примера: европейската икономическа рецесия е много по-тежка от преди; жизненият стандарт спада за няколко години наполовина. Прагът, достигнат от етническата гражданска война в няколко държави, вече не е сдържан, а откровен и открит. В целия свят конфликтите, свързани с исляма, достигат драматична интензивност. Започва да се усеща сериозно недостигът на петрол и изчерпването на селскостопанските и продоволствените резерви. Всички параметри остават същите като в предишния сценарий, но се влошават. Пожарът в Близкия изток придобива драматични размери. Избухват локални ядрени войни. Гигатерористичните атаки имат ядрени епизоди. Епидемиите, гладът и климатичните епизоди са свързани помежду си. Свидетели сме на психологическа дестабилизация на човечеството, която има опустошителни последици, стигащи чак до колективното несъзнание. Човечеството, изпаднало в състояние на летаргия, се отказва. Не настъпва доброволна промяна и се установява един вид "хаос с ниска степен на въздействие", но контролиран хаос. ***

Глобалната система на световната цивилизация се държи, но се случва радикална метаморфоза, без да има истински фрактален пробив. След няколко години възниква следната ситуация: Европейският съюз чисто и просто изчезва, защото е станал напълно неуправляем. Европа е организирана като неосредновековен калейдоскоп, изключително подвижен, въпреки че на теория все още съществува юридическото съществуване на националните държави. Някои ислямски райони се превръщат в автономни републики, а за богатите европейци са запазени свръхзащитени зони. Конфликтите са непрестанни, но никога не надхвърлят допустимия праг. Жизненият стандарт на населението на Европа продължава бавно да се понижава, но се запазва малка богата класа. Глобалната система успява да оцелее. Фондовият пазар все още функционира. Законът за адаптацията е в действие. Хората живеят в руините или полуруините на стария свят, но в крайна сметка все още живеят. Технико-научното ниво регресира, макар и не по драстичен начин. Въпреки това вече не се говори за технологичен "прогрес". Бедността в планетарен мащаб достига астрономически нива, особено в Третия свят. Човешкото население регресира доста бързо, както и емисиите на вредни вещества (но вече е твърде късно), поради масовия икономически регрес. В международен мащаб локалните войни, макроатаките, непрестанните сблъсъци с исляма следват една след друга без почивка. Движението към демократизиране на света е спряно. 3. "Много тежък" сценарий Това е сценарият, който по мое мнение е най-вероятният и може би най-желаният. Фракталният пробив се случва, въжето се къса. Сградата на световната цивилизация вече не може да устои. Факторите, разгледани в предишните два сценария, претърпяват още по-засилена интензивност, особено в областта на изменението на климата, където около 2015 г. се намесва катаклизмичен пробив. Всичко се срутва като редица от домино. Колапсът се случва между 2010 и 2015 г., но корабокрушението отнема десет години, за да завърши. През 2030 г. състоянието на планетата няма нищо общо с онова, което са предвиждали "експертите" и днешните оторизирани спецове. 1) Населението на света се свива драстично. То се свива от повече от шест милиарда на един милиард и продължава да намалява много бързо. Причините са прости: сривът на системите за снабдяване с храна и питейна вода, както и прекратяването на достъпа до лекарства поради изчезването на фармацевтичните индустрии и медицинските заведения. Към средата на ХХІ век човешкият вид се стабилизира на малко под 300 милиона жители. Всичко се случва така, сякаш човечеството е служило като регулируем вариант за преминаване от една нежизнеспособна система към жизнеспособна. Африка е континентът, който е най-засегнат от депопулацията. Нивото на населението в Африка се възстановява на нивото отпреди колонизацията. Човечеството (по закона на циклите) се оказва задвижено в "равновесната ситуация", която е познавало преди безброй векове. 2) Оцелелите масово напускат градовете и метрополиите. Градските сгради, завладени от растителността, започват да се рушат. В опустелите градове оцеляват

само банди, от които правят набези в страната. В провинцията, където са се укрили остатъците от населението, хората се препитават със земеделие и художествени занаяти. 3) На практика цялата промишленост е прекратена. Започва фантастичен и насилствен технологичен регрес, който само се влошава, тъй като предаването на знания вече е невъзможно. Забелязват се три вида "нива на цивилизация": първо, някои райони (основно в сегашния Трети свят), където животът се е върнал към неолитната епоха, с примитивна земеделска икономика; второ, други райони - например в Европа и старите развити страни - където животът се връща към ситуацията от ранното Средновековие (от VI до X век); накрая острови на препитанието (не е възможно да се предвиди местоположението им десетилетия преди катастрофата), които запазват зад барикади част от технологиите, придобити от старата цивилизация. Островите са основани отчасти върху рециклирани материали от гигантски изхвърлени предмети, останали от старата култура. Тъй като обаче тези машини се нуждаят от петрол, не е изключено те да са създадени в близост до сегашните точки на добив. Тези острови на прехраната поддържат силно променливо технологично ниво, което само в редки случаи (и не във всички случаи) надхвърля нивото от началото на ХХ век. Възможно е обаче, използвайки най-новите технологии от ХХ век, използвани непосредствено преди колапса, някъде по света да просъществува свръхтехнологична "микроцивилизация". Тези отделни области приличат на "градове-държави" и вероятно ще бъдат управлявани от военни диктатури. 4) На политическо ниво всички национални държави са се сринали, както и международните институции. Човечеството познава - или преоткрива - ситуация, която е едновременно средновековна и племенна. Императивите за препитание, защита и лов са общият закон и затова войната става нещо обичайно. Тези непрестанни борби вече не поставят Земята в опасност. Оръжията за масово унищожение - ядрени, биологични и химически - вече не съществуват. В зона А (неолит) съществува царството на племената и завръщането към онова, което човечеството е познавало от хилядолетия. В зоните В и С (вж. погоре) ситуацията е по-сложна. Формират се феодални общества и се установяват нови политически отношения, по-скоро подобни на наблюдаваните в началото на Средновековието. В някакъв смисъл това е повторение на миналото, но според друга модалност, тъй като историята е "приблизително" вечно завръщане. 5) В религиозната и духовната област ставаме свидетели на истинска експлозия. Писането остава. Големите религии на старата цивилизация продължават да се предават, но са модифицирани и се връщат към своите източници. Крахът, на цялата Земя, на индивидуалистичното общество на потреблението бележи края на материализма и развитието на спиритуализма. Раждат се нови култове и синкретизми, включително възраждане на древни езически култове. На срива на материалната сфера на стария свят съответства развитието на духовната сфера на новия свят, който не е измислен (както в наши дни), тъй като съответства на изключително трудни условия на живот, особено поради тежките климатични условия.

*** Навсякъде се ражда ново човечество, основано на коренно нови основи. Бавно се възстановява законът на живота. Земята диша. Замърсяването е преустановено протоколът от Киото се спазва, мъчително, с цената на гигантска човешка хекатомба[237]. това е победата на Гайа, Земята. Разбира се, последиците от ужасяващото замърсяване от XIX и XX век, както и от началото на XXI век, продължават да се усещат. Но Земята го абсорбира и отново става здрава. Започва нов цикъл. Дали хората, които са оцелели, са по-малко щастливи или по-щастливи от своите родители и предци? Вероятно са по-щастливи. Краят на съвременното човечество, предсказан от традицията Сближаването на катастрофите и насилственият край на съвременната цивилизация могат да бъдат изведени от наблюдението на различни явления, както току-що направихме. Би било нечестно обаче да не споменем, че няколко традиции - от друидите до тибетците, включително и индийската - изглежда са предсказали подобен колапс, който ще засегне цялото човечество и който вече е наблюдаван в миналото, без да е споменат в официалната история. Във всички древни традиции се завръща идеята, че човечеството познава последователни епохи, прекъсвани от катастрофи, но тази, която предстои да преживеем, ще бъде най-голямата. Ален Даниелу, изследователят на индийските традиции,[238] в Le destin du monde d'après la tradition shivaïte[239] пише: "Според традицията на шайвитите, откакто светът е обитаем, вече са съществували няколко човешки вида. Всеки от тях е имал своя период на слава, технологично развитие, познание, след това упадък и е намерил своя край в катаклизъм. Ние принадлежим към седмия вид. Земята вече е познавала шест последователни човешки вида, които са изчезнали, оставяйки на следващия някакви следи от знанията си и понякога спомена за славата си. След края на настоящия вид още седем пъти Земята ще познава човешкия вид или видове, подобни на хората, преди да стане необитаема. Всички живи видове се развиват като единици, като индивиди. Те имат своя собствена бременност, детство, юношество, зрялост и упадък". Даниелу прави ясно разграничение между човешките видове, които следват един след друг, и последователните цивилизации, които всеки от тях познава в сърцето си. Той вярва, че в свещените разкази на Пураните[240] е разчел описанието на края на човешката раса, предшестваща нашата, тази на асурите, преди 60 000 години, което има удивителна прилика с това, което шайвитската традиция нарича Кали юга, т.е. тъмната епоха, в която сега сме навлезли и която ще завърши в последната фаза на настоящата човешка раса. Няма да избягаме от закона за циклите. Линейната и възходяща визия за човешката история, която модерността притежава, наследена от християнството, няма основание да съществува. Даниелу пише: "Историята на Асурите е едновременно разказ за миналото и предсказание за бъдещето. Съществува очевиден паралелизъм между събитията, религиозните схващания, идеологиите и социалните и моралните теории, които са предизвикали разрушаването на Асурите, и тези, които от началото на Кали юга характеризират сегашната форма на човечеството и, изглежда, трябва да завършат с "предизвиканата катастрофа", която в крайна сметка ни очаква". Даниелу вярва, че

днес има малцинства, които могат да отхвърлят антиценностите, които унищожават сегашното човечество, и да подготвят възраждането на нови жизнени ценности: "които биха могли да позволят на някои да преодолеят катаклизма и да участват в Златния век на бъдещото човечество". *** Даниелу, като преписва вярно свещените текстове на Шива, Вишну и Линга Пурана, дава разказ за края на Асурите, който има странна прилика с това, което би могло да бъде нашият край, особено в частта, която се отнася до моралните причини за упадъка. Лъжебогът (Ариат, или "унищожител на благочестивите хора") започва с "осъждане на кастите и задълженията на различните възрасти от живота". Навсякъде се налагат егалитаризмът и ненасилието. Ненасилието се тълкува като забрана за противопоставяне на нашествениците. Упадъкът на тази могъща пермутация на човешкия род започва по този начин, според този текст, който е и предсказание за това какво ще се случи отново: "Броят на князете и земеделците постепенно намалява. Работническите класи искат да поемат кралската власт и да споделят знанията, пиршествата и леглата на старите принцове. Повечето от новите лидери са с произход от работническата класа. Те преследват жреците и притежателите на знания. Така че навсякъде икономическата и търговската функция е заменена с духовната. Свещеният текст, цитиран от Даниелу, продължава: "Зародишът е убит в утробата на майката и героите са убити. Шудрата[241] може да се държи като брахман[242], а свещениците - като работници. Крадците ще станат царе, а царете ще бъдат крадци. Водачите конфискуват собствеността и я използват за зли цели. Те престават да защитават хората. Вече сготвената храна ще бъде пусната в продажба. . . . В градовете и селата се организират банди от разбойници. Ще има много хора без дом, които ще се скитат от една страна в друга. Търговците ще сключват нечестни сделки. Те ще бъдат заобиколени от претенциозни лъжефилософи [тези, които се опитват да прикрият упадъка с успокояващи лъжи]. Всички ще използват груби и вулгарни думи и на никого няма да може да се вярва. Хората от Кали юга ще твърдят, че не зачитат расовите различия и свещения характер на брака, отношенията между учител и ученик и значението на ритуалите. Земеделците изоставят работата си по сеитбата и прибирането на реколтата, за да се превърнат в неспециализирани работници и да възприемат нравите на хората извън кастите. [Дали това е алюзия за аграрния бизнес, който замества земеделието?] Ще има недостиг на вода и плодовете няма да са в изобилие. Мнозина ще бъдат облечени в парцали и дрипи, без работа, ще спят на земята, ще живеят като бедняци. Хората ще вярват в илюзорни теории. Ще се почитат фалшиви богове във фалшиви ашрами, където в името на фалшивите религии ще бъдат постановени пости, поклонения, покаяния, дарения на имущество и строги ограничения". След това свещеният текст разказва, че когато научава за този ужасен упадък на човешката раса на асурите, бог Шива използва "огнено оръжие", което унищожава всичко живо. Оцелелите, според мита, са избягали в "света на махарите", т.е. в извънземния свят. По-късно те се завърнали на Земята, след като запазили тайно някои елементи от мъдростта на асурите, преди да ги предадат на новата човешка

раса... нашата. Днес ние преживяваме точно същия край на цикъла. Всичко това се е случило преди 60 000 години... *** Разбира се, ние се държим на разстояние от този свещен текст на индусите, който може да породи диви пророчества. Не е нито научно, нито честно обаче да презираме текстовете на древните традиции и да заявяваме безапелационно, че "Асурите никога не са съществували", защото всеки мит, както показва Мирча Елиаде[243], почива на спомен, на частична истина, дори и преобразена. Пиер-Емил Блерон, ученик на Даниелу и Елиаде и редактор на много сериозното традиционалистко списание "Рокфавър", се съмнява в истинността на официалната история и археологията, която стои зад нея: "Ален Даниелу приема сериозно хипотезата на всички честни познавачи на древните цивилизации, а именно, че не е много вероятно, откакто човечеството обитава нашата планета, да приемем линейната теза за уникална човешка раса, чийто произход археолозите, антрополозите и етнолозите не спират да изтласкват назад във времето, без да извличат последствия. А именно, че официалните тези, в своя неистов догматизъм, отказват да допуснат дори идеята, че десетки, а може би и стотици цивилизации, духовно и технологично развити като нашата, биха могли да се появят и изчезнат, без да оставят следи, или пък, след като тези следи съществуват, те отказват да ги вземат под внимание" (Roquefavour, февруари 2003 г.). Блейрон смята, че "приликата между двата упадъка - този на Асурите и нашия - е поразителна. Така че бихме ли могли да отдадем някаква заслуга на предсказанията на санскритските текстове, в които се обсъжда настоящата човешка раса?". Анализирайки 40-та глава на "Линга Пурана", Блейрон смята, че настоящата човешка раса ще загине съвсем скоро в хода на чудовищна всеобща война, която ще бъде само кулминацията на сближаването на всички съществуващи сега катастрофи, нейният финален лайтмотив. Тази последна катастрофа ще бъде едновременно пречистване и несигурно начало на регенерация, според закона на циклите. Ето какво всъщност е написано в тази знаменита глава: "В периода на здрача, с който завършва Кали юга, ще дойде оправителят на грешките и ще избие злите. Той ще се роди от династията на Луната. Името му е Война (Самити). Той ще се скита по лицето на цялата Земя с огромна армия. Той ще унищожи с хиляди Млеча (западните варвари). Той ще унищожи онези от нисшите касти, които са заграбили царската власт, и ще изтреби лъжефилософите, престъпниците и хората със смесена кръв". Тези свещени хиндуистки текстове очевидно изглеждат шокиращи за съзнанието ни като хора от Запада. Въпреки това не е интелектуално честно да ги подминем с мълчание. *** Ето какво пише Даниелу в книгата, от която цитирахме. Коментарът би бил излишен: "Според теорията за циклите, които регулират еволюцията на света, днес ние наближаваме края на Кали юга, епохата на конфликтите, войните, геноцидите, разхищенията, отклоняващите се философски системи, пагубното развитие на знанието, което попада в безотговорни ръце. Съществува смесване на раси и касти. Всичко се стреми да търси най-ниското ниво и изравняването във всяка област е

прелюдия към смъртта. В края на Кали юга този процес се ускорява. Феноменът на ускоряването е един от признаците за наближаваща катастрофа". От хаоса към светлината Тази "конвергенция на катастрофите" не бива да ни води към песимизъм. Напротив, то може би трябва да ни подготви за това, което Даниелу в цитираната от нас статия нарича "Златен век на бъдещото човечество", дори ако има голяма вероятност за първи път в нашата история да станем свидетели на глобален крах на световната цивилизация с всички произтичащи от това страдания и престъпления. Как обаче да не се радваме на края на един свят, който е отвратителен на етично ниво и ерозира от собственото си презрение към живота? Всяка цивилизация е цикъл, който се състои от три части: бавен възход, кратък апогей и внезапно падение. Досега този модел се прилагаше за цивилизации, които са географски обособени - египетска, римска, американска и т.н. Днес за първи път той се отнася за цялото човечество. Поне "за първи път" в познатия исторически период, защото, както току-що видяхме, Преданието[244] твърди, че тази катастрофа на човечеството няма да е първата. С други думи, може би пристигаме в края на общия цикъл на човешката история, история, която е била заблудена в задънена улица, история, която преживяваме днес. Възможно е да се намираме в края на Желязната епоха, в неминуемото навечерие на хаоса. Но от този хаос ще произлезе нов период на човечеството, може би духовно превъзхождащ, който вече няма да бъде притискан от материалистични и индивидуалистични тежести. Това ново човечество ще съответства на появата на "нова раса" (в метафизичен, а не в биологичен смисъл), благодарение на която цивилизацията ще поеме отново нагоре, ще се възроди на много по-стабилни и етично по-висши основи. Ще бъдат ли разбрани уроците от големия катаклизъм на ХХІ век? В "Модели в сравнителната религия"[245] Мирча Елиаде пише: "Хората периодично изчезват в потоп или наводнение заради своите "грехове"... Те никога не загиват напълно, а се появяват отново в нова форма, връщат се на същия предначертан път и очакват повторението на същата катастрофа, която отново ще ги разтвори във водата"[246]. В "Митът за вечното завръщане"[247] Елиаде отбелязва: "[П]отопът или наводнението слагат край на изтощеното и грешно човечество...[но] дори изчезването на цялото човечество (потоп, наводнение, потапяне на континент и т.н.) никога не е пълно, защото от двойката оцелели се ражда ново човечество"[248]. *** Ако перифразираме поета-визионер Хьолдерлин,[249] навлизаме в нощта, в "полунощта на света"[250]. Но след изпитанието на нощта това, което ще последва, може да бъде само утрото, тъй като Слънцето винаги се възражда. Sol Invictus[251]. Терминът "катастрофа" не бива да се възприема в смисъла на "апокалипсис", а на "трансформация" и "метаморфоза". Все още не сме във времето на Смъртта. Слънцето не е готово да угасне. Просто човечеството стига до решаващ момент от хилядолетната си история и трябва да изчака потапянето в бездната, но в същото време и възраждането и регенерацията, които ще се основават на нов тип човек.

Това, което се опитах да изразя в тази книга по научен и рационален начин, е това обективно ускоряване на симптомите на края на един цикъл, което е наблюдавано и от поети и вярващи хора в продължение на няколко века. Въпреки че не съм много добре запознат с езотериката и подходът ми винаги е бил рационален и наблюдателен, смятам, че не е правилно да подценяваме или пренебрегваме интуитивните възприятия, тези, които идват от ирационален метод, който се корени в друго измерение. Във всички големи "религии", независимо дали става въпрос за исляма, християнството, будизма, келтските култове и т.н., винаги е присъствала и е била пророкувана тази идея, тази смътна интуиция, че човечеството върви към глобален колапс, от който ще се възроди нов цикъл за цялата раса. Този път, този момент, който е предсказван от толкова дълго време, може би най-накрая сме го достигнали през ХХІ век. Общият упадък, трагедията, тези, които се появяват днес на хоризонта и са провъзгласявани от дълго време от това, което може да се нарече гласове на "Традицията", ще бъдат заменени от нещо друго, което все още е невъзможно да се опише. Предвиждането на новата цивилизация е рисковано и несигурно. Това, което е сигурно, е, че днешната цивилизация е на прага на смъртта и че преди средата на ХХІ век тя ще приеме формата на ужасяващ катаклизъм. Моята диагноза е безмилостна. Но всяка смърт е последвана от раждане, от прераждане. *** Отчаянието не е подходящо. Краят на света е добра новина, дори и да настъпи скоро с мъка и страдание. След настъпващите сенки ще дойде светлината. Човешката история е далеч от своя край. Подготовката за катастрофата и прераждането означава да се преобразим отвътре. Трагедията на хоризонта е може би волята на това, което се нарича Бог или съдба. Ние сме управлявани от сили, които не разбираме и които играят с нас на зарове. Един нов свят е на път да се роди. Човекът е отчаян, но отчаянието е нечовешко. Бъдещето е вълнуващо, защото е катастрофално. Ние сме зарове в ръцете на Бога. Кой е Бог?

Други книги, издадени от Arktos: Отвъд правата на човека от Ален дьо БеноаМанифест за европейски ренесанс от Ален дьо Беноа и Шарл ШампетиеПроблемът на демокрацията от Ален дьо БеноаТретата империя на Германия от Артур Мьолер ван ден Брюк Арктическият дом във ВедитеБал Гангадхар Тилак Революция отгореот Кери Болтън Четвъртата политическа теорияот Александър Дугин Метафизика на войнатаот Юлиус Евола Пътят на цинобъра: Интелектуална автобиография от Юлий ЕволаАрхеофутуризъм от Гийом ФайеЗащо се бием от Гийом Файе Въпросът за WASP от Андрю Фрейзър Сага за арийската раса, томове 1-2 от Porus Homi Havewala Сага за арийската раса, томове 3-5 от Porus Homi Havewala Совите на Африкаб от Lars Holger Holm De Naturae Naturaby Alexander Jacob Борба за същността от Пиер Кребс Може ли животът да надделее? от Pentti Linkola Десетте заповеди на пропагандатаби Брайън Анс Патрик Наръчник по традиционен животby RaidoАгни и екстазby Steven J. RosenДжедай в лотоса: Стивън Дж. Росен: "Междузвездни войни и хиндуистката традиция Тя не може да бъде щурмуванаот Ернст фон Саломон Традиция и революцияот Трой Саутгейт Срещу демокрацията и равенствотоот Томислав СуничПосветен: Списание за традиционни изследванияот David J. Wingfield (ed.)

[1] Робърт Ардри (1908-1980) е широко четен и обсъждан автор през 60-те години на ХХ век, особено книгите му "Африканско битие" (1961) и "Териториалният императив" (1966). Най-противоречивата хипотеза на Ардри, известна като "теорията за маймуните убийци", твърди, че това, което отличава еволюционните предци на човека от другите примати, е тяхната агресивност, която ги кара да разработят оръжия, за да завладяват околната среда, а също така води до промени в мозъка им, довели до появата на съвременните хора. Според него агресивността е присъща част от човешкия характер, а не отклонение. Идеите на Ардри оказват голямо влияние по онова време, най-вече в поредицата "Зората на човека" от "2001: Космическа одисея", а също и в трудовете на ГРЕКЕ, в които Ардри често е цитиран. [2] Фей използва термина "Юг", за да обозначи народите от Третия свят на юг от Европа и Северна Америка, които чрез имиграцията си застрашават народите от Първия свят, най-вече ислямските страни от Близкия изток и Северна Африка. [3] Вероятно препратка към "обществото на спектакъла" - термин, въведен от Ги Дебор (1931-1994), френски философ марксист и основател на анархистическия Ситуационистки интернационал. Спектакълът, както е описан в основния му труд "Обществото на спектакъла", е едно от средствата, чрез които капиталистическият естаблишмънт поддържа властта си в съвременния свят, а именно като свежда всички истински човешки преживявания до представителни образи в средствата за масова информация, като по този начин позволява на властта да определя начина, по който хората преживяват реалността. [4] Това е концепция, разработена от френския писател Ален Минк, в която той предсказва предстоящо време на хаос и трудности, наподобяващо Средновековието, което ще завърши с развитието на много по-малка, но поустойчива световна икономика. Той разглежда тази идея в Le Nouveau Moyen-âge (Париж: Gallimard, 1993 г.). [5] Жак Аттали (р. 1943 г.) е френски икономист, който е съветник на Митеран през първото десетилетие на неговото президентство. Много от неговите трудове са достъпни в превод. Файе може би има предвид статията на Атали "Крахът на западната цивилизация: The Limits of Market and Democracy", която излиза в летния брой на американското списание Foreign Policy през 1997 г. В нея Атали твърди, че демокрацията и свободният пазар са несъвместими, като пише: "Ако Западът, и особено неговият самозван лидер - Съединените щати, не започне да признава недостатъците на пазарната икономика и демокрацията, западната цивилизация постепенно ще се разпадне и в крайна сметка ще се самоунищожи". В много отношения аргументите му приличат на тези на Фей. [6] Пол Д. Маклийн (1913-2007 г.) е американски невролог, който разработва триединната теория за човешкия мозък, като постулира, че в хода на еволюцията си мозъкът всъщност се състои от три различни елемента: рептилиански комплекс, лимбична система и неокортекс. В резултат на това човешкото поведение е резултат от трите тенденции. [7] Конрад Лоренц (1903-1989) е австрийски етолог, който през 1973 г. получава Нобелова награда. По време на Третия райх той е член на Националсоциалистическата партия. Той изказва предположението, че

предполагаемите постижения на съвременния живот всъщност са вредни за човечеството, тъй като са отстранили хората от биологичните ефекти на естествената конкуренция и са я заменили с далеч по-бруталната конкуренция, присъща на отношенията между индивидите в съвременните общества. След войната книгите му на популярни научни и философски теми му спечелват международна слава. [8] Артър Кестлер (1905-1983) е унгарски писател, който в книгата си "Духът в машината" от 1967 г. изказва предположението, че триединният модел на мозъка, описан от Пол Маклийн, е отговорен за неспособността на различните части да се свържат напълно помежду си, което води до конфликт на желанията във всеки индивид, водещ до саморазрушителни тенденции. [9] Жан Ростан (1894-1977) е френски биолог, привърженик на евгениката като средство човечеството да поеме отговорност за собствената си съдба. Той е и пионер в областта на криогениката. [10] Гайа е древногръцкото име на богинята на Земята. През последните десетилетия името е възприето от еколозите, които го използват, за да представят комбинираните компоненти на Земята като жив организъм, чиито различни части действат в симбиоза помежду си, а не като ресурс, предназначен единствено за експлоатация от хората. [11] На латински: "pride". [12] Жул Верн (1828-1905) е френски писател, който се смята за създател на научнофантастичния жанр. Няколко от книгите му са забележителни с предсказанията си за бъдещото технологично развитие. [13] Позитивизмът твърди, че единственото знание, което може да се счита за достоверно, е това, което е получено директно чрез сетивата и чрез (предполагаемо) обективните техники на научния метод. [14] Емил Куе (1857-1926 г.) е френски психолог, чийто метод включва ритуално повтаряне на "Всеки ден, във всяко отношение, ставам все по-добър" в началото и в края на всеки ден, вярвайки, че това ще повлияе на подсъзнанието по начин, който ще позволи на практикуващия да бъде по-склонен към успех. [15] Френският институт за обществено мнение (Institut français d'opinion publique, или Френски институт за обществено мнение) е международна маркетингова фирма. [16] Рене Том (1923-2002) е френски математик, който постига много успехи по време на кариерата си, но е запомнен най-вече с разработването на теорията на катастрофите. Теорията е сложна, но по същество тя гласи, че малки промени в параметрите на всяка система могат да предизвикат мащабни и внезапни промени в системата като цяло. [17] Началото на Петата република е поставено след разпадането на Четвъртата република през 1958 г. в резултат на кризата в Алжир, която довежда Шарл дьо Гол на власт и води до изработването на нова конституция. Тя остава в сила и до днес. [18] На латински: "аргумент с по-здрава основа". [19] Камелот на крал Артур често е оставал без охрана, докато рицарите му са били ангажирани с продължителни походи.

[20] Протоколът от Киото е усилие на Организацията на обединените нации за намаляване на емисиите на парникови газове в световен мащаб, като първата му фаза е периодът между 2008 и 2012 г. Той е подписан на 11 декември 1997 г. и влиза в сила през февруари 2005 г. От неразвитите страни обаче не се изискваше да намалят емисиите си, а това включва Индия и Китай - двата най-големи центъра на населението в света, които са сред най-големите емитери. Други азиатски страни, включително Индонезия и Тайланд, също са сред най-големите емитери, но не са обвързани с договора. Съединените щати подписаха договора, но отказаха да го ратифицират на тези основания, а Канада се оттегли през 2011 г. [21] Hervé Le Treut и Jean-Marc Jancovici, L'effet de serre: allons-nous changer le climat? (Парниковият ефект: ще променим ли климата?) (Париж: Flammarion, 2004 г.). [22] L'avenir climatique: quel temps ferons-nous? (Климатът на бъдещето: с колко време разполагаме?) (Paris: Éditions du Seuil, 2002). [23] Алексис дьо Токвил (1805-1859 г.) е френски политически мислител, известен най-вече с труда си "Демокрация в Америка", който се основава на преживяванията му по време на пътуване в Съединените щати. Въпреки че Токвил е демократ, който се противопоставя на монархията по негово време, той се противопоставя и на социалистическите радикали. При изследването си на САЩ той възхвалява американската демократична система, но не харесва обсебеността на американците от парите и презрението им към елитите, тъй като въпреки че именно това им е позволило да премахнат старата колониална аристокрация, то също така ги е накарало да пренебрегнат най-интелигентните членове на своето общество, за да го опише с термина "тирания на мнозинството". [24] Лятото на 2003 г. е най-горещото лято, регистрирано в историята на Европа. Близо 15 000 души умират само във Франция от горещините. Много критици обвиняват правителството за слабостите в националната здравна система, които затрудняват справянето с кризата. [25] Serge Latouche, Justice sans limites: Справедливост без граници: предизвикателството на етиката в една глобализирана икономика" (Париж: Fayard, 2003 г.). [26] Римският клуб е глобален мозъчен тръст, основан през 1968 г., за да се занимава с проблемите, пред които е изправено човечеството. През 1972 г. членовете му публикуват противоречива книга "Границите на растежа", в която се твърди, че бързото нарастване на световното население в съчетание с намаляващите ресурси ще доведе до катастрофа, ако не бъдат осъществени промени. [27] David Stipp, "Climate Collapse: The Pentagon's Weather Nightmare" във Fortune (26 януари 2004 г.). Онлайн версия: "The Pentagon's Weather Nightmare", достъпна на money.cnn.com/magazines/fortune/fortune_archive/2004/02/09/360120/index.htm. [28] David Stipp, "Climate Collapse: Стр. 10 от 11. [29] Peter Schwartz and Doug Randall, 'An Abrupt Climate Change Scenario and Its Implications for United States National Security' (октомври 2003 г.), достъпно на www.climate.org/PDF/clim_change_scenario.pdf. [30] Peter Schwartz and Doug Randall, "An Abrupt Climate Change Scenario and Its Implications for United States National Security" (Сценарий за рязко изменение на климата и последиците му за националната сигурност на САЩ), стр. 19.

[31] Peter Schwartz and Doug Randall, "An Abrupt Climate Change Scenario and Its Implications for United States National Security" (Сценарий за рязко изменение на климата и последиците му за националната сигурност на САЩ), стр. 15. [32] David Fleming, 'The Wages of Denial', в Ecologist (1 април 2003 г.), достъпно на ecologist.testing.net-genie.co.uk/investigations/energy/82839/oil_security.html. [33] Най-големият административен регион във Франция, в който се намира Париж. [34] Етномазохизъм, според Фей в книгата му "Защо се бием": (London: Arktos, 2011), е "[т]ази мазохистична тенденция да се обвинява и обезценява собственият етнос, собственият народ". [35] Tenue de protection à usage unique или костюм за биологична опасност за еднократна употреба. [36] Самюъл Хънтингтън (1927-2008) е американски политолог, станал печално известен с това, че служи като съветник на авторитарни режими, като например Южна Африка през 80-те години на ХХ век. Той е известен с постулата, че нациите в процес на преход към модерността трябва да бъдат предпазливи, за да не въвеждат демокрацията твърде бързо в обществата си, и че репресивните мерки всъщност могат да бъдат необходими и полезни в краткосрочен план. Напоследък той стана известен с есето си "Сблъсъкът на цивилизациите", публикувано през 1993 г. в Foreign Affairs, което по-късно се превърна в едноименна книга, в която той изказва тезата, че променящият се световен ред след рухването на комунизма ще се определя от конфликти между културни блокове като Запада и ислямския свят. [37] Карл Шмит (1888-1985 г.) е значим германски юрист, който пише за политическите науки, геополитиката и конституционното право. Той е част от консервативно-революционното движение от Ваймарската епоха. За кратко подкрепя и националсоциалистите в началото на техния режим, въпреки че покъсно те се обръщат срещу него. Остава изключително влиятелен в областта на правото и философията. Той описва идеите си за партизанството в "Теория на партизанството" (New York: Telos Press, 2007). [38] Аум Шинрикьо е секта на Ню Ейдж, базирана в Япония, чиито вярвания произтичат от различни източници, включително будизма. На 20 март 1995 г. някои от членовете ѝ пускат газ зарин в токийското метро, убивайки 30 души и ранявайки стотици други. По време на последвалия съдебен процес обвинението по-късно заявява, че целта на нападението е била да се предизвика падането на японското правителство. Групата продължава да съществува под името Aleph. [39] На 23 октомври 1983 г. два едновременни самоубийствени атентата с камионбомба удрят казармите на морската пехота на САЩ и на френските парашутисти в Бейрут, които са част от многонационалните сили, които са там, за да наблюдават конфликта между Израел и палестинците. Загиват над 300 души, предимно американски и френски военнослужещи, което води до изтеглянето на многонационалните сили от Ливан. Отговорността за атентатите така и не е категорично установена, въпреки че широко разпространено е мнението, че ливанската ислямистка групировка "Хизбула", действаща по указания на иранското правителство, е извършила нападенията.

[40] Жулиен Фройнд (1921-1993) е ученик на Раймонд Арон и Карл Шмит. По време на Втората световна война той е член на френското съпротивително движение. След войната става професор по социология в университета в Страсбург. През 1980 г., в знак на протест срещу френската образователна система и нейните методи на преподаване на политически науки, решава да се пенсионира. Сътрудничи на издания на Новата десница както в Германия, така и във Франция. [41] Според публикуваните от американското правителство записи от разпитите на заловения организатор на атентатите от 11 септември Халид Шейх Мохамед, като цел на "Ал Кайда" е било обмисляно нападение срещу ядрени централи, но в крайна сметка това е изключено поради опасения от американската реакция на подобна атака. [42] Жан дьо Лафонтен (1621-1695) е френски поет от XVII век. [43] В тази басня комар предизвиква лъв на бой. Лъвът, разярен, че е нападнат от такова дребно същество, се опитва да убие комара, докато той се прикрепя към различни части на тялото му, но комарът е толкова малък, че успява да избегне ударите на лъва и продължава да го дразни. Изтощен, лъвът най-накрая се отказва от борбата. [44] Пол Вирилио (р. 1932 г.) е френски философ, който пише предимно за технологиите, както и за това какво ни казва използването на физическото пространство за институциите, които го използват. [45] Карл фон Клаузевиц (1780-1831) е пруски офицер и военен стратег, чийто основен труд "За войната" продължава да се смята за една от най-важните формулировки на стратегическата теория. [46] Терминът "стратегия на напрежението" е въведен от леви групировки в Италия през 70-те години на ХХ век, които твърдят, че Съединените щати и вътрешните десни елементи са отговорни за терористичните атаки, за които на свой ред обвиняват леви групировки, което води до тяхното дискредитиране и до призиви на населението за засилване на държавните правомощия за борба с тях. [47] Робърт С. Макнамара (1916-2009) е министър на отбраната на САЩ от 1961 до 1968 г., включително по време на избухването на Виетнамската война. Макар че той преследва стратегията на сдържане, самата стратегия е разработена за първи път от Джордж Ф. Кенан (1904-2005) като съветник на президента Труман в края на 40-те години на ХХ век, като задава тона на американския подход към Съветския съюз по време на Студената война. [48] Хотел "Канал", който по това време се използва от Организацията на обединените нации за неин щаб в Ирак, е бомбардиран на 19 август 2003 г., при което загиват 22 души, сред които и специалният представител на ООН Серджо Виейра де Мело. Първоначално се смята, че отговорна е групата "Ансар ал-Ислам", но последвалото разследване установява, че най-вероятният извършител е "АлТаухид уол-Джихад" на Абу Мусаб ал-Заркауи, по-късно преименувана на "Ал Кайда" в Ирак. [49] На арабски: "свещени воини". [50] Джефри Флайшман, "Some Plotters May Have Gone West" ("Някои заговорници може да са отишли на Запад") в "Лос Анджелис Таймс" (20 май 2003 г.), достъпно на articles.latimes.com/2003/may/20/world/fg-terror20.

[51] На 12 май 2003 г. в комплекс в Рияд, в който са настанени много чужденци, са извършени нападения, при които загиват 35 души и са ранени над 160, включително много граждани на САЩ и Европа. [52] Ричард Нортън-Тейлър, "Ал Кайда се завръща и е по-силна от всякога" в The Guardian (19 май 2003 г.), достъпно на www.guardian.co.uk/world/2003/may/19/alqaida.terrorism2. [53] Vigipirate е френската система за предупреждение за национална сигурност, създадена през 1978 г. Подобно на вече несъществуващата Консултативна система за национална сигурност в САЩ, тя използва пет цвята (бял, жълт, оранжев, червен и ален), за да представи различни нива на готовност в отговор на разузнавателни данни за терористични заплахи. [54] TGV е националната високоскоростна железопътна мрежа на Франция. [55] Шейх Юсуф ал-Карадауи (р. 1926 г.) е египетски богослов, който има редовно предаване по Ал Джазира и е смятан за мюсюлмански обществен интелектуалец от световна величина. Работил е с египетското Мюсюлманско братство, въпреки че никога не е имал официален статут. Противопоставя се на атентатите от 11 септември и подкрепя въстанието от Арабската пролет в Египет, а през 2011 г. издава и фетва срещу либийския лидер Кадафи. Заемал е редица академични длъжности, включително е бил попечител на Оксфордския център за ислямски изследвания. Въпреки това, в отговор на някои от неговите прокламации, включително подкрепата му за нападения срещу Израел, от 1999 г. насам му е забранено да влиза в САЩ, от 2008 г. - в Обединеното кралство, а от 2012 г. - във Франция. [56] Тази фетва е публикувана първоначално в Islam Online на 2 декември 2002 г. [57] Докладвано от базирания в Израел Институт за изследване на медиите в Близкия изток (MEMRI) в "Leading Sunni Sheikh Yousef Al-Qaradhawi and Other Sheikhs Herald the Coming Conquest of Rome" (6 декември 2002 г.), достъпно на www.memri.org/report/en/0/0/0/0/0/0/774.htm#_edn7. [58] MEMRI, "Leading Sunni Sheikh Yousef Al-Qaradhawi and Other Sheikhs Herald the Coming Conquest of Rome" (Водещ сунитски шейх Yousef Al-Qaradhawi и други шейхове обявяват предстоящото завладяване на Рим). [59] MEMRI, "Leading Sunni Sheikh Yousef Al-Qaradhawi and Other Sheikhs Herald the Coming Conquest of Rome" ("Водещият сунитски шейх Юсеф Ал-Карадауи и други шейхове възвестяват предстоящото завладяване на Рим"). [60] Oriana Fallaci, The Rage and the Pride (New York: Rizzoli, 2002). [61] Ориана Фалачи (1929-2006 г.) е италианска журналистка, която в младежките си години се е сражавала като антифашистка партизанка. По време на кариерата си тя е известна с отразяването на войни и често спорните си интервюта със световни лидери, включително аятолах Хомейни. След атентатите от 11 септември тя написва три книги, които са крайно враждебни към мюсюлманите и исляма като религия и предизвикват много международни спорове. [62] Ressentiment, буквално "възмущение", има много по-силно значение на френски език. То предполага безкрайното повтаряне на отвращението, което човек изпитва към даден човек или нещо, което води до дълбоко вкоренено отвращение, което става част от основната природа на човека.

[63] Enrique Montánchez and Pedro Canales, En el nombre de Alá: la red secreta del terrorismo islámico en España (Barcelona: Editorial Planeta, 2002). [64] Изабела I Кастилска (1451-1504), известна като "католичката", е кралица на Испания през 1492 г., когато успешно приключва 800-годишната Реконкиста, при която всички мюсюлмани и евреи в Испания са прогонени или обърнати в католицизма. [65] Уейн Милър, "Secret Guide Details JI Plan for Conquest" (Тайно ръководство с подробности за плана на JI за завладяване), в Sydney Morning Herald (1 септември 2003 г.). [66] На 12 октомври 2002 г. е взривен популярен нощен клуб на индонезийския остров Бали, при което загиват 202 души, включително 88 австралийци и други чужденци, а стотици други са ранени. Твърди се, че извършителите са няколко членове на Джемаа Исламия. Седмица по-късно Осама бин Ладен публикува изявление, в което твърди, че нападението е отмъщение за подкрепата на Австралия за "войната срещу тероризма" и други престъпления срещу мюсюлманите. За един от терористите, Али Гуфрон, се твърди, че е автор на "Общо ръководство за борба". [67] Централното управление на общото разузнаване е разузнавателното звено на френската полиция. През 2008 г. то е обединено в нов отдел. [68] Във Франция различните провинции се наричат департаменти. [69] На френски език porteurs de valise, което е термин, използван за описание на французи, обикновено комунисти, които помагат на алжирските партизани по време на Алжирската война през 1954-62 г. [70] През юли 2001 г. френски алжирец на име Джамел Бегал е арестуван на летището в Дубай за фалшифициране на паспорта си. Скоро става ясно, че той се е опитвал да се върне в Европа, след като е получил обучение от Ал Кайда в Афганистан. По време на разпита Бегал признава, че се е опитал да предаде инструкции от Осама бен Ладен на членове на клетки във Франция, Нидерландия и Белгия да извършат едновременно нападения срещу посолството на САЩ и Американския културен център в Париж. Френските власти започват своето разследване на 10 септември 2001 г. В резултат на това в седем европейски държави и Обединените арабски емирства са арестувани много заподозрени терористи, за много от които е установено, че притежават големи количества експлозиви и други инструменти, свързани с нападението. [71] Абу Хамза ал-Масри (р. 1958 г.) е египтянин, който през 90-те години на ХХ век се сражава заедно с босненските мюсюлмани в бивша Югославия. Липсват му дясната ръка и едното око - наранявания, които твърди, че е получил по време на сраженията в Афганистан (според други сведения това е станало в резултат на инцидент по време на обучение за работа с експлозиви). В допълнение към задълженията си като имам, ал-Масри ръководи и група, наречена "Поддръжници на шериата" в Обединеното кралство, която пропагандира радикална ислямистка програма и изразява подкрепа за Осама бин Ладен. През 2004 г. той е арестуван по силата на британските закони за речта на омразата. През 2004 г. правителството на Съединените щати също започва процедура по екстрадиция на ал-Масри, обвинявайки го, че през 1999 г. е подпомогнал опит за създаване на тренировъчен

лагер, свързан с Ал Кайда, в Орегон. Той е обвинен и в набиране на членове на Ал Кайда чрез джамията във Финсбъри Парк. През април 2012 г. Европейският съд по правата на човека одобри искането за екстрадиция. Той е автор и на книгата "Управлението на Аллах на Земята": (BCM-Holographics, 2001 г.), достъпна на www.khilafahbooks.com/allahs-governance-on-earth-by-abu-hamza/. [72] The Times, 6 май 2002 г. [73] Самюъл П. Хънтингтън, Сблъсъкът на цивилизациите и прекрояването на световния ред (New York: Simon & Schuster, 1996). [74] Hector Feliciano и Dijana Sulic, "On Conflicts and Global Politics" (За конфликтите и глобалната политика) в New Straits Times (17 март 1997 г.). [75] Кабилите са най-голямата група етнически бербери и тяхната родина е в Северен Алжир, въпреки че има и голямо кабилско население във Франция и Канада. [76] La République des laches: la faillite des politiques d'intégration (Република на страхливците: провалът на политиката на интеграция) (Paris: Syrtes, 2003). [77] Китайско-съветските отношения се влошават сериозно през 60-те години на ХХ в., като кулминацията е поредица от сблъсъци на остров Дамански и в Синдзян, които доближават двете сили до пълномащабна война. [78] През октомври 2011 г. широко се съобщава, че Китай възнамерява да започне изграждането на военни бази в Пакистан. Спекулира се, че този ход ще позволи на Китай да засили натиска върху Индия, като същевременно ще му позволи да се опита да спре притока на мюсюлмански сепаратисти в китайската провинция Синдзян. [79] Този инцидент се случва на 1 април 2001 г. в близост до китайския остров Хайнан. Пилотът на китайския самолет загива, а напрежението между двете държави се покачва. Двусмислено формулираното извинение от страна на Съединените щати обаче успя да потуши инцидента. [80] Преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия са две споразумения между Съединените щати и Съветския съюз за ограничаване на броя на ядрените оръжия, поддържани от всяка от страните, проведени през 1973 и 1979 г. Договорът SALT I включва клауза, която ограничава всяка от страните само до по две инсталации за ПРО. [81] Администрацията на Обама продължава да полага усилия за изграждане на система за противоракетна отбрана, макар и в по-малка форма в сравнение с тази, за която се застъпваше администрацията на Буш. [82] Франсис Фукуяма (р. 1952 г.) е американски политически философ, известен най-вече с книгата си от 1992 г. "Краят на историята и последният човек", в която постулира, че с триумфа на либералната демокрация в края на Студената война човечеството е постигнало съвършената форма на управление и че остатъците от други идеологии скоро ще изчезнат. Мнозина я възприемат като кредо на американското политическо и икономическо господство в света през 90-те години на ХХ век. Въпреки че по това време е широко свързан с американския неоконсерватизъм, през последните години той се дистанцира от това движение. [Франсис Фукуяма, "Краят на историята и последният човек" (New York: Free Press, 1992).

[84] Роберт Стьокерс (р. 1956 г.) е основател на белгийския клон на Новата десница и е редактор на Orientations (Белгия), както и сътрудник на Nouvelle École, The Scorpion и Éléments. Той е дипломиран преводач, специалист по геополитика и автор на Dossier géopolitique, 1980 г. Поддържа обширните сайтове на Новата десница Euro-Synergies на адрес euro-synergies.hautetfort.com и Vouloir на адрес vouloir.hautetfort.com. [85] Операция "Анаконда" е съвместна операция на американски, натовски и афганистански сили през март 2002 г. Въпреки че по онова време е приветствана като голяма победа, резултатите са неубедителни, а журналистите съобщават, че битката се характеризира със слабо сътрудничество между различните участващи групи. [86] Madeleine Bunting, "America's Long Shadow" (Дългата сянка на Америка) в The Guardian (11 март 2002 г.), достъпно на www.guardian.co.uk/world/2002/mar/11/september11.usa3. [87] На латински: "Американски мир", отнасящ се до състоянието на мир, което преобладава в по-голямата част от Европа след 1945 г., разглеждано от някои като продукт на възхода на Америка. [88] На латински: "American War" (Американска война). [89] "Експерти предупреждават за ядрена заплаха от Саудитска Арабия" в Scotland on Sunday (21 септември 2003 г.), достъпно на www.scotsman.com/news/international/experts-warn-of-saudi-arabia-nuclear-threat1-1293957. [90] 'Ivanov: Pyongyang May Ignore UN Resolution on Its Nuclear Plan' (Иванов: Пхенян може да игнорира резолюцията на ООН относно ядрения си план), в New Europe Online (11 май 2003 г.), достъпно на www.neurope.eu/article/ivanov-pyongyangmay-ignore-un-resolution-its-nuclear-plan. [91] Шестдневната война от юни 1967 г. започва с изненадваща атака срещу Египет и завършва с това, че Израел завзема големи територии от Египет, Йордания и Сирия, като увеличава размера си повече от два пъти и му осигурява много посигурна позиция срещу враждебните си съседи. [92] Зеев Шиф, "Сражавайки се с тези, които са готови да умрат" в Haaretz (5 март 2002 г.), достъпно на www.haaretz.com/print-edition/opinion/fighting-those-whoare-prepared -to-die-1.51352. [93] Демократичен фронт за освобождение на Палестина. Това е марксистколенинска партия. [94] Акроним на иврит за Израелските сили за отбрана. [95] Етноплурализмът се отнася до социална идеология, която разглежда като идеал наличието на много различни етноси, живеещи заедно в състояние на равенство. [96] Комунитаризмът е социална теория, която призовава обществото да бъде изградено на отделни, но автономни общности, основани на етническо или религиозно сближаване, които да съществуват една до друга, като местното управление има предимство пред централното. Тя е предпочитана от Ален дьо Беноа и неговите колеги от френската Нова десница. [97] Jean-Louis Dufour, La Guerre, la Ville et le Soldat (Войната, градът и войникът) (Paris: Jacob, 2002).

[98] Тарпейската скала е скала, разположена близо до мястото на Римския форум на Капитолийския хълм в Древен Рим. По времето на Римската република, а по-късно и на Империята, там са екзекутирани опасни престъпници и хора с физически или умствени увреждания, като са хвърляни от скалата. [99] На арабски: "Дом на исляма". В ислямската мисъл се отнася за онези държави, в които мюсюлманите могат да практикуват свободно своята религия. За ислямистите той се отнася само за онези нации, в които е в сила ислямското право. [100] Laissez-faire, буквално "да ги оставим да правят", е всеки вид икономическа система, която е свободна от всички, освен от най-минималното държавно регулиране. [101] Във Франция тези термини се отнасят до северноафриканските араби и негрите от Субсахарска Африка. [102] Лоран Жофрен (р. 1952 г.) е редактор на левия всекидневник "Либерасион". Той напуска тази длъжност през март 2011 г. [103] Виж Гийом Файе, Археофутуризъм: European Visions of the Post-Catastrophic Age (London: Arktos, 2010). [104] На латински: "seed" (семе) или "germ" (зародиш). [105] Ернест Ренан (1823-1892) е виден френски философ. Първоначално симпатизира на идеалите на немската философия, но след поражението на Франция през 1871 г. възгледите му се променят драстично. Противопоставянето му на германската концепция за национализма е очертано в есето му от 1882 г. "Какво е нация?", в което той противопоставя идеята за нацията като "ежедневен референдум", а не като продукт на общо културно, историческо и езиково наследство. Есето е достъпно чрез уебсайта на The Cooper Union на адрес www.cooper.edu/humanities/core/hss3/e_renan.html. [106] Днешните департаменти на Франция са създадени през 1790 г. по време на Френската революция. Департаментите са създадени целенасочено, за да се разделят съществуващите преди това исторически региони в опит да се премахнат местните идентичности в полза на една по-универсална, национална идентичност. [107] През юли 1972 г. френският парламент приема Закона от Плевен, който обявява за незаконно подбуждането на расова омраза чрез реч или писмено изказване, както и използването на език, който се възприема като клеветнически по отношение на расата. [108] Законът "Гайсо", приет от френския парламент през юли 1990 г., обявява за незаконно отричането или поставянето под въпрос на сериозността на Холокоста. [109] Жан Мари Льо Пен (р. 1928 г.) е лидер на крайно десния Национален фронт от 1972 г. до 2011 г. [110] Club de l'Horloge е десен мозъчен тръст във Франция, който е основан през 1974 г. В ранните си години той е близък до ГРЕКЕ и френската Нова десница. [111] Voix des Français-Renaissance, или Гласът на френския ренесанс 95, е антиимигрантска партия във Франция, създадена през 1993 г. Те издават и месечно списание.

[112] Национален институт за статистика и икономически изследвания, който се ръководи от френското Министерство на финансите. [113] Jean-Paul Gourévitch, La France africaine: Франция: ислям, интеграция, несигурност" (Париж: Pré aux clercs, 2000). [114] Става дума за споразумение, подписано между 25 европейски държави през 1985 г. в Шенген, Люксембург, което позволява свободното преминаване на граждани от една държава в друга. То е включено в ЕС през 1999 г. [115] Roger Caritini, Le génie de l'islamisme (Геният на ислямизма) (Paris: M. Lafon, 1992). [116] Roger Caritini, Le génie de l'islamisme (Геният на ислямизма), стр. 692. [117] Catherine Portevin, Comprendre l'Islam: si loin, si proche (Paris: Télérama), p.74. [118] Национален френски телевизионен канал. [119] Institut du monde arabe, или Институт за арабския свят, е организация, основана съвместно от Франция и няколко арабски държави в Париж през 1980 г. с цел насърчаване на сътрудничеството между двата народа. [120] Ali Laïdi and Ahmed Salam, Le jihad en Europe: les filiáeres du terrorisme islamiste (Paris: Seuil, 2002), p. 265. [121] Национален обществен френски телевизионен канал. [122] Union pour un Mouvement Populaire, или Съюз за народно движение, е дясноцентристка партия, която днес е една от двете най-големи политически партии във Франция. [123] Thierry Desjardins, Lettre au Président à propos de l'immigration: et de quelques autres sujets tabous qu'il faudra bien finir par aborder (Писмо до президента относно имиграцията: и някои други теми табу, които ще бъдат разгледани) (Paris: le Grand livre du mois, 1996), стр. 96-97. [124] Jonathan Power, "Europe's Fake Crisis Over Immigration and Aging: В International Herald Tribune (31 юли 2003 г.), достъпно на www.nytimes.com/2003/07/31/opinion/31iht-edpower_ed3_.html. [125] Ел Дорадо е митичен град от злато, който е търсен с цената на големи жертви от испанските конкистадори в Южна Америка през XVI век. Доказателства за съществуването му никога не са откривани. [126] Арабската лига е основана през 1945 г., за да осигури основания за сътрудничество между различните арабски държави. Понастоящем в нея членуват 22 държави. [127] Луи Антоан дьо Сен-Жюст (1767-1794) е френски революционер, тясно свързан с Робеспиер и Царството на терора. Екзекутиран е по същото време като Робеспиер. [128] Бат Йе'ор (р. 1933 г.) е псевдонимът на Жизел Литман, британска историчка, която пише за евреите и християните, живеещи под мюсюлманско владичество. Тя създава термина dhimmitude, за да опише това, което според нея е постоянно състояние на страх и тревога у немюсюлманското население, което е било принудено да живее под ислямско управление или в райони с мюсюлманско мнозинство, предизвикано от мюсюлманската доктрина за джихад. [129] Ал-Андалусия е област в Южна Испания, която е управлявана от мюсюлманите между 711 и 1492 г., като е единствената част от Европа, която е успешно

завладяна от тях. Тъй като под мюсюлманското управление са живели много християни и евреи, някои историци го представят като общо взето доброжелателно управление, при което и трите традиции си сътрудничат и процъфтяват. [130] Административните райони на Париж. [131] Този текст е написан преди масовите безредици във Франция през октомври и ноември 2005 г., когато предимно имигрантски младежи опожаряват близо 9000 автомобила, а нанесените щети се оценяват на 200 млн. евро. Размирици в помалък мащаб се случват и през ноември 2007 г. [132] Ксавие Рауфер (р. 1946 г.) е активен член на различни крайно десни групи във Франция от средата на 60-те години на ХХ век. През 80-те години на ХХ в. той подкрепя Ален дьо Беноа и ГРЕКЕ. Освен това е известен криминолог и пише за тероризма. [133] Републиканските дружества за сигурност (Compagnies Républicaines de Sécurité) са френската полиция за борба с безредиците. [134] Groupes d'Intervention de la Police Nationale (Групи за намеса на националната полиция) или Групи за намеса на националната полиция е звеното за борба с тероризма на френската полиция. [135] Direction Centrale des renseignements Généraux е разузнавателното звено на френската полиция. През 2008 г. то е обединено в друг отдел. [136] Adjoints de sécurité, или офицери по сигурността, е най-ниската степен на офицер във френската полиция, обозначаваща тези, които имат само краткосрочни договори за служба. [137] Catherine Samet (ed.), Violence et délinquance des jeunes (Paris: La Documentation française, 2001). [138] На изборите в Белгия през октомври 2012 г. двама общински съветници от ислямистката партия The Islam Party спечелиха места в брюкселските общини Моленбек и Андерлехт. Двамата новоизбрани съветници веднага обещаха да се стремят към създаването на ислямска държава и ислямско право в Белгия, а партията обеща да представи повече кандидати на изборите през 2014 г. [139] Луи Мишел (р. 1947 г.) е белгийски политик, който от 1999 г. до 2004 г. е министър на външните работи. От 2009 г. той е член на Европейския парламент. Известен е с това, че активно подкрепя каузи в различни ислямски държави. [140] Общественият договор е идея, разработена за пръв път от Жан-Жак Русо, за да илюстрира универсалната доктрина, според която гражданите се отказват от определена част от свободата си в полза на група лидери с разбирането, че лидерите ще използват властта си в полза на цялото общество и ще поддържат закон и ред. [141] На латински: "Бог в машината". Това е термин, взет първоначално от театъра, който се отнася до труден проблем, който внезапно се решава чрез малко вероятно и неочаквано събитие. [142] Морис Алаис (1911-2010) получава Нобелова награда за икономически науки през 1988 г. В по-късните си години той често критикува икономическите и правните основи на Европейския съюз.

[143] Франсоа Перру (1903-1987) е френски икономист, известен най-вече с критиките си към икономическите политики, засягащи Третия свят, които според него са твърде съсредоточени върху западните интереси и концепции. [144] Джон Мейнард Кейнс (1883-1946) е британски икономист, чиито идеи за възможностите на свободния пазар и бизнес циклите са изключително влиятелни. [145] Хялмар Шахт (1877-1970) е германски либерален икономист, който се противопоставя на социализма, което го кара да подкрепи за кратко националсоциалистите в Германия през 30-те години на ХХ век, въпреки че се разделя с тях и се включва в съпротивителното движение срещу Хитлер. [146] Ален Липиец (р. 1947 г.) е френски политик от Зелената партия, член на Европейския парламент от 1999 г., както и писател. Той е част от школата за регулиране в икономиката, според която икономическите кризи са резултат от проблеми в регулирането. [147] Vivendi SA, някога Vivendi Universal, е френска медийна и телекомуникационна корпорация. След като през 90-те години на ХХ век и началото на ХХ век се разраства до една от най-големите компании във Франция, към 2002 г. тя отчита най-големите загуби от всички френски компании в историята. През останалата част от десетилетието различни компоненти на Vivendi са продадени, за да се запази компанията в значително намален размер. [148] Лионел Жоспен (р. 1937 г.) е член на Социалистическата партия и е министърпредседател на Франция от 1997 до 2002 г. [149] Законът за социалната модернизация, приет през декември 2001 г., регламентира "моралния тормоз" на работното място, отнасящ се до актове на тормоз от нефизическо естество. [150] Този цитат се приписва на различни служители на Революционния трибунал по време на Френската революция, които изпращат много хора на гилотината. Поводът е осъждането на смърт през 1794 г. на химика Антоан Лавоазие, често наричан "баща на съвременната химия". [151] Лоран Фабиюс (р. 1946 г.) е френски политик социалист. Той е министърпредседател от 1984 до 1986 г. От 2000 г. до 2002 г. е министър на икономиката и финансите в кабинета на Жоспен. През май 2012 г. е назначен за министър на външните работи. [152] Жан-Пиер Рафарен (р. 1948 г.) е френски консервативен политик, министърпредседател от 2002 до 2005 г. [153] Франсоа Фийон е министър на труда на Франция през 2002 г. Законът на Фийон се отнася до направените от него реформи на 35-часовата работна седмица и пенсионното законодателство. По-късно той е министър-председател от 2007 до 2012 г. [154] Този термин е въведен за първи път от френския социолог Мишел Крозие в книга от 1970 г., преведена като The Stalled Society (New York: Viking Press, 1973). Той го използва, за да опише тенденцията във Франция да има твърде много бюрокрация, която задушава социалните промени, водейки до проблеми, които могат да бъдат разрешени само по време на криза. [155] До момента това не е направено.

[156] Социалдемократическата партия на Германия (Sozialdemokratische Partei Deutschlands, или Социалдемократическата партия на Германия) е социалистическа и е една от двете основни партии в Германия днес. [157] Френски политици социалисти. [158] Жан-Франсоа Матеи (р. 1943 г.) е министър на здравеопазването през 2003 г. През септември 2003 г. представя план за ограничаване на разходите в националната здравноосигурителна система на Франция, която работи на огромна загуба. [159] Европейският социален форум е поредица от конференции, които се провеждат от 2002 г. насам от движението за алтерглобализация, което се стреми да даде възможност на синдикатите, антирасистките групи, социалните движения и т.н. да се обединят и да изразят мнението си в процеса на икономическа глобализация. [160] През 2012 г. държавният дълг на Франция достига 91% от нейния БВП. [161] "Мостовете" са дълги почивни дни, при които дните между еднодневен празник и уикенда също се включват като част от празничния период. Те са много разпространени във Франция. [162] "Правото да бъдеш мързелив" е заглавие на книга на Пол Лафарг (1842-1911), който е френски социалистически активист и е зет на Карл Маркс. В нея той твърди, че всички форми на труд са робство и че мързелът, ако се използва ефективно, може да бъде голям източник на човешка иновация. [163] Л. Рон Хабърд (1911-1986) е автор на научна фантастика и книги за самопомощ, който е запомнен най-вече като основател на Сциентоложката църква. [164] Л. Рон Хъбард, Пътят към щастието: (Лос Анджелис: Bridge Publications, 1984 г.), стр . [165] Maurice Thévenet, Le plaisir de travailler: favoriser l'implication des personnes (Удоволствието да работиш: насърчаване на участието на хората) (Paris: Editions d'Organisation, 2000). [166] Законите на Обри, въведени от социалистическия министър на труда Мартин Обри през 2000 г., намаляват законовата граница на френската работна седмица от 39 на 35 часа. [167] PACS, или pacte civil de solidarité, е вид граждански съюз във Франция, който е достъпен за еднополовите двойки, както и за традиционните двойки, въпреки че дава по-малко права от брака. [168] Ситуационисткият интернационал е международна група от анархисти в Европа, основана през 1957 г. В основата на тяхната философия е опитът да се създадат ситуации, които да позволят изпълнението на желания, които не могат да бъдат изразени в преобладаващата реалност на капитализма. [169] Ги Дебор (1931-1994) е френски философ марксист, основател на Ситуационисткия интернационал, чиито идеи оказват влияние както върху радикалната левица, така и върху десницата. Спектакълът, както е описан в основния му труд "Обществото на спектакъла", е едно от средствата, чрез които капиталистическият естаблишмънт поддържа властта си в съвременния свят - а именно, като свежда всички истински човешки преживявания до

репрезентативни образи в средствата за масова информация, позволявайки по този начин на властта да определя начина, по който хората преживяват реалността. [170] Раул Ванейгем (р. 1934 г.) е белгийски философ, автор на много книги на анархистка тематика. Той е най-известен с това, че през 60-те години на ХХ век е част от Ситуационисткия интернационал на Дебор. [171] Ги Хокенгем (1946-1988) е френски марксист, който се занимава много активно с хомосексуални каузи и пише много книги на сексуална тематика. [172] Международният институт за развитие на мениджмънта в Швейцария е едно от най-високо оценените бизнес училища в света. [173] Франция често е описвана като шестоъгълник поради географската си форма. [174] С наименованието Hautes Études Commerciales се обозначават редица престижни бизнес училища във Франция. [175] Жан-Мари Месие (р. 1956 г.) е френски бизнесмен, който е главен изпълнителен директор на Vivendi SA до момента, в който е принуден да подаде оставка през юли 2002 г., след като компанията претърпява загуба от почти 14 млрд. евро през 2001 г. [176] Това се отнася до икономическата политика на Жан-Батист Колбер (16191683), който е френски министър на финансите при крал Луи XIV от 1665 до 1683 г. Неговата доктрина, станала известна като колбертизъм, е изградена върху предпоставката, че богатството на една нация трябва да служи преди всичко на интересите на държавата и че за да се гарантира това, трябва да се използва държавна намеса. [177] Политиката на Шарл дьо Гол. [178] The Current Population Survey (Текущо изследване на населението) е статистическо изследване, провеждано от Бюрото за преброяване на населението на САЩ за Министерството на труда с цел поддържане на оценки на заетостта. [179] Pierre Chaunu and Georges Suffert, La peste blanche: comment éviter le suicide de l'Occident (Бялата чума: как да предотвратим самоубийството на Запада) (Paris: Gallimard, 1976). [180] На латински: 'seed' или 'germ'. [181] Става дума за 30-годишния период от края на Втората световна война до 1974 г., когато френската икономика се характеризира с голям просперитет, завършил с петролната криза. [182] Доминик Венер (р. 1935 г.) е френски историк. В младежките си години е радикален националист и се сражава като парашутист в Алжирската война. Бил е и в затвора заради участието си в антиголистката Organisation de l'Armée Secrète. Започва да работи с Ален дьо Беноа през 60-те години на ХХ век и е привърженик на френската нова десница в ранните ѝ години. [183] Буквално "черен крак", този термин се отнася за хората от европейски произход, които са живели в Алжир по време на периода на френската колонизация (1830-1962 г.). Първоначалното значение на термина е изгубено и се обсъжда и до днес. [184] През 1920 г. Ленин легализира абортите в Русия за първи път в нейната история.

[185] В противовес на католическата религия. [186] "Уви, идва времето, когато човекът вече няма да ражда звезда. Уви, настъпва времето на най-презирания човек, този, който вече не е в състояние да презира себе си. Ето, аз ви показвам последния човек. "Какво е любовта? Какво е съзиданието? Какво е копнежът? Какво е звездата?" - така се пита последният човек и примигва. Земята е станала малка и върху нея подскача последният човек, който прави всичко малко. Неговата раса е неизменна като бълхата-бръмбар; последният човек живее най-дълго". Фридрих Ницше, "Така говори Заратустра" (New York: Penguin Books, 1978), стр. 5. [187] Freiheitliche Partei Österreichs, или Австрийската партия на свободата, е дясна партия, която е възхвалявана от някои представители на десницата и осъждана от мнозина заради предполагаемите си симпатии към крайната десница. FPÖ все още съществува, въпреки че през 2005 г. много от членовете ѝ се отцепват и създават нова партия - Австрийската народна партия. [188] "Ubu Roi" е известна пиеса на Алфред Жари, написана през 1896 г., която се смята за един от основните предшественици на театъра на абсурда. Главният герой Убу е представен като кулминация на всички недостатъци на съвременния човек, който е егоистичен, жесток, вулгарен и непочтен, и успява да стане крал, като убива своя предшественик. [189] Пиер-Жозеф Прудон (1809-1865 г.) е френски политик и философ, който се противопоставя на капитализма и не вярва в държавната собственост, а смята, че собствеността трябва да принадлежи на работническите групи. [190] Луи Огюст Бланки (1805-1881) е революционен активист. Неговата версия на социализма обаче се различава значително от тази на Маркс, особено по това, че той вярва, че социалистическата революция няма да бъде осъществена чрез масово движение на работниците, а по-скоро от малък елит, който ще осъществи революцията чрез налагане на временна диктатура. [191] Louis de Sours, Les progrès de l'éducation républicaine (Напредъкът на републиканското образование) (Éd. Fasquelle, 1901). [192] На латински: "Европейско публично право". [193] Жозе Бове (р. 1953 г.) политик, който е активист на селскостопански каузи като биологичното земеделие, а също така се противопоставя на глобализацията и окупацията на Палестина от Израел. През 2009 г. е избран за член на Европейския парламент. [194] В Journal Officiel de la République Française (Официален вестник на Френската република) се публикува цялата основна правна информация на френското правителство. [195] Солон е атински законодател през VI в. пр. н. е., който изготвя конституция, за да направи държавата по-устойчива на тирания. Той също така приел много нови закони, които били опит да се предотврати това, което той виждал като плъзгане на Атина към дегенерация и упадък. [196] Christian Saint-Étienne, La puissance ou la mort: L'Europe face à l'empire américain (Власт или смърт: Европа пред лицето на американската империя) (Paris: Seuil, 2003).

[197] Робърт Каган (р. 1958 г.) е историк и външнополитически коментатор в Института Брукингс. Той е един от основателите на неоконсервативния Проект за новия американски век, въпреки че отхвърля етикета неоконсерватор за себе си. Той оказва влияние както върху демократите, така и върху републиканците, включително Джон Маккейн, Хилари Клинтън и Барак Обама. [198] "Десетте" се отнася за десетте бивши комунистически държави, които са били или се стремят към членство в Европейския съюз. [199] Валери Жискар д'Естен (р. 1926 г.) е президент на Франция от 1974 до 1981 г. През септември 1991 г. той произнася известна реч, в която нарича имиграцията нашествие и призовава за по-строги стандарти за желаещите да станат граждани [200] Субсидиарността е принцип, който подчертава значението на това хората да имат възможно най-много правомощия за вземане на решения по отношение на въпросите, които ги засягат, докато решенията, отнасящи се до благосъстоянието на по-голямата общност, се оставят на централното правителство. [201] С Римския договор, подписан през 1958 г., се създава Европейската икономическа общност, предшественик на Европейския съюз. [202] Дирижизмът се отнася до форма на капитализъм, която също е обект на силно регулиране от страна на правителството. [203] Иван Илич (1926-2002) е австрийски философ и католически свещеник. В книгите си той обвинява много от основните стълбове на съвременното общество, като образованието, медицината и промишлеността, в така наречената от него "контрапродуктивност", която се проявява, когато институциите в крайна сметка пречат на постигането на самите цели, за които са предназначени. [204] Вусамазулу Кредо Мутва (р. 1921 г.) продължава да пише и днес и винаги е защитавал идеята, че африканците трябва да се върнат към родните си традиции, а не да се опитват да подражават на западната цивилизация. Той поддържа уебсайт на адрес credomutwa.com. Сътрудничи си и с теоретика на конспирацията Дейвид Айк. [205] Едмунд Хусерл (1859-1938) е основател на феноменологичната философска школа, която е предшественик на екзистенциализма. Феноменологията е определяна като опит да се приложат обективните методи на науката към изследването на съзнанието, което се разглежда като основа на съществуването. Хайдегер обаче, въпреки че е бил ученик на Хусерл, стига до убеждението, че съзнанието е само страничен продукт на съществуването, което е действителното основание на битието. [206] През 1992 г. по повод на екологичната среща на върха "Земя" е публикувано изявление, подписано от много учени. В него се отправяше призив към световните лидери да избягват съвети от ирационални или псевдонаучни кръгове, особено от тези, които поддържат призива за връщане към природата, и от други групи, враждебни на целите на науката и техническия прогрес. В него се посочваше още, че науката, технологиите и промишлеността са най-добрите средства за "незаменимите инструменти на бъдещето, оформено от Човечеството".

[207] Джорджо Локи (1923-1992 г.) е италиански журналист, който е един от основателите на GRECE и случаен сътрудник на Ален дьо Беноа. Той пише също така за Вагнер и Ницше. Остава непреведен. [208] В "Защо се борим" Файе определя това по следния начин: "Сферичното" схващане за историята, формулирано от Ницше и развито от Джорджо Локи, е тази трагична, свръхчовешка и фаустовска философия, чиято динамика вече не се основава на вечно повтарящ се цикъл или на предварително определено линейно движение ("смисълът на историята"), а на "вечното завръщане на идентичното" (а не на "същото"). Миналото може да бъде присвоено, дори трансформирано, във всеки един момент чрез проект за обновяване. Тази позиция е сферична, подобно на топка, която се търкаля по плоска повърхност, като различните ѝ точки засягат същите фази на възход, упадък, война, мир, криза и т.н., които постоянно се завръщат, но в различни ситуации и модалности. По този начин настоящето слива незапомненото минало с желаното бъдеще. Тук традицията и футуризмът се превръщат в една и съща волева енергия. Бъдещето остава отворено, за разлика от архаичния езически циклизъм или юдео-християнската линейност - и двете са детерминистични. Из книгата на Гийом Файе "Защо се бием": Манифест на европейската съпротива (Лондон: Arktos, 2011 г.), стр. 161-162. [209] Паскал Брюкнер (р. 1948 г.) е френски писател, който критикува мултикултурализма и обвинява западните левичари, че несправедливо възхваляват Третия свят за сметка на собствената си цивилизация. Няколко негови книги са преведени, като например "Тирания на вината": An Essay on Western Masochism (2010). [210] Рене Генон (1886-1951) е френски писател, основател на т.нар. традиционалистка школа в религиозната мисъл. Традиционализмът призовава към отхвърляне на съвременния свят и неговите философии в полза на завръщането към духовността и начините на живот от миналото (самият Генон в крайна сметка живее като мюсюлманин суфист в Кайро). Отношението си към модерността той излага в книгата "Кризата на модерния свят", която е достъпна на английски език. [211] Nikkei е индексът на японската фондова борса; CAC 40 е френският индекс. [212] Азиатската финансова криза започва през юли 1997 г. в Тайланд, когато правителството, изправено пред фалит поради огромния си външен дълг, променя националната валута от фиксиран на плаващ валутен курс, което води до нейния срив. След това кризата се разпространява в цяла Азия, което води до огромна инфлация, която продължава да засяга много държави до края на 1998 г. Особено силно е засегната Индонезия, където се стига до масови бунтове и оставката на президента Сухарто. [213] Френски: "повикване", както при търговията. [214] Робърт Джейкъб Самюелсън (р. 1945 г.) е икономически колумнист на The Washington Post от 1977 г. насам. [215] Robert J. Samuelson, "A Crackup for World Trade?" в Newsweek (25 август 2003 г.), достъпно на www.thedailybeast.com/newsweek/2003/08/24/a-crackup-for-worldtrade.html.

[216] Thomas J. Friedman, 'Read My Lips' (Прочетете устните ми) в The New York Times (11 юни 2003 г.), достъпно на www.nytimes.com/2003/06/11/opinion/read-mylips.html. [217] Томас Фридман (р. 1953 г.) пише за "Ню Йорк Таймс" от 1981 г., а от 1995 г. като колумнист. Известен е с твърдите си проамерикански и произраелски позиции в Близкия изток, както и с убеждението си, че националните правителства в крайна сметка ще трябва да се откажат от част от суверенитета си като част от глобализацията. [218] Инициативата "Тежко задлъжнели бедни страни" е започната от Международния валутен фонд през 1996 г., като осигурява облекчаване на дълга, нисколихвени заеми от Световната банка и съдействие за отмяна на плащанията по дълга на онези страни, чийто дълг се счита за неустойчив. Към 2011 г. има 39 държави с високо равнище на задлъжнялост. [219] Жан-Мари Люстигер (1926-2007) е архиепископ на Париж от 1981 г. до подаването на оставка през 2005 г. [220] Абделазиз Бутефлика (р. 1937 г.) е президент на Алжир от 1999 г. насам. [221] Тази фраза е измислена в списанието Europe-Action, редактирано от Доминик Венер през 60-те години на ХХ век. [222] Фей определя концепцията за света в "Защо се борим" като: "Концепцията за света е в основата на всички тези понятия: "Съвкупността от ценности и интерпретации на реалността - имплицитно или експлицитно обособени за определена човешка група - народ, цивилизация, мисловно семейство, политическо или не, религия и т.н. От Guillaume Faye, Why We Fight: Манифест на европейската съпротива (Лондон: Arktos, 2011), стр. 99. [223] Превод на български език: Емил Ангелов, д-р Ангел Ангелов: Ги Дебор, Обществото на спектакъла (Ню Йорк: Zone Books, 1994). [224] През май 1968 г. към поредица от стачки на радикално леви студентски групи в Париж се присъединява стачка на по-голямата част от френската работна сила, която затваря Франция и почти сваля правителството на Шарл дьо Гол. Въпреки че стачките завършват с неуспех и се изпаряват до юли, те все още се разглеждат като решаващия момент, в който традиционното френско общество е принудено да отстъпи място на по-либералното отношение, което започва да определя Франция през следващите години. [225] Сър Джеймс Майкъл "Джими" Голдсмит (1933-1997) е издател на списания, финансист и политик, който представлява Франция в Европейския парламент от 1994 г. до смъртта си. Той основава и Партията на референдума в Обединеното кралство. Публикува книгата "Капанът" (The Trap, London: Macmillan, 1994), в която твърди, че глобалната свободна търговия, която води до широко разпространена конкуренция за евтина работна ръка в Третия свят, е заплаха за социалната стабилност в световен мащаб. [226] Жул Монеро (1908-1995) е френски социолог. Той остава до голяма степен неизвестен в англоезичния свят. [227] Файе определя хетеротелието като "[р]езултат и последици от действие, чиито ефекти са в коренно противоречие с предвидената или прокламираната цел". От Guillaume Faye, Why We Fight, p. 157.

[228] Вторият ватикански събор, или Ватикан II, е свикан през 60-те години на ХХ в. в опит да приведе доктрините на Църквата в по-голямо съответствие с проблемите на съвременния живот. Много католици традиционалисти го смятат за предаване на Църквата на светския натиск. [229] Луис Фарахан (р. 1933 г.) е лидер на организацията "Ислямска нация", която е най-известната чернокожа супремасистка организация в Съединените щати. [230] В глава 18 на "Князът" Макиавели пише: "Следователно князът, принуден съзнателно да приеме звяра, трябва да избере лисицата и лъва, защото лъвът не може да се защити от примки, а лисицата не може да се защити от вълци. Затова е необходимо да бъде лисица, за да открие примките, и лъв, за да сплаши вълците. По превода на W. K. Marriott (London: Dent, 1911), стр. 137-138. [231] Пълен текст на www.cuba.cu/gobierno/discursos/1998/ing/f140598i.html. [232] Ernstfall, едно от ключовите понятия на Шмит, често се превежда като "състояние на изключение" или "извънреден случай". Употребата на това понятие от Шмит е сложна, но накратко, Шмит е смятал, че върховенството на закона във всяко общество винаги е временно състояние на нещата и че съвременните, в частност либерални концепции за правото са недостатъчни, когато се сблъскат със ситуация, която излиза извън рамките на рутинните ситуации, които те са предназначени да регулират. В този смисъл отговорността за определяне на това кога законът трябва да бъде преустановен, за да се справи с извънредна ситуация, е на лидерите на обществото. Шмит смята, че отмяната на Ваймарската конституция от националсоциалистите е легитимно използване на Ernstfall. Шмит обсъжда подробно тази идея в книгата си "Политическа теология". [233] "Какво би станало, ако някой ден или нощ демон се вмъкне в най-самотната ви самота и ви каже: "Този живот, както го живееш сега и както си го живял, ще трябва да го изживееш още веднъж и още безброй пъти; и в него няма да има нищо ново, но всяка болка и всяка радост, всяка мисъл и въздишка и всичко неописуемо малко или голямо в живота ти трябва да се върне при теб, все в същата последователност и ред..." Из: Фридрих Ницше, "Гейската наука" (Cambridge: Cambridge University Press, 2001), стр. 194. Това е една от централните идеи на Ницше. [234] Пол Валери (1871-1945) е изтъкнат френски поет и есеист. [235] На 11 март 2004 г., три дни преди националните избори, серия от едновременни бомбени атентати в крайградски влак в Мадрид убиват 191 души и раняват хиляди. За нападението са обвинени ислямистки терористи. [236] Латински израз, означаващ време, което никога няма да настъпи. [237] Хекатомба е жертвоприношение в голям мащаб. В класическа Гърция това означавало принасянето на 100 глави добитък в жертва на боговете. [238] Ален Даниелу (1907-1994 г.) е френски писател, който 20 години живее в Индия, като по време на престоя си там започва да практикува шивитски индуизъм. Той написва много книги въз основа на преживяванията си. Няколко от книгите му са преведени. [239] Alain Daniélou, Le destin du monde d'après la tradition shivaïte (Съдбата на света според традицията на шайвитите) (Paris: Albin Michael, 1992).

[240] Пураните са поредица от древноиндийски текстове, които са важни както за индуистката, така и за будистката и джайнистката традиция. Те разказват за историята на космоса. В индуизма те се смятат за втори по важност след самите Веди. [241] В индуистката кастова система шудрите са най-ниското ниво, състоящо се от слуги и работници. [242] В хиндуистката кастова система брахманите са на най-високото ниво и представляват свещенослужителите. [243] Мирча Елиаде (1907-1986) е румънски учен в областта на сравнителните религии. През 1956 г. се премества в Съединените щати, където остава като професор в Чикагския университет. Става един от най-изтъкнатите учени в областта на сравнителните религии през ХХ век. [244] Тук Файе използва Традицията в същия смисъл като Рене Генон и традиционалистите, който се отнася до вечната и неизменна езотерична сърцевина, която лежи в основата на всички истински духовни пътища, а не до конкретна традиция. [245] Mircea Eliade, Patterns in Comparative Religion (New York: Sheed & Ward, 1958). [246] "Водите и водната символика", в Patterns in Comparative Religion, стр. 211. [247] Mircea Eliade, The Myth of the Eternal Return (Митът за вечното завръщане): Cosmos and History (Princeton: Princeton University Press, 2005). [248] Мирча Елиаде, Митът за вечното завръщане: Космос и история, стр. 87. [249] Фридрих Хьолдерлин (1770-1843) е смятан за един от най-великите немски поети от епохата на Романтизма. [250] Файе най-вероятно има предвид стихотворението на Хьолдерлин "Хляб и вино". Нощта е използвана, за да представи символично нашата епоха, когато древните богове на Гърция и Христос са напуснали света и само поетите се опитват да запазят спомена за тях жив до завръщането им. Съществуват много преводи. Мартин Хайдегер обсъжда подробно тази поема в известното си есе "Защо поети?", преведено в Off the Beaten Path (Cambridge: Cambridge University Press, 2002). [251] Sol Invictus, или "непобедимо слънце", е богът на Слънцето на древните римляни.